Глава 1: Което видях
Разказват, че седем ангела паднали от небето – съвършени, горделиви, прокудени от Бащата, задето пожелали онова, що принадлежи единствено Нему. Така го мълвят и до днес. Чули са го от уста, която го е поела от друга, и по дългия път всяка е добавяла по зрънце от себе си, докато истината е изтъняла като плат, носен твърде дълго.
Аз обаче бях там.
Името ми не тежи нищо и затова никой не го помни – такава е орисията на малките: да видят всичко и да потънат в забрава. Служех като вестоносец на Словото, едно от по-дребните създания, които сноват между Бащата и синовете Му. Поемах думите Му и ги отнасях нататък; връщах обратно техните. Не бях от седмината. Не бях Михаил. Бях твърде нищожен, за да ме обикнат или намразят, и тъкмо в това нищожество оцелях, за да разкажа.
Понеже ще ги срещнете в онова, което предстои, нека ви предам имената им такива, каквито бяха, преди легендата да ги поквари. Този, когото ще наричам Зариил – първородната зора, най-сияйният от синовете, – векове по-късно нарекоха Луцифер, Носителя на светлина, паднал в позора на собствения си блясък. Запомнете името Зариил, защото от него потегли всичко. Другите шестима ще назова, щом застанат на местата си в разказа.
Аз ги помня от времето, когато още светеха. Помня и света, докато бе млад.
В началото тишината не съществуваше.
Ехтеше Гласът – ниският, топъл Глас на Бащата, който изпълваше битието тъй естествено, както светлината залива деня. Не го забелязвахме, както окото не забелязва въздуха, в който плува. Аз пренасях този Глас. В това се кореняха радостта и целостта ми: да поема дума от устните Му, да я отнеса комуто е отредена и да гледам как лицето на брата осиява, щом я приеме. Не подозирах тогава, че едно създание може да се пропука по самия шев, където е съединено с предназначението си. Тогава Словото никога не закъсняваше.
Домът на Словото не познаваше стени. Беше праг – висок, сияен праг на ръба на всичко сътворено, отворен към безкраен простор. Отвъд него лежеше творението, разгърнато надолу като задържано в гръдта дихание: води, още неподвижни; земя, още топла от ръката, която я бе замесила; светлина, която не извираше отникъде, защото бе навсякъде. А на самия праг се събираха синовете.
Бяха осем, преди да станат седем.
Зариил стоеше винаги най-отпред, изтласкван там от собственото си сияние, без сам да го търси. Светеше тъй, че останалите приличаха на негови сенки – в онези дни завистта не съществуваше; просто окото винаги откриваше него първо. До него бе Манаил, широкоплещ и засмян, вечно готов да дарява; и Мариил – тихият, който съзерцаваше водите по-дълго от всички, сякаш търсеше в тях отражение. Жариил гореше топло и се притискаше до братята си, ненаситен за допир. Браниил заставаше малко встрани с очи, които пресмятаха – в него живееше пазач, който още нямаше какво да бди. Мериил събираше вещи – камъче, перо, капка светлина – и ги подреждаше с обич. А Тихиил, най-малкият по нрав, се оттегляше в покоя си тъй кротко, че наподобяваше самия Баща в миговете, когато Той замълчаваше.
И Михаил. Михаил не светеше най-силно и не мълчеше най-дълбоко. Стоеше между братята си тъй, както гредата стои в къщата – не я забелязваш, докато не я премахнат. Тогава не знаех колко ще тежи обстоятелството, че той остана.
Обичах ги. Малкото обича голямото просто защото е грандиозно. Обичах ги без да ги разбирам, благоговеещ пред блясъка им, щастлив да бъда онази искрица светлина, която препуска между тях.
В деня, който помня най-ясно, Бащата обяви, че ще сътвори нещо ново.
Не го изрече с гръм. Никога не говореше с гръм – легендата по-късно Му приписа гръмотевиците, защото тихият глас се забравя, а големият плаши. Каза го шепнешком. Отнесох думата на синовете и те се събраха на прага, защото подобно чудо не бе ставало: всичко дотогава бе вечно, а Той се канеше да създаде нещо, обречено на край.
Видях как ръката Му се спусна над пръстта.
Не умея да опиша самия процес; бях вестоносец, не творец, и видях само външната обвивка на чудото. Пръстта се концентрира, сякаш привлечена от невидима сила, и започна да придобива образ – крехък, малък, недовършен. После Бащата се наведе и вдъхна в него.
Дъхът Му ми бе добре познат – бях пренасял думите, изваяни от него. Но този път дъхът не се превърна в дума. Превърна се в пулсация. Под глината нещо трепна, после се повтори, намери ритъм и не спря: тих, упорит удар, какъвто светът не бе познавал. Малкото творение отвори очи, които не знаеха нищо, погледна нагоре към надвесените лица и не изпита страх, защото още не умееше да се бои.
Братята се скупчиха над него едва ли не с боязън.
— Толкова е тънко — промълви Мариил и протегна пръст, но го отдръпна, преди да осъществи контакт. — Ще го счупим само с поглед.
— Няма — рече Манаил и се засмя тихичко, за да не стресне новото същество. — Ще го храним. Виж колко е малко – ще му дам от всичко.
Браниил запази мълчание. Застана половин крачка по-близо от другите, между творението и ръба на прага. Пазачът най-сетне бе намерил своя дълг.
А Зариил наблюдаваше отвисоко, облян в собствената си светлина. В изражението му прозираше нещо, което тогава счетох за обич – и вероятно беше такава, но примесена с почуда, която не му даваше мира.
— То ще умре — изрече той бавно, сякаш опитваше вкуса на думата. — Направи нещо, Татко, което ще има край. Защо?
Бащата не отвърна веднага. Стоях в готовност – такава бе службата ми, да чакам Словото и да го отнеса. Но Той само положи длан върху главицата на творението и я задържа там. В това докосване се съдържаше отговор, който не подлежеше на пренасяне, защото не бе изтъкан от думи.
— Защото обичам и онова, което е крайно — каза Той накрая. Толкова. После добави още по-тихо, тъй че вероятно само аз и Зариил го чухме: — Пазете го. То ще ви научи на нещо, което вечните не познават.
Зариил кимна. Но забелязах как погледът му се задържа върху ръката на Бащата, положена с такава нежност върху прашното чело – нежност, каквато Той рядко проявяваше към тях, безсмъртните, които нямаха нужда от закрила. Не казах нищо. Бях твърде малък, за да разчета онова, което помрачи лицето на най-сияйния. Едва по-късно, когато вече бе станало късно за всичко, разбрах какво точно бях видял на прага в онзи ден...