Глава 1
Дълбок стон разцепи тишината в залата, изпълвайки пространството. Пропълзя под кожата и накара камъните да затрептят, сякаш изтръгнати от вековен сън. Залата потрепера с болезнен тътен, стисната от невидима сила.
Синьото сияние на лемурийските кристали лумна, обгръщайки тялото на Тимъти в клетка от светлина. Той седеше непоклатим върху гранитния диск в центъра на залата, с изопнато лице и кожа, опъната като пергамент над костите. Буря клокочеше под повърхността – енергия, способна да разцепи планети, но в този миг той я усещаше единствено като непосилно бреме, притискащо го към камъка.
В Гнездото, скритата под слоевете на познатата реалност лемурийска база, технологиите шепнеха тайни на език, разбираем само за посветените. Древните стени, покрити с символи, пулсираха в унисон с нарастващата енергия в Тимъти, създавайки защитен пашкул от вибрираща светлина. Единствено нискочестотно бучене нарушаваше зловещата тишина, напомняйки за силата, дремеща в тялото на това момче, като затворен в клетка звяр. Миризмата на озон, примесена с етерични масла, галеше ноздрите, предвещавайки буря, енергиен апокалипсис – целувка от един почти бог.
Синан и Слав стояха отстрани, като стражи пред портата на ада. Тревогата бе изписана на лицето на Синан, веждите му бяха сключени в болезнена гримаса, а кожата му – пребледняла. Обикновено непоколебим като скала, той, детето на пустинята, служил в ордена на асасините и непознаващ страха, сега не откъсваше поглед от Тимъти, в очакване всеки момент да се разпадне.
Слав, по-младият и по-нервен, местеше тежестта си от крак на крак, като хищник в клетка, издавайки напрежението си с всяко потрепване на мускулите. Той се вторачи в гърчещото се тяло на Тимъти, преглъщайки шумно.
Синан го спря с рязък жест, хващайки го за ръката.
— Тихо. — Гласът му беше твърд, но в очите му проблесна бързо прикрит страх. — Върви по ръба. Не искаш да го бутнеш, нали?
Енергията около Тимъти ставаше все по-плътна, обгръщайки го в лепкава хватка. Той отново се опита да се свърже с Панархонта – колективната мъдрост на предишните Архонти, да достигне до техните спомени. Но единственото, до което успяваше да се докосне, беше невидимата стена, издигаща се между него и целта. Блъскаше по нея, драскаше и натискаше, но усилията му бяха напразни – като да се опитва да пробие лед с голи ръце, докато кръвта започне да се стича между пръстите му. Зъбите му бяха стиснати до болка, а потта се стичаше по слепоочията му.
Слав прехапа устни, поглеждайки към изкривеното лице на Тимъти. Пръстите му нервно барабаняха по токата на колана му.
— Това… продължава прекалено дълго, — промърмори той, повече на себе си, отколкото на Синан.
Синан не откъсваше очи от Тимъти.
— Стисни зъби, войнико. Сега не е време за съмнения. — Той гризеше вътрешната страна на бузата си, опитвайки се да овладее собственото си безпокойство, като капитан, наблюдаващ приближаваща буря. Искаше да помогне, да протегне ръка, но знаеше, че намесата би била фатална.
Тимъти потъваше все по-дълбоко в себе си. Светът около него избледняваше, заменен от хаотичен танц на светлина и сенки, като фрагменти от кошмар. Всяка клетка от тялото му трепереше, изпълнена с енергия, опъната до скъсване. Пред него се издигаше стена от огън и мрак, пулсираща с енергия, която заплашваше да го изгори, да го превърне в нищо. Той знаеше, че трябва да преодолее тази бариера, която го отделяше от Панархонта. Нуждаеше се от отговори, като жаден човек от вода.
Тимъти прошепна нещо нечленоразделно. Тялото му се разтърси в конвулсии.
Слав направи крачка напред, готов да се намеси.
— Архонте! — не успя да се спре и извика Слав. Искаше му се да даде част от своята сила, но какво можеше да направи освен да покаже вярата си в него. — Ти си Архонтът! Можеш!
Синан го хвана за ръката, приковавайки го на място. Заговори бавно и ясно, влагайки в думите си цялата сила, която можеше да намери в себе си.
— Архонте, Тимъти, фокусирай се върху гласовете ни. Върни се при нас. Не се оставяй да те погълне. Помни кой си. Ти си Тимъти, Архонтът, а не сянка!
Тимъти усети как енергията Ка'ра се надига в него, подобно на древен звяр, събуждащ се, повикан. Със сетни усилия той събра цялата енергия, която можеше да контролира, и я насочи срещу стената. Последен коз. Бариерата се пропука с гръм, разпадайки се на парчета, като стъкло. Съзнанието му се изстреля напред, навлизайки отвъд, и се потопи в бурен поток от хаотични видения.
Светлини. Сенки. Звуци. Усещания. Всичко се сблъска в съзнанието му, в хаотичен взрив от цветове и форми. За миг той загуби представа къде свършва съзнанието му и къде започва океанът от информация. Виденията се въртяха около него, засмукващи го все по-навътре. Той се почувства изгубен, сякаш се разпадаше на атоми. Мирисът на изгоряла плът и озон изпълни ноздрите му, дразнейки ги, като спомен за чужд кошмар. Металният сладникав вкус на кръв се разля по езика му.
Виденията го поглъщаха, отнемайки от него част след част. Усещането беше като разпадане, като че ли всяка клетка от тялото му се разкъсваше на безброй миниатюрни фрагменти, разпръскващи се в безкрайната празнота. Едва когато остана безплътен, без усещания за тяло през мъглата, която замъгляваше съзнанието му, той се добра до търсеното. Вия Гон — създания от енергия и изкривена материя, демони, които променяха тъканта на реалността. Светове, превърнати в пепел. Цивилизации, изтрити от лицето на Вселената. Той видя отчаянието в очите на загиващите, чу писъците на обречените, ехтящи в съзнанието му.
Разшири кръгозора си. Опитваше се да улови нещо стабилно. Всяко ново видение идваше с вълна от чужди емоции – древен гняв, космическа амбиция и жажда за власт. Той се бореше да запази себе си, вкопчвайки се в спомена за собствената си идентичност.
Енергийните потоци около него се завихриха, като луд танц на духове. В този момент той осъзна, че това не е суха информация, а живи спомени, запечатани в колективното съзнание на Архонти, като белези на душите им. Спомени за битки, загуби и безмилостна война, ехо от кошмари. Спомени за предателства и жертви, подсилени с болка и съжаление.
— Не… не мога… — прошепна Тимъти. Гласът му трепереше. Тялото му трепереше. Гранитният диск, върху който седеше, завибрира. Едва забележими водопади прах се посипаха от фугите на хилядолетната зидария.
— Архонте, следвай гласа ми. — извика Синан, приближавайки се плътно до издигнатия на няколко педи от пода каменен диск. — Това не е твоята реалност! Ти си Тимъти! Ти си Архонтът! Не се предавай!
Тимъти направи опит да фокусира погледа си върху човека пред него, но виденията продължаваха да го обземат. Усещаше познатото присъствие на Синан и го използва като фар. „Архонте, следвай гласа ми..." — чу молитвата на Синан. Със сетни усилия се концентрира върху гласа на верния си телохранител, спътник в премеждията и дори приятел, върху топлината на ръцете му, върху усещането за твърдия гранит под него. Бавно, мъчително бавно, той започна да се връща към реалността, като човек, излизащ от дълбок и тежък сън.
— Гон… — Тимъти се задъха, вкопчвайки пръсти в гранита. — По-страшни… от всичко, което съм си представял. Не унищожение… преобразяване. Кошмар… отвътре. Като рак…
Синан и Слав се спогледаха, обменяйки мълчалив поглед. Синан стисна устни, превръщайки ги в тънка линия. Острите му вампирски зъби пробиха нежната кожа и капчица кръв се стече към брадичката му.
Слав потрепери, вкопчвайки се в рамото на Синан.
— Какво… какво беше това?
Синан се взираше в Тимъти, лицето му оставаше каменно.
— Архонте? Какво ни казваш?
Тимъти се строполи на пода, дишайки тежко. Изхриптя, звукът се разнесе из залата дрезгав и изпълнен с болка.
— Гон… — Думата сякаш се изплъзна от него, неволно. — Светове… — Той затвори очи, притискайки длани към слепоочията си, в опит да изтласка кошмара. — Не… не изчезват. Те… се променят. — Ръката му потрепери, докато я вдигаше към Синан, пръстите му се свиваха конвулсивно. — Ксиларианците… са играчки. Видях… — Той се задави, неспособен да довърши.
Лицето на Синан пребледня, но се изпълни с решителност. Десницата му стисна дръжката на камата, докато кокалчетата му побеляваха.
— Тогава ще се подготвим. Да не им позволим да ни изненадат.
Слав се опита да се усмихне, но усмивката му се получи крива и несигурна.
— Значи… просто ще се… хвърлим? — Той се прокашля. — Като… агнета? Срещу… — Той махна с ръка към мястото, където беше Тимъти. — …тези Гон? Някакъв… план?
Тимъти усети как малко от тежестта се вдига от плещите му. Виденията на Гон все още го преследваха. Той погледна Синан и Слав вече с по-ясен поглед и се запита дали наистина са готови за войната, която ще определи съдбата на Вселената.
Глава 2
Ръката на Талия замръзна във въздуха, на сантиметри от вратата към кабинета на Себастиан. Студеният, полиран метал под пръстите ѝ беше напомняне за технологията, която лемурийците някога бяха отхвърлили, а сега беше неизбежно вплетена в живота ѝ. "Дали да почука?" помисли си тя. "Или да се обърне, да остави вампира да гадае причината за закъснението ѝ, да го остави да се пържи в собствения си студен сос на нетърпение?" Ръката ѝ трепна, колебание се изписа на лицето ѝ.
Вместо да нахлуе, както би направила преди, Талия предприе друга тактика. Леко докосна вратата с кокалчетата на пръстите си – едва доловимо почукване, трябваше да уважава решението на Тимъти за ролята на вампира. После прекрачи прага, сякаш навлизаше в леговището на звяра.
— Себастиан, — гласът ѝ беше равен, контролиран, — надявам се, че е наистина важно. Времето ми е ценно, знаеш.
Себастиан седеше зад масивното си бюро от махагон, пръстите му сплетени пред него като лапи на хищник. Очите му, остри като бръснач, я пронизваха. Стаята излъчваше студен блясък – полиран мрамор, стомана и едва доловима миризма на афтършейв, като предчувствие за буря, която все още не бе връхлетяла.
— Талия, винаги си толкова заета. — Устните му се извиха в едва забележима усмивка, тънка и остра като ръб на лед. — Почти се чувствам виновен, че те откъсвам от важните ти занимания с... придружаването на архонта.
Талия запази изражението си непроменено. Погледът ѝ остана прикован в неговия.
— Тимъти разчита на мен, Себастиан. Той е на прага да приеме пълната тежест на мантията на архонт. Не мога да го оставя в този момент.
Синкавата светлина на холограмата се отразяваше в очите на Себастиан, превръщайки ги в ледени езера. Талия видя картата на Слънчевата система, а в периферията си усети напрежението, което излъчваше вампира – почти осезаемо. Червените точки, обозначаващи ксиларианските кораби, обграждаха заплашително вътрешните планети.
— Около Сатурн е претъпкано. Вече имаме хиляди от техните кораби там — всякакви класове. Само за дни... положението се влоши драстично.
Талия се приближи към холограмата, но не отмести поглед от Себастиан. Усещаше напрежението между тях – като оголен кабел, готов да хвърли искра. Въпреки че движенията на вампира бяха премерени и елегантни, тя долавяше в тях нервност. Себастиан криеше нещо, усещаше го в костите си.
— Интересно... Струва ми се, че вече сме обсъждали числеността им. Освен ако няма нещо, което съм пропуснала?
Себастиан въздъхна леко, сякаш се предаваше на неизбежното. Раменете му леко увиснаха, издавайки умора.
— Аря се свърза с мен преди час. — Той махна с ръка, сменяйки картината на холограмата. — Имаме информация за заплаха... по-непосредствена.
Талия се втренчи в промененото изображение - земната повърхност. Няколко червени точки пулсираха по нея, като зловещ обрив.
— Ксилариански военни бази — поясни Себастиан. — Представяш ли си? Напълно автоматизирани. Защитени от изкуствен интелект.
Талия усети как стомахът ѝ се свива. Тази информация беше шокираща, но не това я тревожеше, а приглушеното вълнение, което долавяше в Себастиан – като у хищник, подушил кръв.
— Някакви конкретни действия от тяхна страна?
— Не.
— И какво предлагаш? Да ги унищожим ли? Не виждам много други варианти.
— Не, Талия. — Себастиан се усмихна леко след кратка, но драматична пауза. — Помисли по-мащабно. Тези бази… — Погледът му прескочи за миг към екрана с маркерите и после се върна върху Талия. — …са възможност.
— И риск да ги активираме и да си навлечем още по-големи неприятности? — Талия пристъпи по-близо до него, влизайки в личното му пространство. Миризмата на метал и стара кръв се усили, напомняйки ѝ за същността на вампира, за бездната, скрита зад маската му. — Или може би имаш друга идея? Нещо, което не споделяш с мен?
Себастиан запази мълчание за момент, а после се усмихна бавно, разкривайки острите си зъби. Хищническа усмивка.
— Имам идея. — Себастиан се усмихна, зъбите му блеснаха на слабата светлина. — И тя е свързана с нещо, което само ти и твоите хора можете да управлявате.
Очите на Талия се разшириха. Сърцето ѝ заби по-бързо, когато забеляза как Себастиан леко и почти невинно си облиза устните.
— На къде биеш?
— Древните ви AI.
— Нашите AI? — Гласът на Талия беше тих, почти невярващ. — Себастиан... не ги познаваш. Знаеш ли какъв риск е това?
— Може би. Но ми се струва, че са добра възможност. Разбрах от архива, че ксиларианците са използвали подобни защити преди хиляди години. Само лемурийски AI може да ги преодолее.
— И разбира се, аз съм единствената, която може да се справи с тази задача? Колко удобно, Себастиан.
— Не го приемай лично, Талия. — Той се приближи към нея, харизмата му се излъчваше като топлина, но Талия знаеше, че това е само повърхност, красива маска, прикриваща звяра. — Аря е заета с други задачи. А ти си другата единствена позната ми възможност... ти си най-подходящата за тази работа, скъпа.
— А Тимъти? Да го оставя сам в този момент?
— Тимъти не е дете. Той е силен, трябва да го пуснеш. Това ще му помогне. От друга страна, това, което можем да открием в тези бази… — Себастиан замълча, оставяйки думите му да увиснат във въздуха като отрова.
Талия се извърна рязко, опитвайки се да овладее раздразнението. Себастиан винаги знаеше как да я провокира, да докосне най-уязвимите ѝ места.
— Генерал Крейвън вече е подготвил батальон, който да бъде поставен под твоето командване — добави той небрежно. — Елитни части от GMA. Смесен състав – и хора, и вампири.
Талия замръзна. Обърна се бавно, зелените ѝ очи се присвиха, изучавайки го.
— Ти си планирал всичко това предварително. Нали така? Ти просто чакаше подходящия момент да ме притиснеш.
— Какво очакваш? Войната не чака. — Той сви рамене и продължи. — Ще имаш пълен достъп до ресурсите на GMA. Каквото поискаш – твое е.
Талия усети как гневът ѝ се смесва с неохотно възхищение от начина, по който Себастиан беше подготвил капана си. Той знаеше точно какво прави – предлагаше ѝ власт, автономност и възможност да използва уменията си. И най-лошото беше, че тя започваше да вижда логиката в аргументите му.
— Добре — прокара пръсти през черната си коса, разрошвайки я леко. — Но имам условия.
Себастиан се облегна на бюрото си, скръствайки ръце. Изчакваше я.
— Слушам те.
— Пълен достъп до разузнавателните данни. Всичко, което имаш за базите. — Тя вдигна ръка, прекъсвайки опита му да възрази. — И абсолютна автономност в командването. Никакви намеси от теб или Крейвън.
— Разбира се — той кимна малко прекалено бързо. В очите му проблесна нещо. Нещо триумфално.
Талия долови лекото трепване в ъгълчето на устата му – онази едва доловима следа от самодоволство, която той не успя да прикрие. Стомахът ѝ се сви на топка.
Приближи се до него, телепатичните ѝ сетива се напрегнаха, опитвайки се да доловят и най-малката следа от измама. Но, както винаги, умът на Себастиан беше като полирана стена – непроницаем, студен и недостъпен.
— Ако това е капан, Себастиан — гласът ѝ падна до шепот, студен като арктически вятър, — ще съжаляваш, че си ме подценил. Може би е време да ти покажа защо не бива да се бъркаш с лемурийка.
— О, скъпа, още помня първата ни среща преди векове. — Устните му се извиха в онази негова характерна полуусмивка – едновременно очарователна и заплашителна. В очите му проблесна нещо, което не можеше да определи – може би насмешка, може би очакване. — Не бих се осмелил.
Талия изчака, а той продължаваше да я гледа, да я преценява. Лек страх пропълзя в сърцето ѝ – не от Себастиан, а от това, в което можеше да се превърне, ако се оставеше да бъде използвана.
\ \ \*
Въздухът в контролната зала на Гнездото трептеше – не от призрачната енергия на лемурийските машини, а от напрежението, което Талия носеше като невидима, но осезаема тежест. То притискаше раменете ѝ, стягаше гърдите ѝ и задушаваше всяка спонтанност. Пред огромните холографски екрани, заемащи едната стена, тя се чувстваше едновременно могъща и безсилна – способна да командва армии, но и смазана от собствената си отговорност. Карти, схеми, анализи – дигитален хаос, в който единствено тя можеше да открие спасителния ред.
Данните, които Аря бе доставила за базите на ксиларианците, се вихреха по екраните като електронна буря – сателитни снимки с висока резолюция, термални карти, топографски сканирания, наслагващи се едно върху друго, докато не се превръщаха в неразгадаем лабиринт от информация.
Пръстите ѝ, дълги и изящни, но загрубели и покрити с белези от битки, потрепваха над контролния панел. С рязко движение увеличи мащаба и огромен планински масив изпълни централния екран. В подножието му, в инфрачервения спектър, едва доловим, като призрак – вход, прикрит като естествена пещера, погълната от мрака.
– Хитро... – промълви тя, потропвайки с пръсти по конзолата. – Типично за тях. Винаги една крачка напред. – Гласът ѝ беше дрезгав шепот, загубен в приглушеното жужене на сървърите. Очите ѝ, зелени като морски вълни, разбити в скалите, преценяваха всеки детайл.
Съседният екран излъчваше термална карта на района, оцветена в зловещи нюанси на червено и оранжево. Талия присви очи, опитвайки се да отсее истината от привидното. Под повърхността, дълбоко долу, трептяха аномалии. Топлинните сигнатури бяха твърде организирани, твърде подредени, за да са дело на сляпата природа. Сякаш някой бе нарисувал лабиринт с нажежен до бяло железен прът, а сега топлината му се процеждаше нагоре, към жадно очакващата повърхност.
Още един поглед, още едно ниво на абстракция. Схема на подземните нива, реконструирана от трохите информация, които Аря бе рискувала живота си, за да събере. Километри тунели, просторни зали, лабиринт от неизвестност, в който смъртта дебнеше зад всеки ъгъл. Студена хватка стисна гърдите ѝ, изтръгвайки въздуха от дробовете ѝ.
– Какво още крият? – прошепна тя, усещайки горчив привкус в устата си.
Погледът ѝ се спря върху комуникационния терминал – малък, черен обект, който я предизвикваше. Пръстите ѝ застинаха над бутона за връзка. Трябваше да говори с Аря. Искаше да я попита не толкова за сухите данни, а за зловещото усещане, което ги съпровождаше – притъпена болка, ехо от стара, незараснала рана. Но нещо я спираше. Нещо повече от обичайната предпазливост, нещо по-дълбоко и по-тъмно. Усещане за надвиснала сянка, която танцуваше в периферията на зрението ѝ, заплашвайки да я погълне.
Тя все пак натисна бутона и изчака, докато криптираният канал пропука и установи връзка. Холографското изображение на Аря проблесна над конзолата, окъпвайки залата в призрачна синкава светлина, която подчертаваше сенките под очите ѝ. Талия веднага забеляза изтощението, изписано върху чертите на лицето на приятелката ѝ, което тя прикриваше с усилие. Очите ѝ бяха хлътнали, кожата ѝ – бледа като пергамент. В ъгълчетата на устните ѝ се бяха появили фини бръчици, които трепереха неуловимо, издавайки умората, която се опитваше да скрие. Но в зениците ѝ гореше странен огън, нещо средно между болезнено задоволство и облекчение.
– Виждам, че си изтощена. Операцията е била успешна, предполагам? – попита Талия, опитвайки се да запази гласа си неутрален, но усещаше как сърцето ѝ бие учестено. Искаше да чуе отговора, но се страхуваше от него, защото знаеше, че емоциите ще се върнат като бумеранг в Аря.
Аря кимна, леко и бавно.
– Да. – Аря бавно прокара ръка през косата си, сякаш се опитваше да прогони натрапчиви спомени. – Влязохме във военната част на базата в Австралия. Беше... – Тя преглътна трудно, погледът ѝ се замъгли за момент. – ...грозно.
Талия се облегна назад в креслото си, позволявайки на облегалката да поеме част от напрежението.
– Разкажи ми – подкани я тя.
Аря пое дълбоко дъх.
— Откъде да започна... — Погледът на Аря блуждаеше, фокусиран някъде отвъд стените на контролната зала. Леко потреперване мина през тялото ѝ. — Външният периметър беше... — Тя направи кратка пауза, сякаш да намери правилните думи. — ...като откачен курник, пълен с бесни роботизирани кокошки, натъпкани със стероиди. Патрулираха на случаен принцип, без никаква логика, без никакъв смисъл. Чист хазарт. — Тя стисна юмруци до побеляване. — Късметът беше единственият ни съюзник. Но така и не проучихме цялата.
Докато тя разказваше, холограмите около Талия започнаха да мигат, показвайки разпокъсани кадри от операцията – мълниеносни движения, експлозии, приглушени червени светлини, танцуващи върху студени метални повърхности, кървави сенки, изкривени лица, писъци, заглушени от експлозии. Ръцете ѝ работеха бързо, извличайки полезна информация от този хаос.
– След това бяха автоматичните оръжейни системи. Лазерни турели, скрити в стените, дронове, които реагират на топлина, звук. Параноичен ад – продължи Аря. В гласа ѝ се долавяше едва забележима нотка на горчивина.
Нови червени точки се появиха на схемата, белязвайки позициите на оръжейните системи като зловещи съзвездия на смъртта. A12 добави допълнителни анотации, очертавайки вероятните траектории на стрелба и мъртвите зони, превръщайки холографската карта в сложна мрежа от заплахи.
— И най-важното... — Аря се поколеба, сякаш се бореше с вътрешен конфликт. Тя леко се намръщи и захапа долната си устна. — Използвахме информация, предоставена от Врил'тос.
Името увисна във въздуха като проклятие. Талия го записа мислено, подлагайки го на безмилостен анализ.
– Кодовете за достъп на Врил'тос... успяха да заблудят системата. Ксиларианецът се оказа полезен. Познанията му за протоколите на ксиларианците ни спестиха часове, които нямахме.
Талия кимна, отбелязвайки си потенциалната употреба на Врил'тос в бъдещи операции. Дали си струва да рискува? Да вярва ли на този ксиларианец? Беше пленник, хванат в същата тази база. Не, не във военната част, за съществуването на която не подозираха до скоро. Защо Аря беше решила да му се доверят? Съмненията се трупаха в съзнанието ѝ. Дори и да не се доверяваше напълно на Врил'тос, не можеше да отрече, че информацията му им бе спечелила ценно време.
– Междувременно – продължи Аря – Дарън се заигра с комуникационната мрежа на ксиларианците. Трябваше да е бърз, защото...
– Системата започна да се адаптира – довърши Талия. Червени линии започнаха да се разпространяват по схемата на базата като ракови клетки, опитвайки се да блокират достъпа им, да ги изолират, да ги унищожат. Талия се наведе напред, анализирайки движението на защитните протоколи, опитвайки се да предвиди следващия им ход. – AI-ът на базата беше по-адаптивен, отколкото предполагахме. Затваряше врати една след друга, опитвайки се да ни изолира.
– Точно така. Но Дарън успя да поддържа връзката, нали?
Аря кимна.
– Дарън е роден да хаква ксилариански мрежи. Използва квантовата матрица, за да създаде стабилен тунел между импланта на Врил'тос и основната система. Това ни позволи да останем свързани, въпреки всичко.
Талия бързо прегледа данните за защитните протоколи на своя таблет, преценявайки заплахата.
– Вярно е. Себастиан е прав. Трябва да се задействаме, преди да подсилят защитите – заключи тя, поглеждайки отново към Аря. – Колко време мислиш, че имаме, преди системите им да се адаптират напълно към нашите методи?
Аря въздъхна.
– Ако са във връзка… Най-много седмица, преди да станат непробиваеми.
Седмица. Времето се топеше. Пръстите ѝ зачертаха нервно линии по ръба на конзолата. Обърна се да погледне към конферентната маса, затрупана с доклади и холографски проекции. Беше ѝ нужен план, който да обърне шансовете в тяхна полза. Аря беше права, едностранна атака нямаше да свърши работа.
– Трябва да помисля – прошепна тя. Не можеше да си позволи грешка. Не този път.
Талия се изправи и започна да крачи пред холографските екрани.
– Аря, какво друго имаме? Нещо за другите бази?
– Идентифицирахме още пет потенциални локации. – Аря маркира точките на картата с бързи движения на ръката. – Две в Южна Америка, една в Африка, една в Азия и... – Тя се поколеба преди да завърши – ...една, може би по-малка в Северна Америка. Прекалено близо до дома.
Талия стисна устни, погледът ѝ плъзна по картата, проследявайки невидими линии между точките. Пръстите ѝ барабаняха по ръба на масата в неравномерен ритъм.
– Виждаш ли го? – прошепна тя повече на себе си. – Не са случайни. Образуват пентаграм. Древен символ на силата. – Очите ѝ проблеснаха. – Значи така ще играем. Добре. Ще отговорим със собствените им камъни. Дивизионна тактика. Разпръскваме силите. Атакуваме едновременно. Ако искат ритуал, ще им дадем ритуал.
Аря изглеждаше изненадана.
– Талия, това е самоубийство. Ако нещо се обърка в една от локациите...
– Знам – прекъсна я Талия. – Точно затова нямаме избор. Ако атакуваме само една база, останалите ще се активират и ще изгубим инерцията, която сме набрали. Трябва да ударим бързо и силно, преди да се окопитят.
Аря замълча за миг.
– Може би е твърде рисковано. Можеш да изолираш базите и една по една да ги атакуваш. Просто помисли, не бързай.
– Времето е лукс, който Земята не може да си позволи. – Талия отметна непокорен кичур коса с жест, показващ повече нетърпение, отколкото възнамеряваше да разкрие. – Ще започна веднага. – Тя активира комуникационния протокол с бързо докосване. – Свободен ли е Дарън? Нуждая се от най-добрия хакер на GMA за това, което предстои.
– Не. – Аря избегна погледа на Талия, палецът ѝ нервно чертаеше невидими кръгове по ръба на холографската конзола. – Той е... – Тя замълча, претегляйки всяка дума. Когато отново погледна към екрана, ирисите ѝ пулсираха в наситено виолетово. – Знаеш правилата, Талия. Някои операции остават в сянка дори за теб.
Талия присви очи.
"Какво крие Аря? Каква е тази задача, за която не може да сподели? Дали тази тайна е причината за промяната в държанието ѝ?"
– А Врил'тос? Може ли да ни предостави допълнителна информация за протоколите и за този имплант, за който прочетох в доклада ти?
Аря изглеждаше неудобно.
– Съжалявам. Но не мога да те свържа с него. Ще помоля Дарън да препоръча екип, който да работи с квантовата матрица.
– Разбрано. – Талия отбеляза нещо на таблета си, като избягваше погледа на Аря. – Ще видя какво може да предложи Себастиан. – Тя замълча, преди да добави с притихнал глас: – GMA вече сложи всичките си карти на масата. Да се надяваме, че това ще е достатъчно.
Докато Аря се готвеше да прекъсне връзката, Талия добави, опитвайки се да смекчи тона си:
– И Аря... бъди внимателна. Знам, че си изтощена от последната операция, или от това, което… правиш там с Дарън, но ще ни трябваш цяла.
Аря се усмихна.
– Не се тревожи за мен. Ще се справя. Но после, когато всичко свърши, ще легна на регенерирам в някоя стазискамера поне за седмица.
— Идеята въобще не е лоша. — Талия се усмихна и прекъсна връзката.
Холограмата изгасна и Талия остана сама в контролния център, заобиколена от призрачните отражения на предстоящите военни действия. Тежестта на предстоящата задача се стовари върху плещите ѝ. Нямаше време за колебание, нямаше време за съмнения.
С плавно движение на ръката си Талия активира интерфейса към A12. Изкуственият интелект оживя пред нея, излъчвайки познатото синкаво сияние.
– A12, задействай аналитичен протокол алфа-седем. Приоритет: енергийни сигнатури тип ксилариански, сравнителен анализ с базата от Австралия.
– Инициализиране на аналитичен протокол алфа-седем. Приоритетните данни са поставени в опашка. Предварителна оценка: филтриране на невалидни сигнали – 37 минути, 12 секунди при текущия свободен капацитет.
Холографската карта на света пред нея постепенно се изпълни с мигащи точки. Талия се вгледа внимателно, анализирайки всяка точка, оценявайки вероятните защити и подходи за инфилтрация.
– Покажи ми топлинните аномалии около тази точка тук – посочи тя една от локациите в планински район, покрит със сняг. – Енергийните модели ми изглеждат познати.
Докато A12 изпълняваше заявката ѝ, Талия потърка уморено слепоочията си.
– Тези модели... – Талия присви очи, докато плъзгаше изображението между пръстите си. – Виждал ли си нещо подобно, A12? – Тя посочи пулсиращата червена точка. – Филтрирай за квантови флуктуации. Австралийският образец. Нещо тук не се връзва.
– Изпълнявам. Открити са три места със сходни характеристики. Анализирам геоложките данни за потвърждение.
Докато A12 работеше, Талия се загледа в една особено интересна точка – изоставена мина, разположена дълбоко в планините.
– Тази мина е подозрителна. Енергийните потоци са като старите лемурийски защитни системи. Ксиларианците да не би да са копирали наши стари технологии?
Тя маркира местоположението на мината на холографската карта, поставяйки го на първо място в списъка със задачи.
Талия извика холограмата, показваща армадата, надвиснала над Земята отвъд орбитата на Сатурн.
– Колко време ни остава, A12?
– Седем дни.
Талия кимна мрачно.
"Седем дни. Само седем дни, за да подготвя, локализирам и завладея автоматични подземни военни бази на ксиларианската империя. Чудесно." – помисли си тя с иронична усмивка.
– A12, започваме с базата в планините. Ако успеем да я превземем бързо, може да получим информация, която да ни помогне срещу останалите.
Талия се взря в холографските проекции, които изпълваха командната зала на Гнездото.
– В доклада си Врил'тос твърди, че базите са еднотипни, нали?
– Да.
– Анализирал ли си данните от австралийската база?
– Всеки детайл, всяка пукнатина, всяка сянка.
– Симулирай първоначалното проникване в базата в планините, като използваш данните от Австралия.
Холограмата оживя.
– Увеличи защитните системи, покажи ми какво ни очаква.
Червени линии се появиха на картата, изобразявайки лазерни турели, ракетни установки и дронове.
– A12, симулирай сценарий с използване на ЕМИ устройства за неутрализиране на външните сензори. Искам да видя какво ще се случи.
Изкуственият интелект бързо обработи командата.
– Добре, но това няма да е достатъчно за вътрешните системи. Нужен ни е начин да заблудим AI-а на базата, както са направили в Австралия. Свържи ме с Дарън.
След няколко секунди холографското изображение на вампира-хакер се появи пред нея.
– Трябваш ми. Проектирай за мен квантова матрица, като тази в Австралия, за да мога да се свържа с импланта на Врил'тос, дори ако AI-а се опита да ни изолира.
Дарън се усмихна, зъбите му блеснаха като остриета. Очите му блеснаха от предизвикателството.
– За теб, сладурче, ще направя чудеса. – Гласът му потрепна с хищна нотка. – Час-два? Моля те. Квантовата матрица е в кръвта ми. Дай ми истинско кафе, не тази помия, дето я пия тук, и ще накарам кодовете да танцуват за трийсет минути.
Талия кимна леко, усмихвайки се.
– Чудесно. Изпрати ми спецификациите веднага щом ги имаш. Ще трябва да интегрираме устройството в плана за атака, ако искаме да имаме шанс.
Талия се обърна отново към холографската карта.
– A12, симулирай сценарий с използване на квантовата матрица на Дарън за поддържане на връзка с импланта на Врил'тос. Какви са рисковете?
– Калкулиран риск: 78.3%. Не препоръчвам тази линия на действие. Невронният печат на Врил'тос демонстрира нестабилен образец, параметрите се отклоняват от допустимите норми.
– Предложения?
– Мога да симулирам подобна матрица и да я наложа върху един от неангажираните AI-та в момента. Ще бъде по-сигурно и по-ефективно.
– Какво имаш предвид?
– Аквалория. Базата в Марианската падина. Там вече е активиран централния AI.
Талия затвори очи за момент. Тимъти. Преди месец бе направил невъзможното – да отвори Аквалория, тайната подводна база на лемурийците.
Спомни си вълнението в гласа му, когато й го съобщи.
Сега, месец по-късно, Аквалория се връщаше към пълна функционалност. Намерили бяха и пет напълно функциониращи AI-та. По-слаби от A12, но достатъчни.
– Ще свърши ли работа?
– Много по-добре от Врил'тос, а и избраният AI ще е под мой надзор. Необходима ми е само матрицата, която ще проектира Дарън.
– Чудесно. Симулирай тогава. Покажи ми как ще работи в реални условия.
Новата симулация показваше как екипът успява да проникне по-дълбоко в базата, заобикаляйки много от вътрешните защити, използвайки AI от Аквалория като прокси.
Талия се усмихна. Планът започваше да придобива форма.
– Ще ни трябва специално оборудване...