Когато трябваше да се напъна, се напънах. Но когато трябваше да се отпусна…явно не го направих. След инцидента напрегнатостта стана моя втора природа и не ме остави докато не срещнах нея! Да Нея. Отново!
Тя се появи някак от нищото и ме заля с благородната прекрасност на влюбването.
Не че го поисках, не че го желаех, то просто се случи. Не че стана веднага. Тя ме изкара на една плоскост, която не подозирах, че съществува. Обърна представите ми за света и ме завлече в едно странно състояние на духа. Не беше само ментално, беше физически. Не ме завлече само в мислите, а ме изтръгна от настоящото ми почти сиво ежедневие и ме тласна в едно цветно измерение съществуващо скрито от всичко и всеки. Но дали беше скрито, или просто трудно достъпно. Дали беше за всички или само за избрани. Дали беше познания или учудващо избухване на признанието, че съществува и друг прочит, друго виждане на история и настояще.
Тя ме порази с това, което си мислех за фантастика или може би конспирация, а в края на краищата се оказа просто едно добре прикривано настояще и едно минало забулено майсторски чрез изкривени интерпретации на факти.
Да тя ме разби. Но това стана после.
Първо ме покори, заплени, отдръпна от всичко, превъзпита ме, извая ме и ме пресъздаде отново, така, че да мога да се впиша в нейната реалност или по-скоро да се впиша в реалността, в която съществува тя.
Бях поредното дете останало без родители в следствие на инцидент.
Тука особеното беше, че и аз участвах в инцидента и дори ако затворя очи и разкарам насадилите се в спомените ми самозаблуди ще мога да заявя, че аз не просто участвах в инцидента, но и бях един от виновните.
Не, да не се заблуждавам, аз си бях виновен.
Ако не бях настоявал за внимание, ако бях оставил баща му да си кара спокойно колата…
Може би той щеше да забележи връхлитащия на пътя елен, може би щеше да успее да реагира навреме и може би майка ми и той щяха да успеят да ме научат да плувам в езерото какъвто беше плана.
Бях нахално хлапе и исках своето, дори да не ми се следваше, но го исках. Този мой проклет инат, или може би не?
Но трябваше да питам, трябваше да посоча, а те трябваше да видят и да ми обяснят. Извиках, може би прекалено високо, но бях потресен. Видът на капката, която падна и от която Тя излезе… не бяха я видели!
Как ?
И аз трябваше да попитам, трябваше. Гледах я и виках. Дори я посочих.
А тя ме гледаше. Тя ме видя и се усмихна. Беше учудена.
Огромният елен влетя в колата през предния прозорец, смаза гърдите на баща ми, а майка ми се оказа с рог във врата.
Непростимото беше, че аз се отървах само с лек удар на главата в предната седалка.
Но смазващото на дошлия по-късно шок беше от това, че станах свидетел на последната въздишка на баща ми и угасващият му обвинителен поглед, лесно четящ се в сините му невиждащи очи.
Кръвта на майка ми беше по мен. Още я чувствам.
От тогава я сънувам и нея.
Тогава тъпанчетата на ушите ми бяха изпукали зверски и с болка от смяна на налягането и после пак. Нямаше вопли, стенания или шум. Тишината изпълваше съзнанието ми.
Лекарите казаха, че мозъкът ми е изключил възприятията за да се предпази, но аз не съм сигурен. Защо тогава чувах капките от излизващото се гориво на асфалта. Защо чувах пращенето на искрите. Защо чух съскането на появилия се пламък…
Как излязох от колата? Това не успях да обясня на разпитващите ме по-късно полицаи.
Не успях да обясня и защо в ръката си държах част от еленов рог.
Колата гореше, а аз си седях на камък загледан в реката край пътя.
Дойдоха хора, натискаха се спирачки, чувах викове и яростното свистене на борещия се огън с пожарогасителите.
Не разбрах кой ме е вдигнал или после кой ме е завил с одеяло. Що за глупост? Лято, а да ме увиват в одеяло!
Спомням си задната седалка, на която бях положен и бутилката с вода, която бе навряна в ръцете ми. После сирената на линейката.
Значи чувах. Мозъкът ми не бе изключил. Но всичко беше някак като на филм. Доста качествено заснет. Но не ме докосна…тогава.
След това изключих, нямам спомени. Всичко сивееше и имаше едни такива сиви вълни между, които се опитваха да излязат някакви цветни картини, но не им се получаваше.
Усещах. Чувах, но не възприемах ставащото около мен.
Разбирах, че съм в някакъв дом, но не моя. Закараха ме в някакво училище, но не беше моето. Някакви деца се опитваха да се свържат с мен, даже ядох бой. Амбициозни учители се опитваха да налеят знания в главата ми, а в последствие да проверяват дали са там. Сиво. На талази. Вълни и цветни картини. Очите на баща ми все се появяваха.
Пореден опит на учител да ме обвърже с интерес към това, което преподава. Поредно излизане пред съучениците ми и за пореден път поемах по пътя на неистовите усилия да изтласкам сивотата и да намеря цветна картина с учителя или поне шума на думите му казани преден час. Не ми се получи.
Този път изтървах пътя. Ударих се в стена. Стената на нейните очи.
Гледах през прозореца в желанието си да не забелязвам присмеха на съучениците си и неизказаното „тоя тъпак…“ на устните им.
Зеленото в тревата беше прекрасно, малките листенца започващи своя поход към съзряване по храстите непосредствено под прозореца запленяваше, но това което привлече погледа ми и което довлече цветните картини на спомените ми беше Тя.
Гледаше ме застанала там сред храстите. Виждащи се от последния прозорец на класната стая. Гледаше мен и ми се усмихваше със същата тази усмивка преди елена и катастрофата.
Зелените и очи задържаха погледа ми и не го пуснаха, в съзнанието ми светна мълния, а устата ми започна да повтаря изплуващите сред грохота на гръмотевицата звуци от спомените ми за урока.
Беше ми леко и замаяно едновременно. Чувствах се освободен.
Уверено повтарях казаното от учителя преди седмица. Имаше и маркери изплуващи под формата на подчертани редове от страници на учебник. Прочетох и тях.
После дойде някакво заключение, което може би ми беше хрумнало когато съм чел, или подчертавал тези страници… не знам.
После последваха въпроси. Аз отговарях. Лекотата, с която извиквах знанията и те се появяваха учуди и мен. Е разбира се учуди и преподавателя.
После Тя изчезна след леко кимване с глава и обещание в очите.
Аз се върнах в стаята, но вълните сивота останаха в миналото. Бях цял и знаех.
Помнех някак всичко и всичко с лекота използвах. Мислите ми се структурираха и подредиха. Нямаше го океана бушуващ с празни думи и нелепи мисли в самосъществуване. Бях подреден и прецизен. Така и отговарях.
Гордост ли съзрях в очите на мъжът, опитващ се да ми преподава история от месеци? Или беше леко обвинение?
Присмеха си остана в детските очи пред мен, но не можех и да очаквам да изчезне. Схващаха бавно и едва ли разбираха това, което говоря.
Следваше физика – предмет който не разбирах. Поне до сега.
Преди това в междучасието беше главоболието, после сянката на един въз мускулест простак, който се опитваше нещо да ме засегне. Мъгла и незначителност. Игнорирах го. Както винаги.
Старецът преподаваше физика от древните времена на създаване на училището. Това знаех със сигурност, защото си спомних за табелата от основаването и снимката на един нахилен младеж с тога, а от долу името на стареца. Това бе той от времето, когато се е формирал първия випуск на институцията, която посещавах.
Старецът бе изгубил пламъкът в очите си уморен да търси таланти по предмета си. Бе застигнат от обикновеното и изоставил младежкия си наивитет, че ще даде на поколението нещо, което да го изстреля към познанието за атомите, ядрата им и може би относителността, гравитацията и времето.
Досадата да ме изпита, защото бе дошъл редът ми в дневника се подразбираше. Нямаше очаквания по-различни от това да ме види на поправителен лятото. Не му бях давал никакви основания до сега за по-различни разсъждения.
Зададе ми въпрос, а аз исках да го зарадвам, покрусен от безвремието завзело очите му. Лесен въпрос, водещ до очаквано елементарен отговор, но криещ в себе си препратки към открития и неразрешими загадки.
Доказателството облечено в аксиоми не беше проверено, а аксиомите бяха приети за такива поради липса на обяснение и виждане за различно. Знаех, че това е грешно. Усещах, че размишленията следва да са в друга посока, а плоскостта при изразяването на проблема би следвало да се интерпретира различно.
Казах му го и обясних. След това разясних и започнах да обосновавам тезата относно виждането за различност.
Говорих дълго, а още по-дълго писах на дъската. Запънах се малко при изчертаването на една диаграма, която ми хрумна, като най-лесен начин за обрисуване на мислите ми. После май-прекалих с развитието на една току що хрумнала ми и лесно доказуема теза, но продължих.
Празното по дъската свърши. Механично започнах да забърсвам началото, не обръщайки внимание на воплите и твърдите протести зад мен.
Скоро свърших нахилен, че успях да докажа част от тезата си, но и донякъде притеснен, че спирам в нищото относно генералния си извод. Но не виждах тебешири, с които да продължа.
Потривах ръце в нещастен опит да разкарам полепналия тебеширен прах от дланите си.
Не смеех да ги избърша в панталоните си знаейки какъв ще резултата след края на часа в коридора.
Отново беше тихо, ама проглушително. Някъде бях сбъркал. Погледнах назад към писаното. Сверих в главата си. Не, не бях объркал на дъската. Бях объркал времето. Бях пропуснал годината и се смутих. Аз бях на петнадесет години и от мен не се очакваше да обяснявам мислите си с непознати за тийнейджърите математически знаци. Но нямаше друг начин. Не можех с прости средства на математически изказ да опиша това, което исках. Бях прибегнал до знания, които не бях получил още.
Като се замисля бях описал и методи, които още не бяха открити или май ги открих? Но как да се изразя тогава?
Постъпих като истински петнадесет годишен спипан да мастурбира от майка си в хола. Просто плахо си взех раницата и излязох от стаята.
Колко удобно беше да седя на чина до врата. Тишината и едно тихо, самотно, шепнещо, повтарящо се „Но, но…“ с гласа на стареца ме изпрати в глъчката на коридора.
Часът бе свършил някога, но на кой ли му пукаше. Не исках да остана.
Не ми се губеше повече време, а и не исках да възродявам младежкия плам у преподавателите си по математика и химия, чийто часове предстояха.
Или бяха минали. Не знам!
Очакването в очите Й, обещанието в тях ме накара да се кача на велосипеда си и бясно да завъртя педали по посока на един стар мост извън града.
Защо натам? Ами не знаех със сигурност. Може би натам бе кимнала, или просто знаех, че тя ще ме чака там.
Вятърът насълзи очите ми, а носеният от него прах скърцаше в устата ми.
Мостът се появи, а после преминах по него.
Нещо ме тласна леко назад, но аз се напънах и запазих равновесие.
Тъпанчетата в ушите ми изпукаха от промененото налягане и аз паднах на тревата, с която свърши пътя.
Трябваше да има асфалт! Тревата трябваше да е зелена! Но всичко беше сиво.
По дяволите, отново сивота! Но по-различна и не в главата ми. Там си беше всичко наред и цветно, но очите ми показваха сивота във всичките и степени възможни за окото.
Объркващо, но Тя беше там.
Стоеше изправена в целия си женствен разкош пред мен, на няма и три стъпки.
Усмихваше се.
Усмивката и беше красива, а косата разкошна. Сивата и рокля се поклащаше около бедрата й при лекия повей на вятъра. Едната й ръка небрежно подпряна на ханша изящно допълваше хармонията на леко подрънкващите десетки метални гривни на дясната й ръка.
– Дълго чаках.
– И аз.
– Не съм виновна за забавянето.
– Нито пък аз.
– Съжалявам
– За кое? За сега или за това преди година.
– И за двете.
Махна с ръка подканващо.
– Остави колелото.
Изправих се, а велосипеда оставих недокоснат.
– Идваш ли?
– Къде?
– Не можем да останем тук още дълго. Прозорецът се свива. Идваш ли?
Колелото остана там на тревата, а аз я последвах. Знаех, че така е редно, но не знаех в какво се забърквам. А май по-правилно е да кажа, че не знам в какво се забърках преди година когато и се усмихнах и когато чух в главата си нейното „Здравей“.
А как и бях отговорил тогава?
Край.