- 1 -
Тънкият лъч на лазерния поялник съскаше над платката, стопявайки метала на молекулно ниво. Светлината се бе свила до нишка, по-фина от косъм, и градеше връзки, които и най-слабото трепване на ръката би превърнало в скрап. По слепоочието на Рами изби капка пот. Тя не я изтри. Всяко движение сега застрашаваше месеци труд.
Светът ѝ се бе побрал в сребърната сфера, левитираща в магнитното поле над плота. По повърхността ѝ личаха лещи с размер на оризово зърно, сензори за гравитационни отклонения и микродюзи с гравирани канали за тягата. Още две връзки. Тогава квантовият жироскоп щеше да заеме мястото си и „Комар“ щеше да се позиционира в нулева гравитация с безпогрешна точност — тих, невидим, търпелив. Сред астероидите на границата той щеше да картографира всеки скален къс и всяка аномалия, предавайки данните на командните крайцери, преди врагът да разбере, че е разкрит.
Устните ѝ повтаряха константи, както други шепнат молитви. Орбиталните уравнения на Кеплер. Стойността на Планк. Алгоритмите за самообучение. Виолетовите ѝ очи — белегът на императорския род — бяха присвити до цепки.
Покоите около нея очертаваха истинския ѝ автопортрет. Под високия таван с релефни дракони трептяха холографски диаграми: схеми на хипердвигатели, звездни карти, обновявани в реално време, и симулация на планетарна система, която се въртеше търпеливо в ъгъла. Където други принцеси пазеха свитъци с поезия, по нейните стени висяха чертежи на енергийни щитове и проекти за тераформиране на мъртви луни. Работният плот напомняше бойно поле след дълга кампания — инструменти с белези от употреба, разпилени компоненти и наполовина сглобен екзоскелет, проектиран да възстанови мобилността на инвалидизирани ветерани.
Единственият ред в стаята нахлуваше отвън, през кристалните прозорци. Дворцовите градини се спускаха на симетрични тераси — храсти, оформени в кубове и сфери, водопади с изчислен до милиметър дебит, алеи, почистени до огледален блясък. Безупречен порядък, изправен като ням упрек към хаоса вътре.
Тя бе Рамичи, наследницата на Хиноде Тейкоку — Империята на изгряващото слънце, чиито граници обхващаха стотици звездни системи. В жилите ѝ течеше кръвта на хиляди поколения владетели. Но тук, сред машинното масло по гащеризона и дима от спойките, титлата губеше значение. Тук тя бе просто седемнайсетгодишно момиче, заключило едно възможно бъдеще в дланите си.
Плъзгащата се врата от полиран кипарис се открехна безшумно.
Тя не я чу. Цялото ѝ същество се бе съсредоточило в последната спойка. Затова, когато гласът прозвуча, той разцепи тишината като камък.
— Рами.
Ръката ѝ трепна. Поялникът издрънча върху плота и лъчът угасна. Месеци работа увиснаха на косъм — и издържаха. С рефлекс, по-бърз от мисълта, тя избута сферата зад купчина резервни части. Късно. Император Кеншин вече я бе видял.
Той стоеше на прага, без стъпките му да нарушават покоя на татамите. Церемониалното кимоно се спускаше от раменете му в тежки пурпурни гънки; върху гърдите му девет дракона се виеха сред облаци от златна нишка, а на кръста лежеше мечът на династията, минал през ръцете на три поколения. Всичко у него бе подредено, изчислено, унаследено. Всичко у нея — обратното.
— Татко. Не те чух.
Гласът ѝ издаде онова, което лицето се опита да скрие — вината на дете, заловено в нарушение.
Кеншин обходи с поглед стаята — холограмите, разпилените инструменти, петната по гащеризона ѝ. Не изпитваше гняв, а умората на човек, водил този разговор твърде често и знаещ предварително неговия край.
— Учителят ти по калиграфия ме уведоми, че отново си пропуснала урока.
Това не бе упрек, а констатация. Точно това болеше най-много.
— Работех по нещо маловажно. — Лъжата се роди сама, плод на стар защитен рефлекс. Но още докато я изричаше, Рами осъзна, че е безсмислена. Нищо от онова, което създаваше тук, не бе маловажно за нея.
И понеже страстта винаги надвиваше предпазливостта, тя добави:
— Всъщност не е маловажно. — Рами издърпа сферата обратно на светлината, забравила да я крие. — Това е „Комар“. Разузнавач, по-чувствителен от апаратурата на цял крайцер. Йонната му тяга работи толкова тихо, че никой сензор няма да я засече. Картографира астероидно поле в реално време, изчислява гравитационните аномалии и предвижда траекториите. Един рояк от тези дронове по границите ще пази Империята по-добре от хиляда тежки кораба. Ще ни осигури очи навсякъде.
Ръцете ѝ чертаеха невидими схеми във въздуха. Очите ѝ сияеха. За миг Кеншин видя не дъщеря си, а собственото си отражение отпреди четирийсет години — когато и той бе вярвал, че една дръзка идея може да пренареди вселената за една нощ.
И тъкмо затова гласът му прозвуча по-твърдо:
— Рамичи.
Пълното име начерта граница в стаята. Ентусиазмът ѝ секна.
— Твоят дълг не е да сглобяваш дронове, колкото и гениални да са те. Твоят дълг е да се научиш да управляваш Империя. Калиграфията, чаената церемония, изучаването на съюзите — това не са вехти обичаи. Това е езикът, на който властта говори със самата себе си. Ако не го владееш, никой няма да те следва.
Той пристъпи навътре. Метър ги делеше — достатъчно близо, за да види той упорството в очите ѝ, и достатъчно далеч, за да запази тя своето.
— Когато седнеш срещу Господар Ито от гилдиите, начинът, по който държиш четката, ще му разкрие за теб повече от всяко твое изобретение. Машините няма да те спасят в онази стая, дъще. Там ще ти трябва нещо по-древно и устойчиво — умението да говориш така, че сърцата да те последват, преди умовете да са пресметнали цената.
— Но моите машини спасяват животи сега — възрази тя, макар гласът ѝ вече да губеше увереност. — Един „Комар“ е по-полезен от сто церемонии. Прогресът е силата, татко. Не поклонът.
— Прогресът е инструмент. — Кеншин посочи прозореца, градините и хоризонта отвъд тях. — Мощен, признавам. Но традицията е почвата, в която всичко това е вкоренено. Тя ни съхранява цели, когато политиката заплашва да ни разкъса. Накарай хората да ни следват от почит, а не от страх.
Кеншин замълча, оставяйки думите да улегнат.
— Ще управляваш хиляди народи. Шогуни, които ценят честта повече от живота. Даймьо, за които лошо поднесеният чай е обида, по-тежка от изгубена битка. Търговци, които ще улавят всяко твое колебание. Няма да ги надвиеш с по-съвършена машина. Ще ги спечелиш или ще ги изгубиш чрез това коя си.
За миг между тях не стоеше нищо, освен златистата светлина и пропастта на две поколения. Двама души, които се обичаха до болка, но говореха на различни честоти — тя на езика на бъдещето, той на кода на миналото.
Кеншин въздъхна. Изражението му омекна, но волята му — не.
— Не мога повече да позволявам да пренебрегваш подготовката си. Времето изтича — не моето, а твоето. Съветът на старейшините губи търпение. Някои губернатори вече питат открито готова ли е наследницата. Затова взех решение.
Инстинктът ѝ се пробуди, преди умът да го настигне.
— Какво решение?
— Назначих ти личен охранител. Кенджиро Танака. — Той изрече името бавно, с цялата непреклонност на държавен указ. — Един от най-добрите ни хора. Ще те придружава навсякъде и ще следи да спазваш протокола и графика си.
Въздухът напусна дробовете ѝ.
— Охранител — повтори тя тихо. После гласът ѝ се надигна: — Или тъмничар? Не съм затворник, татко. Не съм престъпница, за да ме поставяш под надзор.
Тя пристъпи към него. В очите ѝ пламна нещо, което той познаваше от старите портрети по стените — властно, непокорно, опасно. Общата им кръв личеше най-ясно именно в сблъсъка.
— Ти си наследница на престола! — Гласът на Кеншин удари стените и холограмите потрепнаха. — Време е да пораснеш, Рами. Това не е хоби за отегчен аристократ. Ти ще бъдеш императрица на най-голямата цивилизация в галактиката, независимо дали ти харесва.
Мълчанието падна между тях, плътно и студено. Слънчевата светлина оставаше ярка, но вече не топлеше. Кеншин се овладя. Тонът му стана равен, но остана непреклонен.
— Господин Танака пристига утре на зазоряване. Ще се отнесеш към него с уважението, което рангът и задачата му изискват. Това не е молба.
Той се обърна с рязкото движение на човек, прекарал живота си в церемонии. Широките ръкави се разлюляха като криле на граблива птица. Вратата се плъзна зад него и остави след себе си само съскането на климатизацията и далечния шум на водопадите.
Рами остана сама. Покоите изведнъж натежаха. Тя стисна сферата, докато корпусът ѝ се затопли от дланта ѝ, и се загледа в безупречните градини — геометрична красота, изваяна да респектира, а не да живее.
Златна клетка. Най-разкошната в галактиката, но все пак клетка. Решетките ѝ не бяха от метал, а от очаквания. В стъклото я гледаше отражение на момиче в изцапан гащеризон, разкъсано между обичта и копнежа да бъде себе си.
Няма да се предам, помисли си тя. Няма да избирам между наследница и изобретател. Ще бъда и двете. Но по свои правила.
Кеншин не се върна в покоите си. Краката го отведоха към Огледалната зала — тясно помещение без прозорци, където по стените висяха екрани. Тук Империята се виждаше в истинския си облик, а не такава, каквато я рисуваха придворните поети.
Съветникът Хиросе вече го чакаше. Стар човек, приведен като запетая, с поглед, надживял трима императори.
— Тя не прие добре новината — каза Хиросе. Беше констатация.
— Тя мисли, че става дума за контрол. — Кеншин спря пред най-голямата карта. По нея звездните системи светеха в спокойно имперско синьо. Почти всички. — Нека мисли така. По-добре да ме мрази като тъмничар, отколкото да узнае истината.
Хиросе проследи погледа му. В далечния край на картата три системи пулсираха в кървавочервено.
— Пак ли? — тихо попита старецът.
— Трети сигнал за месеца. — Кеншин докосна една от точките и над нея изплува лице — сурово, със сива разпиляна коса. — Хидейоши Корияма. Шогун на пограничните сектори. Официално — лоялен васал. Неофициално строи флот и говори за „ред“, какъвто Империята била забравила.
— Приказки на амбициозен старец — сви рамене Хиросе. — Половината даймьо говорят така над чашите със саке.
— Половината даймьо нямат три корабостроителници, скрити зад декларации за лоялност. — Гласът на Кеншин остана равен, но напрежението под него се усещаше. — Миналата седмица един от агентите ми в неговия двор спря да предава. Млъкна. Знаеш какво означава това.
Хиросе знаеше. Мълчанието на информатор рядко носеше добри новини.
— И затова пращаш най-добрия си агент да пази момичето, вместо да го използваш срещу Корияма.
Кеншин не отговори веднага. Той гледаше червените точки и виждаше заплаха, която не смееше да изрече на глас. Ако Корияма търсеше начин да пречупи волята на Императора, нямаше да удари по флота. Щеше да удари по единственото, което Кеншин не можеше да загуби.
— Ако посегнат на нея — каза той накрая, — няма да има преговори. Няма да има съвети или церемонии. Ще изгоря сектора, в който я докоснат, и всичко живо в него. — Изрече го спокойно, както се съобщава метеорологична прогноза. Именно това спокойствие беше плашещо. — Затова Танака ще бъде до нея. Не защото не ѝ вярвам. А защото не вярвам на никого другиго.
Хиросе го изгледа дълго. Беше служил на този човек четирийсет години и все още не можеше да определи къде свършва бащата и къде започва Императорът.
— Един ден ще трябва да ѝ кажеш — рече старецът. — За Корияма. За всичко. Не можеш да я подготвиш за трона, като я държиш в неведение.
— Един ден. — Кеншин изгаси образа на шогуна с едно движение. Червените точки останаха да пулсират в тъмнината, търпеливи като инфекция. — Но не днес. Днес нека още малко строи дронове и ме мисли за тиранин. Достатъчно рано ще научи каква е цената на реда.
Той се обърна и излезе, а екраните зад него продължиха да светят — стотици системи в синьо, три в червено и една млада наследница някъде между тях, която все още вярваше, че най-голямата ѝ битка е с нейния баща.
- 2 -
Въздухът в лабораторията натежаваше от мириса на нагрят метал и машинно масло — аромат, който връщаше Рами към реалността по-убедително от всяка чаена церемония. Трийсет метра под безупречния блясък на двореца, сред приглушеното жужене на сервомоторите и трептящата светлина на холографските конзоли, титлите губеха значение. Всяка мигаща светлинка, всяка жица и всеки болт бяха положени от нейната ръка. Тук волята ѝ не срещаше съвет, който да я претегля, нито баща, който да я укротява.
Поне допреди няколко часа.
— Златна клетка. Надзиратели — промълви тя и затегна последния болт на прототипа с повече сила, отколкото металът изискваше.
Гаечният ключ изскърца в резбата.
— Следващия път ще програмирам дрон да поднася чая. Може би тогава заниманието ще му се стори достатъчно традиционно.
Тя не принадлежеше към кръга на придворните дами, отгледани за бродерия и танци. Беше инженер. И този нов проект не приличаше на предишните ѝ играчки. „Комар“ се побираше в шепа и служеше на любопитството; това нещо служеше на гнева. Ъгловато, с формата на хищна костенурка и обвито в матово-черен композит, който поглъщаше светлината — боен дрон, отговор на разговора с баща ѝ, изречен на единствения език, който тя владееше до съвършенство.
Щом искаха да я тласнат към войната и политиката, щеше да им даде и двете. По свой начин.
Само че присъствието до бронираната врата разваляше всичко.
Кенджиро Танака. Новият ѝ телохранител — или, както предпочиташе да го нарича тя, новият надзирател на килията ѝ. Стоеше неподвижен, със скръстени зад гърба ръце, в стойката на човек, за когото чакането не е бреме. Тъмносинята му униформа със сиви кантове изглеждаше безупречна до последната нишка и превръщаше изцапания ѝ гащеризон и творческия хаос наоколо в мълчаливо обвинение. Високите скули и правата линия на устните придаваха на лицето му изражение на човек, който не помни последната си усмивка. Само очите му се движеха — тъмни, спокойни — и следяха всяко нейно действие с внимание, в което нямаше нито натрапчивост, нито топлина.
Отначало Рами реши да го игнорира. Потъна в деликатните настройки на плазмените индуктори, но мълчанието му притежаваше плътност. То стоеше в периферията на съзнанието ѝ като тих, постоянен тон, който не се заглушаваше с воля.
Тя изпусна ключа. Той издрънча върху плота и изтрополи на пода. Кенджиро не помръдна. Дори не мигна.
Рами се изправи, отиде до конзолата и с няколко резки движения пусна музиката. Синтетичният рок разтърси помещението; басът накара роботизираните ръце по стените да потрепват, а проекторите замигаха в цветен хаос. Тя му хвърли предизвикателна усмивка и зачака поне сянка на неудобство.
Нищо. Той стоеше като стълб на реда, забит в центъра на нейния безпорядък.
— Добре тогава! — надвика тя музиката. — Време е за тест.
Скочи на централната платформа с ускорен пулс. Ето го мигът на истината. Дронът чакаше, неподвижен и черен. Тя активира основните системи и усети познатото вълнение — онова, заради което оставаше будна, докато дворецът спеше.
Машината се издигна на метър, увиснала над антигравитационните двигатели. Движеше се плавно и премерено, точно според чертежите. За миг гордостта стопли гърдите ѝ.
После корпусът се разтресе и от него се разнесе стържещ звук, който проряза дори музиката.
— Опа.
Умът ѝ мигновено превключи в диагностичен режим. Беше претоварила индуктора; честотните хармоници се застъпваха с антигравитационните полета. Трябваше да смъкне честотата, преди системата да колабира, но времето за корекции беше изтекло.
Дронът се понесе из лабораторията по непредсказуема, хаотична траектория. Помете стойка с инструменти и ги разпиля с металически звън. Завъртя се и мина ниско над недовършения комуникационен сателит, като едва не откъсна крехката му антена. Ръцете на Рами работеха трескаво, но командите потъваха в разбунтувалия се софтуер.
Кенджиро вече не гледаше нея. Очите му бяха приковани в движенията на машината — разчиташе ги така, както се чете противник. Тялото му оставаше отпуснато и точно затова тя разбра: той беше готов. Отпуснат, както е обтегната тетивата миг преди изстрела.
— Всичко е под контрол! — извика тя, макар гласът ѝ да я предаде.
Всички индикатори светеха в зелено, но дронът не се подчиняваше на нито един от тях.
Тогава се случи. С остро писукане от претоварените сензори машината се преобърна във въздуха и се устреми право към Кенджиро.
— Не! — Рами удари аварийния бутон, но командата се изгуби в хаоса.
Кенджиро се задвижи. Толкова бързо, че погледът ѝ не успя да го проследи — една-единствена линия, изтеглена в пространството. Ръката намери дръжката, облечена в кожа и коприна; стоманата напусна ножницата с едва доловим съсък и разсече светлината. Острието премина през дрона като през водна повърхност.
Машината се разцепи на две. Половините тупнаха върху пода на педя от краката му, а от срязаните вериги плъзнаха искри и тънка нишка дим.
Настана тишина. Дори музиката бе спряла — беше я заглушила, без да усети кога.
Рами гледаше ту димящите останки, ту него. Кенджиро прибираше катаната с отработено движение, без следа от треперене, с лице, недокоснато от случилото се. Никаква поза. За него това не беше подвиг, а рефлекс.
Тя бе видяла как се движи той. Не като човек, а като логическо заключение, изведено толкова бързо, че тялото беше стигнало до него преди мисълта.
После възхищението се превърна в гняв.
— Съсипа го! — Гласът ѝ трепереше. Тя пристъпи към него. — Това бяха месеци работа. Знаеш ли колко сложни са алгоритмите за насочване? Колко нощи прекарах над енергийните матрици?
Кенджиро най-сетне се обърна към нея, бавно и премерено.
— Машината застрашаваше живота Ви, принцесо. Дългът ми е да Ви пазя. Дори от собствените Ви творения, ако се наложи.
— Заплаха? — Тя скъси разстоянието. — Това е прототип. Аз командвам системата, аз знам как да я спра. Ти просто рушиш. Не разбираш нищо от прогрес. За теб светът свършва до реда, подчинението и меча, размахан над неща, които не проумяваш.
За миг по безизразното му лице пропълзя сянка — леко напрежение около устните. Не беше гняв, а нещо по-старо и горчиво.
— Разбирам дълга си — отвърна той, без да повишава глас. — И разпознавам опасността. Видях как се движеше машината. Беше извън контрол. Оръжие без контрол убива онзи, който го държи, не по-рядко от онзи, срещу когото е насочено.
— Не ми цитирай кодекси — тя се изсмя, но сърцето ѝ още препускаше, а ръцете ѝ трепереха. — Ти си надзирател, изпратен от баща ми. Още една златна брънка от веригата ми. Защо изобщо прие? Какво печели човек, когато пази разглезена принцеса, презираща законите му?
Каменната маска се пропука. Челюстта му се стегна. В тъмните му очи пробягна сянка, наподобяваща болка. Той мълча дълго — не защото не знаеше отговора, а сякаш претегляше колко от истината може да ѝ разкрие.
— Приех, защото Императорът заповяда. Верността ми към трона няма условия — той направи пауза. — Но останах заради друго. Когато баща Ви говори за Вас, в очите му се чете страх. Не за империята. За Вас. Той се бои за живота Ви, принцесо, и този страх го прави уязвим. Уязвимите императори раждат войни.
Страх. Баща ѝ. Понятието не прилягаше на човека, когото познаваше — онзи, който смразяваше цели съвети само с мълчанието си.
— Това е моят път — продължи Кенджиро. — Да служа. Да пазя. Да бъда меч в ръката на по-мъдри от мен — гласът му заглъхна. — Дори когато мечът се прекърши. Веднъж вече се случи.
Той не даде обяснение. Не откъсна поглед от нея, но нещо в него се затвори обратно — като врата, открехната за миг и веднага захлопната. Рами не попита. Разбра само, че под бронята си крие рана, по-стара от тазвечерната обида, и че той няма да ѝ я покаже.
Гневът ѝ се утаяваше. Тя погледна посечения дрон. Разрезът бе безупречен — една линия, разделила сложната машина на две огледални половини; оптичните кабели бяха прекъснати гладко, без накъсване. Дело на човек, който знае не само как да руши, но и как да постига целта си с минимални щети.
— Добре — гласът ѝ вече звучеше по-спокойно. — Разбрах те. Човек с принципи. И майстор в занаята си. Прекалено добър майстор.
Тя се наведе и вдигна едната част от корпуса. Металът още пареше от разрядите.
— Поне сега виждам платките по-ясно — тя се усмихна горчиво. — Спести ми разглобяването.
Претегли го с поглед — вече не като нашественик, а като техническо предизвикателство.
— Искаш ли да ми помогнеш да го поправя?
Едната вежда на Кенджиро се повдигна — първата неволна реакция, откакто бе прекрачил прага.
— Не разбирам от подобни механизми.
— Ще те науча — устремът дойде внезапно и я изненада. — Бива те в разглобяването. Може да те бива и в обратното. И искам да ми кажеш нещо, което придворните не смеят: как да го направя по-ефективно оръжие. От практиката, не от чертежите.
Последната дума увисна помежду им. Кенджиро я проучваше няколко секунди, сякаш търсеше уловка. После кимна — предпазливо, като човек, стъпващ върху тънък лед.
— Добре.
Рами се усмихна. Първата ѝ искрена усмивка от часове. Малка победа — първата пукнатина в неговата броня.
Тя разчисти инструментите и положи корпуса върху широкия плот. Лабораторията сякаш се смали. Вече не приличаше на крепост, отбранявана от враг, а на работилница.
— Първо трябва да пренастроим ядрото, за да не се претоварва. Гледай — тя включи лампата за фини детайли и светлината заля разрязаната машина. Пръстът ѝ проследи плетеницата от проводници и кристали, а гласът ѝ се изпълни с ентусиазма на човек, застанал на своя територия. — Тези елементи са плазмени кондензатори. Акумулират енергия и я освобождават под формата на контролирани импулси. При рязко натоварване се синхронизират и влизат в резонанс. Затова дронът изгуби управление.
Кенджиро се наведе. Разстоянието помежду им се сви до работно. Лицето му остана сериозно, но в очите му се появи искра от любопитство.
— Как се контролира векторът на движение? — директният му тон я изненада.
— Оттук — тя посочи няколко сребристи диска. — Жиростабилизатори. Създават магнитни полета, които противодействат на антигравитационните двигатели. Като кормило, но в три измерения — тя замълча и го погледна с нов интерес. — Защо питаш?
— В битка маневреността е решаваща. Мощно оръжие, което не намира целта си, е безполезно.
Мислеше като воин. Това ѝ бе от полза.
— Значи да наблегна на маневреността, а не на скоростта?
— И на двете — той помълча. — Но контролът е първостепенен. Оръжие, което не владееш напълно, се обръща срещу Вашите хора.
Тя кимна. В думите му имаше тактическа логика, която тя често пренебрегваше в името на техническото съвършенство.
— Добре. Тогава започваме от стабилизаторите.
Следващите минути преминаха в неочаквано съгласие. Рами обясняваше с плам, а Кенджиро задаваше въпроси — кратки и точни, насочени изцяло към практическото приложение. Как ще се държи машината под натиск. Как ще реагира на заглушаване. Къде са уязвимите ѝ зони.
— Тук — он посочи централния модул. — Това ли е управляващият блок?
— Процесорът за тактически анализ. Обработва данните от сензорите и взема решения за маневрите и атаката.
— Значи, ако някой го извади от строя…
— Дронът ослепява. Превръща се във воин без командир.
Погледите им се срещнаха. В неговия се долавяше нещо близко до одобрение.
— Интересно.
Въпреки напрежението и съсипания прототип Рами усети как вътрешният ѝ гард пада. Отдавна никой не бе изслушвал идеите ѝ по този начин. Придворните се преструваха, че разбират. Баща ѝ слушаше разсеяно. А този студен самурай задаваше правилните въпроси.
— Кенджиро — произнесе тя, изпробвайки звука на името му.
— Да, принцесо?
— Мислиш ли, че бих могла да стана добър инженер? Навън. Отвъд стените на двореца.
Въпросът изненада и самата нея. Но ето я — открита, очакваща присъдата му.
Той я изгледа, без да бърза. В погледа му имаше преценка, не любезност.
— Знанията Ви са впечатляващи. Но те не са достатъчни. Навън съществуват опасности, за които лабораторията не може да Ви подготви.
Беше болезнено откровено и точно затова тя му повярва.
— Затова имам теб, нали? — опита се да се усмихне. — Да ме пазиш от непредвиденото.
— Дотогава — отвърна той сериозно. Но в гласа му се долавяше нова нотка, началото на негласно споразумение.
Продължиха в мълчание, което вече не тежеше. Музиката отдавна бе спряла; машините жужаха с равен, успокояващ ритъм. За първи път от часове Рами не се чувстваше сама.
— Знаеш ли — тя избърса ръцете си в една кърпа, — може би този надзирател не е толкова лош, колкото си представях.
Ъгълчето на устата му трепна — толкова едва доловимо, че можеше да е и сянка. Но бе достатъчно, за да върне живота в каменното му лице.
— А аз започвам да разбирам — каза той бавно, — че принцесата, която ми възложиха да пазя, е по-сложна система от очакваното.
Погледнаха се отново. Този път без враждебност и подозрение. Просто двама души, започнали да се опознават.
Може би клетката нямаше да бъде толкова самотна.