- 1 -
Командният център на „Изгряващо слънце“ отдавна бе изгубил облика на мостик на боен кораб. Преди седмици преградните стени бяха паднали, за да освободят пространство за допълнителни работни станции. Двадесет и шест конзоли, подредени в три концентрични полукръга, пресяваха информационните потоци от десетки системи. Кабели, останали извън панелите поради недостиг на време, пропълзяваха по пода като оголени сухожилия на организъм, пораснал твърде бързо. Сини и оранжеви сияния от холографските проектори шареха по лицата на операторите, докато те направляваха флотилиите в осем отделни сектора.
Над всичко господстваше тактическата карта. Когато Рами я зърна за първи път преди единадесет месеца, тя се побираше на единичен екран. Сега изпълваше целия таван — триизмерна проекция на галактиката в миниатюра. Всяка звезда светеше като бяла точка, всеки обитаем свят бе малка сфера, оцветена според политическата си принадлежност. Синьо за Империята. Червено за Корияма. Сиво за неутралните системи, които изчакваха изхода от сблъсъка, преди да изберат страна.
Преди три месеца червеното владееше близо половината от обема. Сега беше повехнало до шепа изолирани зони — клъстери от укрепени системи, притиснати около ядрото на бунта. Синьото ги заливаше упорито като прилив, който не признава насрещния вятър. Но червеното още упорстваше — наситено и заплашително в своята изолация.
Рами стоеше пред картата с длани върху командната конзола. Лицето ѝ се бе изострило, детската мекота бе изчезнала. Скулите изпъкваха, челюстта оставаше неподвижна и стегната. Около очите ѝ се гушеха фини линии, които нямаха нищо общо с възрастта — бяха белези от безсъние и отговорности, поети в глуха доба, докато останалите спяха. Погледът ѝ обхождаше проекцията методично, сякаш четеше книга, чийто текст се пренаписваше всяка секунда.
Всяко червено петно представляваше уравнение, което чакаше решение. Всяка синя зона — обещание, което тя трябваше да удържи.
Татко така и не спомена колко е самотно тук, в центъра. Всички очакват отговори. Всички вярват, че знам какво правя.
Пръстите ѝ притиснаха студения метал на конзолата, после рязко се отпуснаха.
— Командире.
Адмирал Джин се приближи и активира персоналната холограма с рязко движение на китката. Висок мъж с внушителни рамене, той запазваше премерената увереност на ветеран, прекарал живота си в тесните коридори на бойните кораби. Ръждивата му, посивяваща в краищата брада издаваше приоритети далеч от суетата. Тъмните сенки под очите му се бяха превърнали в толкова постоянен детайл, че Рами вече не ги регистрираше.
— Възстановяването изпреварва първоначалните разчети — докладва той и разгърна таблица с данни в синьо и зелено. — Корабостроителниците в системата Хоши преминаха на трисменен режим. Докът на „Феникс“ завършва ремонта на два корпуса до дни. Разрушителите от клас „Катана“ влизат в строй до края на седмицата.
Рами кимна, без да откъсва поглед от стратегическата карта.
— Какво е състоянието на пилотския състав?
Джин закова пръсти над холограмата. Всички на това ниво знаеха истината, но изричането ѝ винаги тежеше.
— В последните три сражения загубихме четиридесет и седем процента от ветераните. — Той замълча за миг. — Курсантите от последния випуск проявяват висок морал. Имат отлични рефлекси и стабилна теоретична подготовка, но бойният им стаж се измерва в часове.
Той не довърши. Рами знаеше останалото. Деца на шестнадесет или седемнадесет години — възраст за лекции по навигация в академията, а не за кабините на изтребителите. Опитните пилоти, които трябваше да заемат тези места, вече бяха просто имена в списъка, който тя носеше в паметта си.
— А какъв е духът им? — попита тя тихо.
Джин деактивира таблицата и скръсти ръце.
— Висок. Необяснимо висок след случилото се при Кирю. — Той я погледна директно, без увъртане. — Холата вярват във Вас, командире. Говорят за Рами Непобедимата. За принцесата, която никога не отстъпва.
„Рами Непобедимата“. Думите нагарчаха. Ако знаеха колко често се събуждаше в мрака с ускорен пулс и с имената на мъртвите, изписани по вътрешната страна на клепачите ѝ. Кимура. Харада. Нода. Капитан Ямада с неговата порцеланова чаша. Три хиляди и петстотин жертви от Кирю. Момичета и момчета, които беше изпратила в битка, защото друг избор не съществуваше.
— Но хората са изтощени — добави Джин по-тихо. Ръцете му се отпуснаха. — Единадесет месеца, командире. Семействата страдат. Ресурсите се изчерпват. Дори най-лоялните светове вече питат не „дали“, а „кога“. Кога ще приключи всичко това?
Рами се обърна към него. В очите ѝ не личеше изненада — тя беше усетила умората много преди Джин да я облече в думи. Виждаше я в минутата закъснение, с която техниците застъпваха на смяна. В начина, по който Сакамото притискаше слепоочията си, мислейки, че е сам. В трите чаши чай, които тя самата поглъщаше, преди да фокусира погледа си върху сутрешните доклади.
— Скоро, адмирале — отвърна тя. — По-скоро, отколкото предполагате.
Тя се приближи до командната конзола и докосна два от сензорите. Светлините в центъра угаснаха. Тактическата карта се разгърна, поглъщайки тавана, стените и пода — сега двамата стояха сред звездите, потопени в сърцето на галактиката.
— Кенджиро. Акира.
Кенджиро се отдели от анализаторите и тръгна към нея. Лявата му ръка още почиваше в шина. Фрактурата от битката при Кирю беше калцирала, но Ишида настояваше за имобилизация. За разлика от повечето воини, Кенджиро се вслушваше в лекарите си. Лицето му пазеше отпечатъка на последните месеци — тънък белег по челюстта от „Танцуващата сянка“ и дълбоки бразди около очите, но погледът му оставаше същият. Тъмeн, спокоен, преминал през достатъчно огън, за да не се смущава от нищо.
Акира се приближи от другата страна. Движеше се бавно, с предпазливостта на човек, който тепърва се учи да се доверява на тялото си. Беше напуснал стазисната камера преди пет седмици. Регенерацията беше възстановила тъканите, мозъчната активност беше нормализирана и доктор Ишида го беше освободил за лека служба. Лицето му беше отслабнало, скулите изпъкваха рязко върху бледата кожа. Ръцете му обаче бяха стабилни, а в очите му се беше появила онази дълбочина, присъща на хората, зърнали отвъдното.
— Моля за внимание — каза Акира, изпреварвайки Рами. Пръстите му прехвърлиха данни към централния дисплей. — Анализирах последните триста часа разузнавателен трафик от периферните зони на Корияма. Забелязах аномалия.
— Почакай. Първо ни дай контекст — прекъсна го Рами с едва забележима усмивка. — Нека всички видят голямата картина.
Тя посочи наситените червени зони.
— Акира, обясни какво виждаш.
Той проучи картата с присвити очи.
— Корияма е свила периметъра си — заключи той. — Изтеглила е предните си части и е концентрирала мощта си в три стратегически точки. Ашикага — нейната столица и крепост. И тук — в Такада и Мицубиши. — Той маркира двете системи. — Сензорните данни потвърждават масивен трансфер на ресурси към тези три възела. Хиляди тонове суровини дневно. Укрепват се ускорено.
— Класическа ешелонирана отбрана — намеси се Кенджиро. Гласът му беше нисък и равен. — Три позиции, къси комуникационни линии, взаимно прикритие.
— Целта им е да ни принудят да атакуваме последователно, докато се изтощим напълно.
— Точно това очаква той — заключи Рами. Тя пристъпи в холограмата и светлината на звездите обля раменете ѝ. — Очаква да хвърлим флота срещу укрепленията му. Да губим кораби, пилоти и време, докато той подготвя своя контраудар. — Тя изгледа двамата мъже. — Но няма да му дадем това, на което се надява.
Ръката ѝ се вдигна. Пръстът ѝ подмина алените клъстери и очерта малки сиви точки в периферията на вражеските територии — системи, толкова незначителни, че имената им липсваха на главната навигационна карта.
Изображението се изостри. Малки светове, свързани с тънки логистични линии към основните бази на Корияма. Невзрачни. Периферни. Капиляри, захранващи жизненоважен орган.
— Тук — каза Рами и маркира първата точка. — Система Хара. Корабостроителница от втори ранг. На пръв поглед е маловажна, но данните, които Акира извлече от разузнавателния трафик, сочат друго. Тя осигурява резервни части за половината флот на Корияма. Без нея ремонтните цикли на корабите му се удължават с близо месец.
Пръстът ѝ се премести.
— Шибуя. Комуникационен възел. Малка станция с едва двадесет души персонал. Тя обаче координира информационния поток между трите централни системи. Извадим ли я от строя, Ашикага, Такада и Мицубиши прекъсват връзката в реално време. Ще преминат на забавени релейни канали, което ще срине координацията им с поне шестдесет процента.
— И тук — завърши тя, посочвайки третата цел. — Мината в Ямада. Редкоземни елементи за енергийните ядра на корабите му.
Джин се наведе напред. Беше скръстил ръце, но сега ги отпусна бавно, проследявайки логиката на атаката.
— Целите се в логистиката. Не в центъра, а в периферията. — Той почеса наболата си брада. — Това са малки цели, командире. Щом разбере какво подготвяме, ще засили отбраната навсякъде.
— Няма да разбере. — Рами се обърна към Акира. — Кодовете, които извлече от системите на Корияма преди Кирю… вторичният достъп активен ли е още?
Акира присви устни, а пръстите му пробягаха по конзолата.
— Нямаме пълен контрол. Корияма обнови основните криптографски протоколи с квантово шифроване, но съществуват наследени подсистеми за мониторинг, които все още приемат нашите информационни пакети. — Он вдигна поглед. — Ще е достатъчно за дезинформация. Мога да инжектирам фантомни сигнали и фалшиви сигнатури, имитиращи мобилизация. На сензорите му това ще изглежда като масирано разгръщане на сили.
— Колко фалшиви цели можем да симулираме едновременно?
— При пълна синхронизация с платформите за електронна война… — Акира пресметна бързо. — Двадесет. Може би петнадесет, ако натоварим допълнително реакторите на „Каге“. Ще изглежда като пълномащабна офанзива на десетина фронта.
Рами погледна събралите се офицери. До Джин и Кенджиро стоеше адмирал Такеши — завърнал се преди два дни от Кирю, с лице, белязано от изтощение. До него беше капитан Нанако от Четиринадесетата разрушителна флотилия — ниска жена с широки рамене и поглед на човек, свикнал да взема решения за секунди.
— Ето плана — обяви Рами.
Гласът ѝ остана тих, но стаята моментално утихна. Всички знаеха, че когато Рами говори така, думите ѝ имат най-голяма тежест.
— Акира ще предизвика хаос в разузнаването на Корияма чрез фантомни атаки на десетина места. Врагът ще разпръсне силите си в опит да защити всичко. Докато вниманието му е размито, ние ще ударим истинските цели бързо и безпогрешно.
Тя започна да се движи около холограмата, маркирайки секторите.
— Четиринадесетата флотилия поема Хара. Капитан Нанако, искам бърз налет. Влизате, унищожавате корабостроителницата и се изтегляте. Максимално време в системата — четиридесет минути. Нито секунда повече. Седма тактическа група удря Шибуя. Разрушавате комуникационните съоръжения. Девета резервна атакува Ямада.
Нанако кимна стегнато.
Скръстила ръце пред гърдите, Рами неволно издаваше напрежението си — палецът на лявата ѝ ръка учестено потупваше десния лакът.
— А какво ще правят основните ни сили? — попита Такеши.
Тя погледна стария адмирал. Лицето му оставаше непроницаемо. Такеши не задаваше въпроси, защото не знаеше отговорите; правеше го, за да я чуе как ги формулира пред останалите.
— Ще се прегрупират за главната цел.
Холограмата се трансформира. Периферните системи избледняха, а в центъра на проекцията остана една-единствена точка — алена, примигваща, обградена от концентричните кръгове на укрепленията, минните полета и орбиталните платформи. Ашикага. Столицата на Корияма. Сърцето на неговата власт. Из залата премина тежка въздишка, но Рами я игнорира.
— Докато Корияма се опитва да разгадае маневрите ни по периферията, ние подготвяме решителния удар. Всяко наше действие оттук нататък е единствено стъпка към този момент.
Последвалото мълчание принадлежеше на хора, свикнали да пресмятат шансовете, опасностите и цената. Офицерите около нея бяха преживели достатъчно битки, за да осъзнаят мащаба на предложението ѝ.
Такеши проговори пръв. Гласът му беше бавен, всяка дума — премерена.
— Ваше Височество, планът е дързък. Изисква безупречен синхрон между части, разпръснати из няколко звездни системи. Един пропуск в координацията и цялата операция ще се срине.
— Така е — съгласи се Рами.
— А Ашикага — продължи той — е най-силно укрепената точка в сектора. Орбитални платформи, минни полета, отбранителни флотилии. Дори да постигнем изненада, цената…
Той замълча. Не беше необходимо да довършва. Всички знаеха, че загубите ще се измерват с числата от Кирю. Или ще бъдат по-страшни.
Рами пристъпи към него. Макар да беше с цяла глава по-ниска, физическият ѝ ръст беше последното нещо, което привличаше вниманието в залата.
— Адмирале, колко още можем да поддържаме тази война?
Такеши я срещна с поглед. Бръчките около устата му се врязаха по-дълбоко.
— С текущите загуби и темпове на производство — шест месеца. Може би осем, ако мобилизираме изцяло гражданския сектор. Най-много година, преди ресурсите ни да се изчерпат окончателно.
— А колко време може да издържи Корияма в отбрана?
Отговорът не изискваше думи. Колкото повече се проточваше конфликтът, толкова по-неуязвим ставаше врагът. Укрепленията се множаха, а индустрията в централните му системи работеше безотказно. Времето беше съюзник на Корияма.
— Разбирам — кимна Такеши.
— Не възнамерявам да пращам хората ни в безразсъдна сеч — каза Рами. — На всеки кораб, който изпращаме в огъня, стои нечий син. Нечия дъщеря. Баща, обещал да се върне. — Тя се обърна към картата. — Но понякога единственият начин да спасим повече животи е да заложим всичко в един критичен момент. Не защото е безопасно, а защото алтернативата е пагубна.
Кенджиро стоеше встрани, положил десница върху дръжката на катаната. Слушаше мълчаливо. Това не беше неговият момент, а нейният. Но Рами чувстваше погледа му — непоколебим като котва в бурно море.
— Предлагам ви стратегия. Ще отработим детайлите заедно, за да гарантираме оперативната ѝ ефективност — обърна се тя към командирите. — Планът е реалистичен. Не е лесен, нито сигурен, но е път към края на тази война. Истински край. Без примирия, без демаркационни линии и замразени конфликти, които ще пламнат отново след десетилетие. Край.
Нанако се изправи първа.
— Четиринадесетата флотилия е готова, командире.
— Седма тактическа група също — добави друг офицер.
Един по един те заявяваха готовност — лаконично, делово, без излишен патетизъм. Професионалисти, взели своето решение. Рами ценеше точно това.
Накрая остана само Такеши. Той не отделяше очи от аленото петно на Ашикага. Рами забеляза как пръстите му зад гърба се свиват в юмрук и отново се отпускат. Десетилетният опит му шепнеха за рисковете, докато интуицията му сочеше, че жената пред него е права.
— Ваше Височество — промълви той. — Това е лудост.
Рами го погледна право в очите.
— Да.
— Величествена лудост. Но вероятно точно от това се нуждаем сега.
Той се изправи и се поклони — официално, строго, с онази тежест на жеста, която казваше повече от всяко признание.
— Първа флотилия е на Ваше разположение.
- 2 -
През следващите часове командният център промени облика си. Картата над тях се обновяваше в непрекъсната динамика — координати изчезваха и се раждаха на нови места, времевите линии се разтягаха и свиваха, а сините и червените символи пренареждаха позициите си, докато планът придобиваше ясен контур.
Около тактическата проекция се оформиха три концентрични кръга. Най-отвън стояха щабните офицери и техниците, погълнати от изчисления и предаване на заповеди по криптирани канали. В средата — командирите на флотилии, всеки съсредоточен върху своя сектор. В самия център Рами, Кенджиро, Акира, Джин и Такеши оставаха приведени над холограмата като архитекти над чертеж, чиято логика тепърва щеше да чертае съдби.
Някой беше донесъл чай и порцеланови чашки. Макар и неуместни в тази военна обстановка, те се появяваха и изчезваха по ръбовете на конзолите. Погледът на Рами се задържа върху една от тях, и споменът за капитан Ямада изплува мигновено. Тя отхвърли това чувство веднага и принуди мислите си да се върнат към картата.
Не сега. По-късно. Винаги по-късно.
Тя стоеше неподвижно в сърцето на холограмата. Останалите се движеха около нея — проверяваха терминалите, връщаха се с нови данни, спореха шепнешком. Рами беше ядрото, около което планът кристализираше.
— Времевите рамки — намеси се тя, без да вдига очи. — Преминаваме фаза по фаза. Какво е необходимо за всяка от тях?
Акира се приближи. Лицето му изглеждаше по-бледо от обикновено, а дълбока вертикална гънка разсичаше челото му. Откакто беше излязъл от стазис, работеше без почивка и тялото му се бунтуваше срещу това темпо. Пръстите на лявата му ръка потрепваха леко, когато не докосваха конзолата. Рами запази мълчание. Акира познаваше лимитите си и щеше да поиска отдих, когато имаше нужда. Или Ишида щеше да го направи вместо него.
— По отношение на електронната война — започна той, — мога да активирам разузнавателния трафик веднага. Сондажи с нисък интензитет, които няма да задействат защитните им алгоритми. Стандартно сканиране на периферията. Холата на Корияма ще го възприемат като фонов шум.
Той стартира симулация върху холограмата. Около червените клъстери избиха фини сини линии — мрежа от фантомни сензорни сигнали, която постепенно се сгъстяваше.
— След четиридесет и осем часа повишавам интензивността. Добавям сигнатури на единични кораби в три сектора. Малки, незначителни. Корияма ще предположи разузнавателни мисии и ще изпрати свои сондажи в отговор. — Линиите потъмняха и се разтеглиха. — На седмия ден добавям още пет точки. На десетия — формации. След това имитирам струпване на цели флотилии. Когато настъпи моментът за реалния удар, той ще наблюдава петнадесет цели едновременно и нито една от тях няма да е истинската.
— Седем дни ли ще отнеме това? — попита Рами.
— Седем, за да изградя модела убедително. — Акира я погледна и в очите му тя разпозна познатата строгост. — Рами, ако разгадаят схемата преди удара, губим всичко. Не само изненадата. Корияма ще разбере точно какво планираме. И няма да имаме втори шанс.
— Знам.
— Исках да съм сигурен.
— Знам, Акира.
Тя задържа погледа му малко по-дълго. Не като командир, а като сестра. Между тях за миг премина споменът за стазисната камера и за петте седмици, в които тя всяка вечер стоеше до него и говореше на тяло, което не отговаряше.
Акира кимна рязко и се върна към своята конзола.
Кенджиро се появи тихо от логистичния сектор. Рами усети присъствието му по специфичната тишина, която винаги го придружаваше.
— Корабите няма да издържат седем дни — проговори той, щом тя се обърна. В дясната си ръка държеше терминал с колони от числа. Лявата му ръка, фиксирана в шина, висеше неподвижно. — Ако основните ни сили чакат на предни позиции цяла седмица, ще привлекат внимание. Корияма разполага с достатъчно сензори, за да забележи всяко струпване.
— Тогава не ги концентрирай — сви рамене Рами. — Разпръсни ги. Това решава ли проблема?
Кенджиро кимна, сякаш очакваше точно този отговор. Прелисти страницата на екрана.
— Разделям Първа флотилия на четири групи. Всяка ще маневрира независимо в съседни сектори. Ще се снабдяват поотделно от цивилни товарни кораби — крием горивото и амунициите в отсеците чрез фалшиви кодове на товарите. — Той вдигна поглед. — Пет маршрута извън наблюдаваните коридори. Четиринадесет хиляди тона седмично.
— Ще бъде ли достатъчно?
— За шестседмична операция — да. При правилно разпределение на ресурсите. — Той замълча за миг. — Ишида ще настоява за двойни медицински запаси.
— Дай му тройни.
Кенджиро прие заповедта без изненада. Маркира числото с бързо движение.
— Тройни — повтори той тихо. После сниши глас още повече: — Готвиш се за най-лошото.
— Готвя се за всичко.
Той не отвърна.
Отбеляза още нещо в бележника, затвори го и се отдалечи към логистичните офицери.
Рами впи поглед в празното пространство, където той стоеше допреди миг.
— Тройни медицински резерви — изрече го на глас, преди да си позволи дори да го помисли. През последните месеци това се превърна в навик — да формулира решенията, преди логиката да ги е настигнала. Логиката винаги следваше интуицията — по-бавна и далеч по-плаха.
Над нея холограмата трепна. Картата се пренареди — Акира бе стартирал първата симулация на електронната война в реално време. Сини точки започнаха да се размножават около червените клъстери, разгръщайки се в неясни рояци. Сензорите на „Корияма“ щяха да ги засекат като плътна мъгла.
Такеши се приближи. Беше свалил парадния жакет; стоеше само по тъмносиня риза с едва забележими командирски нашивки. Бръчките около очите му се бяха врязали по-дълбоко през последните часове. Той погледна към сектора Ашикага.
— Орбиталните платформи са тридесет и две — започна веднага той. — Минните полета блокират двата основни вектора за подход. Разполагат с три флотилии в постоянна готовност и още две на резервни орбити. — Въздъхна уморено. — Отбраната им превъзхожда тази при Кирю с петдесет процента.
— А ако ги ударим извън двата основни вектора?
Такеши я погледна. В очите му просветна нещо, което приличаше на одобрение. Не към самия план, а към посоката на мисълта ѝ.
— Третият възможен вектор минава през хипергравитационния пояс. Никой не атакува оттам, защото гравитационните градиенти разкъсват корпусите. — Той активира своя екран и започна да чертае. — Но ако разполагаме с точните траектории и пилоти, които владеят машините си до съвършенство, можем да преминем. Оценявам очакваните загуби по време на самия преход на пет до седем процента. И това е още преди влизането в бой.
— Каква е алтернативата?
— По двата основни вектора. Загубите при пробива ще бъдат между двадесет и тридесет процента.
Рами се обърна към холограмата. Хипергравитационният пояс бе изобразен като размита тъмна лента на ръба на системата Ашикага — зона с деформиран пространствено-времеви континуум, където мощното притегляне смазваше всеки недобре позициониран съд. Баща ѝ разказваше за това веднъж, когато тя беше още дете — истории за пилоти-самоубийци, преминали оттам по време на Първата системна война.
Никой не атакува през пояса. Точно затова врагът няма да го очаква.
— Подгответе траекториите — заповяда тя. — Искам ги до утре сутринта. И списък с пилотите, които според вас могат да се справят.
— Списъкът ще е кратък — отбеляза Такеши.
— Знам.
Той кимна и се отдалечи.
Часовете се застъпваха един друг. Рами не помръдваше от центъра на картата. Около нея командният център дишаше в собствения си ритъм — екипите се заменяха безшумно, чаши с кафе и чай се появяваха и изчезваха, а гласовете се сливаха в нисък, постоянен шум. Мястото работеше с хладната точност на автоматизиран механизъм. Холограмата се променяше с всяко решение — нови маршрути изплуваха, стари избледняваха, а времевите линии се сгъстяваха като пръсти, свиващи се в юмрук.
Тя наблюдаваше как планът се материализира. Не го бе създала сама — Акира проектира електронната война като паяжина от дезинформация, Кенджиро раздели логистиката на пет невидими потока, Такеши посочи пътя през пояса, а Нанако и нейните офицери разписаха удара по Хара до секундата. Работата на Рами бе само една — да види как всички тези части се свързват в едно цяло. И да поеме отговорността. Никой не я беше научил да носи подобен товар.
Учеше се в движение.
Когато детайлите бяха финализирани и последните възражения — изчерпани, тя се обърна към Джин. Адмиралът не бе седнал нито веднъж. Лицето му сивееше от изтощение, но погледът му оставаше остър.
— Колко време е необходимо за пълна мобилизация?
Джин прокара ръка по наболата си брада и направи бързо изчисление.
— Седемдесет и два часа минимум. Деветдесет и шест, за да сме сигурни.
— Имате седемдесет.
Джин не възрази. Не каза, че е невъзможно, нито поиска допълнителни ресурси. Нанесе числото в личния си терминал с рязко движение, обърна се и тръгна към свързочните офицери.
Рами остана сама в центъра на картата.
Над нея галактиката продължаваше бавното си въртене — звезди, светове и флотилии, движещи се по предначертани траектории. Седемдесет часа до началото на електронната диверсия. Тринадесет дни до първите удари по периферията на Корияма. След това — хипергравитационният пояс. След това — Ашикага.
А накрая — финалът. По един или друг начин.
Тя стисна ръба на конзолата. Ръцете ѝ побеляха за миг, преди да ги отпусне.
— Командире — прозвуча тих глас зад гърба ѝ.
Кенджиро. Беше се върнал незабелязано. В дясната си ръка държеше малка порцеланова чаша с чай. Подаде ѝ я мълчаливо.
Тя пое съда. Чаят беше горещ, а парата се издигаше в тънка нишка, разтваряйки се в синкавата светлина на холограмата.
— Благодаря — каза тя.
Кенджиро не отговори. Остана до нея, загледан в червената точка на Ашикага. Стояха така дълго — двамата, чашата, картата над тях и тишината, която не се нуждаеше от обяснения.
- 3 -
Чашата изстина в дланта на Рами, докато и последните командири напускаха центъра. Нанако си тръгна първа. Рами знаеше: тя нямаше да заспи. Щеше да обикаля хангарите на Четиринадесета ескадра и да се вглежда в очите на всеки капитан на разрушител, докато не се увери, че всички разбират значението на четиридесетминутния прозорец.
Такеши излезе последен от висшия състав, притиснал под мишница траекторните изчисления за хипергравитационния пояс. Щеше да ги препроверява до зори. Рами не го спря. Беше безсмислено.
Останаха само Кенджиро и Акира.
Джин се бе оттеглил към комуникационния сектор още преди час – седемдесетчасовият срок вече течеше и той бе започнал работа. В периферията на залата техниците от новата смяна пристъпваха по-тихо от дневния състав – с предпазливостта на хора, които съзнават, че командващият офицер все още е тук.
Рами остави празната чаша върху конзолата.
— Акира.
Той се отдели от станцията си. Лявата му ръка вече не трепереше – беше я свил в юмрук върху коляното си преди час и не я отпускаше. Рами не пропусна жеста, но запази мълчание.
— Има нещо, което не споделих пред останалите, — започна той, преди тя да го попита. Гласът му звучеше по-тихо, лишен от характерната си рязка острота. — За кодовете.
— Кажи.
— Алгоритмите работят. Дезинформацията ще даде резултат – данните са солидни, верифицирах ги трикратно. — Той замълча. — Но Корияма не е глупак. Ще му отнеме време да реагира на фантомните сигнали – четиридесет и осем, може би седемдесет и два часа. След това ще разпознае модела. И щом го види, ще разбере, че истинската заплаха не е там, накъдето го насочваме.
— Знам.
— Тогава знаеш и че щом го прозре, веднага ще се изтегли към „Ашикага“. Ще се барикадира. И ще чака.
— Знам.
Акира я погледна. В очите му липсваше изненада – познаваше я достатъчно добре, за да е наясно, че тя не предприема нищо, без да е калкулирала последствията. Но в погледа му се четеше и нещо друго. Същото, което Кенджиро вложи в думите си по-рано: „Готвиш се за най-лошото“.
— И имаш план за това, — каза Акира.
— Имам.
Той не попита какъв. Само кимна – кратко, отсечено движение. По същия начин се бе върнал към конзолата си по-рано, когато тя му призна, че знае. После се изправи. Лицето му изглеждаше още по-бледо в студената светлина на залата.
— Ваше Височество.
— Върви да спиш, Акира.
Той се поклони – по навик, без излишна формалност – и тръгна към изхода. Стъпките му натежаха. Рами ги слушаше, докато не заглъхнаха в коридора.
Кенджиро не помръдваше.
Стоеше на същото място, на което беше, когато ѝ подаде чашата. Дясната ръка върху дръжката на катаната. Лявата, фиксирана в шината, отпусната. Наблюдаваше „Ашикага“ върху холограмата – малък трептящ индикатор в центъра на концентричните пръстени.
— Тройните медицински резерви, — каза той накрая.
— Да.
— И планът, за който не спомена пред Акира.
— Да.
Кенджиро не я погледна. Продължаваше да изучава картата.
— Ще ми го кажеш ли?
— Когато настъпи моментът.
Той кимна. Не настоя. Никога не настояваше – това беше една от причините Рами да споделя с него повече, отколкото с всеки друг.
Тя извади таблета на Акира от вътрешния джоб на униформата. Напуканият екран остана тъмен – не го беше включвала от седмици. Засъхналата кръв бе потъмняла, почти черна, срасната с корпуса на устройството. Тя го стисна в длан. Кенджиро забеляза жеста, но запази мълчание.
— Държеше го здраво, когато го извадиха от капсулата, — каза Рами. — Трябваше да разтварят пръстите му един по един.
— Помня.
— Ишида твърди, че невронната активност е била на нива, при които когнитивните функции изключват дълготрайната памет. Че когато се събуди, няма да има спомен за последните часове преди сблъсъка. — Тя завъртя устройството в ръката си. — Не съм го питала дали помни.
— Защо?
— Защото, ако е забравил, искам да остане така.
Кенджиро не отговори веднага. Когато проговори, гласът му спадна още по-ниско:
— А ти, Рами? Ти искаш ли да забравиш?
Тя прибра таблета в джоба си.
— Не.
С това разговорът приключи. Останаха пред картата – изстиналата чаша на ръба на конзолата и „Ашикага“, която сияеше над тях.
— Ишида твърди, че през последните три денонощия не си събрала и четири часа сън, — наруши тишината той.
— Ишида говори твърде много.
— Ишида има право.
Рами сви ъгълчето на устата си в едва забележима усмивка. Пред нея стоеше старият Кенджиро – същият отпреди войната.
— Четири часа тази вечер, — обеща тя.
— Пет.
— Четири.
Той не възрази. Знаеше, че обещаните четири вероятно ще се стопят до три, а може би и по-малко. Но думата на Рами тежеше.
Кенджиро се поклони – строго, отмерено – и се насочи към изхода. На прага спря. Без да се обръща:
— Принцесо. — Гласът му едва я достигаше през празното пространство. — Баща Ви би се гордял.
След това излезе. Стъпките му по металния под отекваха равномерно и уверено, докато не заглъхнаха в недрата на кораба.
Рами остана сама.
Командният център жужеше – конзолите бяха преминали в дежурен режим, чуваше се тихият електронен ритъм и далечният тътен на реактора под палубата. Звуци, които съзнанието ѝ бе игнорирало от месеци, сега се завръщаха като осезаемо присъствие. Дежурният техник в дъното на залата се преструваше на зает, за да не я притеснява.
Тя пристъпи към главния панел и пръстите ѝ се плъзнаха по сензорите, авторизирайки спирането на проекцията. Холограмата под тавана бавно угасна – звездите изчезнаха една по една, последвани от флотилиите и траекториите. Накрая остана само „Ашикага“ – малка червена точка в пустотата.
Рами я наблюдава дълго.
Татко, ако сгреша, ще погубя всичко, което съгради. И всичко, което е останало на хората ми. Но ако се окажа права...
Остави мисълта недовършена. Не и сега.
Стисна ръба на конзолата – за миг, до побеляване на кокалчетата. И отпусна захвата.
После изключи и „Ашикага“. Червената светлина угасна и таванът потъна в полумрак. Само дежурните индикатори мигаха в тъмнината – търпеливо и равномерно, като дишане.
Рами се обърна и тръгна към каютата си.
Утрешният ден вече настъпваше.