Глава 1
Още не беше готов да се довери на никого, а и тъмнината вече не го плашеше. Беше свикнал с нея като с втора кожа. Храстите и тяхната сива размитост в лунната светлина не го нараняваха така, както в началото, когато всеки шепот на листата го караше да подскача и да стиска юмруци. Беше се научил да чете езика на нощта. Научи се да намира и най-неясните животински пътеки – едва очертани ивици в тревата, където еленчетата се спускаха към водата, или утъпканите коридори между дърветата, където мечките оставяха белези с ноктите си по кората. Когато попадаше на такива, направени от човешки стъпки, те му се струваха като магистрали – широки, изчистени, почти викащи за присъствието на цивилизацията.
Избягваше изровените коларски пътища и рядко срещаното усещане за човешко присъствие. Когато вятърът донесеше миризма на дим от огнище или звука на метален предмет, удрящ в камък, той се отклоняваше далеч встрани, прибавяйки часове към пътуването си. Вървеше без определена цел, но следваше една непоколебима посока – тази, водеща по-далече от брат му. Предаден или изоставен – каква беше разликата, след като резултатът за него беше един и същ? Думите от последния им разговор още кънтяха в ушите му като прокоба. Просто трябваше да се отдалечи и да не позволи да бъде хванат от ловците, пратени след него от по-големия му брат. Познаваше достатъчно добре Ейджи, за да знае, че гордостта му няма да понесе такова предизвикателство без възмездие.
Премина през няколко планински потока, чиито студени води караха кожата му да изтръпва. Дори плува около миля по водите на една река, чието каменно русло го пренесе удобно през каменното ждрело, станало непосилно за нозете му. Течението се стори буйно, но не толкова, че да е опасност за него. Нямаше кой знае какъв избор. Трябваше да заличи следите си, а водата беше най-добрият съюзник в това отношение. Студът прониза тялото му до костите, а течението го блъскаше в подводните камъни, но той продължи упорито, потапяйки главата си всеки път, когато чуваше звук, който не принадлежеше на реката.
Излезе от пенещите се около него води малко преди те да пропаднат с грохот в бездната на осеян с остри скали водопад. Жилавото му тяло без особена трудност се изкатери по скалата, разделяща водния поток на две. Пръстите му намираха опора в най-малките пукнатини, а стъпалата се задържаха на неравности, едва по-големи от орехи. От нейния връх успя да направи почти двуметров скок. Въздухът свистеше в ушите му, а земята се приближаваше с плашеща скорост. Приземи се, претъркулвайки тялото си върху мекия мъх, растящ под папратите на левия бряг. Правилната страна – по-далече от преследвачите.
Не знаеше дали ги има, но беше сигурен, че такива щяха да бъдат пратени по петите му. Беше убеден в това, както в изгрева на слънцето. Брат му нямаше да го остави да се изплъзне. Вече не! Не и след като постави под съмнение лидерските му качества и бъдещето на бащиното наследство пред цялото управление. Думите, които изрече в онази проклета вечер, сега тежаха като камъни в стомаха му. Ейджи нямаше да прости такова унижение.
Беше започнало да се развиделява. Сивотата на лунната нощ отстъпваше пред първите розови нюанси на изгрева, а това го накара да се забърза в търсенето на удобно място, което да му предостави защита през деня. Дневната светлина правеше всеки човек мишена, а той не можеше да си позволи да бъде забелязан.
Оглеждайки скалите пред себе си за козирка или ниша, погледът му се спря на едва видими очертания на малък пещерен вход, леко тъмнеещ на труднодостъпно място високо горе в скалния хребет. Входът изглеждаше не по-голям от торбата на селянин, но за него означаваше сигурност. Не се поколеба. Пръстите му заопипваха за неравности и пукнатини в камъка, които да му позволят да се изкачи по почти отвесната стена. Всяка стъпка беше внимателно премерена, всяко движение планирано. Един погрешен жест и падението щеше да бъде последното нещо, което ще запомни.
По пътя си нагоре към пещерата младият мъж стъпи на изрязан в скалния отвес равен път. Въпреки че беше достатъчно широк, за да побере каруца, пътят не се виждаше отдолу, откъм реката. Хитро скроен, сякаш специално създаден да укрива движението си от любопитни очи. Спря за момент, чувствайки как пулсът му се ускорява. Зачуди се дали да поеме по пътя, но отхвърли идеята така бързо, както беше дошла. Слънцето се беше издигнало над планинските хребети, обливайки склоновете в златиста светлина, и той осъзна своята уязвимост. Всеки, който погледне нагоре, лесно щеше да го забележи на открития път. Все още не се чувстваше сигурен да пътува денем. Трябваше да се скрие и да почине.
Пещерата се оказа плитка. Само няколко стъпки равен каменен под и стесняващи се към него таван и стени. Въздухът беше застоял и студен, носеше миризмата на влага и нещо друго – нещо органично и отдавна изгнило. На пода откри остатъци от сплетени клонки, наподобяващи гнездо. Явно дом на отдавна напуснала го птица, а съдейки по размера му и по няколкото натрошени костици, разхвърляни наоколо, реши, че птицата е била голяма и хищна. Може би орел или нещо по-голямо. Не познаваше птиците по тези земи.
Отпусна се уморено до гнездото и затвори очи. Мускулите му се отпуснаха за първи път от часове, но умът му остана нащрек. Очакваше го поредният натоварен с ужаси сън и най-вече гласът, който не спираше да му говори и да умолява. Гласът на човека, когото уби, за да избяга.
Глава 2
— Казах ти, че това куче е прекалено старо. Няма да издържи.
Ноел стегна юздите на коня си и хвърли поредния недоволен поглед към огромния космат силует, който се движеше трийсетина метра пред колоната. Бивш кервански охраник, ветеран от редица сражения и настоящ ординарец на генерала, той беше привикнал думата му да се чува и решенията му да се зачитат. Последните години от бляскавата му военна кариера го бяха променили коренно. Осанката му придоби достолепния вид на закален воин, така типичен за ветераните – широки рамене, изправен гръб, внимателен поглед. Нравът му се изглади и улегна под тежестта на отговорностите. Десетките битки и командирските длъжности довършиха оформянето на характера му и го направиха достоен спътник на генерала. Въпреки това в погледа му все още се прокрадваха проблясъци на онази стара дяволитост, а пресметливостта му беше станала пословична сред войниците.
Думите му обаче сякаш останаха нечути.
Мъжът, към когото явно бяха отправени, не реагира по никакъв начин. Изпънал гръб, леко – почти незабележимо – наклонен напред, той стискаше с лявата си ръка поводите на врания жребец. Навъсеният му поглед се беше приковал към приседналото на трийсетина метра пред тях огромно куче. Сините му очи проблеснаха под прошарения кичур коса, който се беше освободил от кожената връзка, пристягаща дългата му коса на опашка върху синята мантия. Дръжката на дълъг меч стърчеше над лявото му рамо, а друга такава се подаваше от дясната му страна до кръста. Върху нея беше положена небрежно здрава длан – закалена от битки и времето, с бели белези по костите на пръстите.
Метачът усети как мускулите на бедрата му се напрегнаха инстинктивно. С леко движение подкани коня да ускори крачка и да застане странично пред следващата го група конници. Очите му не изпускаха кучето от поглед, очаквайки негова реакция. Всеки жест на звяра можеше да означава разликата между живот и смърт за цялата група.
Там отпред, точно преди лека извивка на пътя, седнал на задните си крака с наострени уши, огромният човекодав с изненадващо миловидното име Рошко душеше внимателно въздуха.
Животното се беше отдалечило, изпреварвайки колоната от ездачи, но не и толкова, че да го изгубят от поглед. Тесният път, изсечен в скалата, не му даваше възможност да се отклони накъдето и да е. Бученето на реката долу вдясно заглушаваше почти всички звуци – едва се различаваха подкованите копита на конете върху камъка. Все пак носът на кучето улавяше следите, оставени от различни живи твари върху каменния път, а тези, носени по въздуха, му рисуваха невидимата картина на бушуващия живот наоколо.
Преди минута Рошко, воден от сладката миризма на планинска коза, се беше приближил до завоя. Тогава беше замръзнал. Беше го поразила вълната аромати, идваща от скалите над пътя. Носът му разпозна нетипична за околността смес от подправки, тънко примесена с неочаквано познат аромат на човешко същество.
Далечен спомен се пробуди в него, провокиран от човешката съставка в аромата. Това го накара да седне на задните си крака, като внимателен страж, готов да скочи при първия признак на опасност. Почти радостно помаха с опашка, вдигайки малко облаче прах от каменистия път. После обаче долови разлики. Съвсем незначителни, но определено разлики.
Разочарован, човекодавът разтърси огромната си глава, отърсвайки се от спомените. Отново подуши, вдигайки нос и излагайки го на най-лекото раздвижване на въздуха. Не се заблуждаваше. Ароматът остана, както и разликите, но не надушваше опасност. Обърна глава, за да погледне назад към идващите бавно към него конници.
Силният беше усетил. Наблюдаваше го от гърба на коня – острите сини очи, винаги готови да уловят промяна в поведението на животното. Беше забелязал промяната и опашката, която леко махаше. Добре! Предупреждението беше прието. Опасност нямаше!
Човекодавът се изправи, вдъхновен от чувството на изпълнен дълг. Стъпи уверено на четирите си огромни лапи и продължи бавно напред, подминавайки източника на спомени. Приятелят все някога щеше да се появи!
— Стар или не...
Щом достигна до мястото, където кучето беше спряло, навъсеният мъж, яздещ в началото на колоната, вдигна дясна ръка в юмрук. Движението беше рязко, решително. Следващите го ездачи спряха веднага – подкованите копита секнаха върху камъка почти едновременно.
Метачът внимателно огледа мястото. Очите му обходиха всеки детайл от скалната стена отляво до пропастта вдясно. Въпреки че съзря очертанията на пещерен вход горе в скалата, погледът му го подмина, без да се задържи. Старата хитрост – никога не показвай, че си забелязал потенциална засада. За да засили впечатлението, че не забелязва нищо подозрително, дори отклони вниманието си надолу към бездната, в която бушуваше планинската река.
Довери се на кучето. Преценката на звяра го беше спасявала десетки пъти през годините. От онази първа битка при Железните порти до последното сражение край Каменните върхове – Рошко никога не беше сгрешил. Кучето недвусмислено му даде да разбере, че каквото и да имаше там горе, то не представляваше непосредствена опасност. Но си отбеляза невидимото за останалите предупреждение, че не бяха сами на пътя.
— ...Рошко е с мен.
Ноел поклати замислено глава. Устните му се свиха в тънка линия на недоволство, но не намери думи, с които да противоречи на генерала си. Вътрешно беше убеден, че страховитият космат любимец на генерала щеше да бъде само пречка при това пътуване. Прекалено стар, прекалено бавен, прекалено привързан към спомени от отминали времена. Застанал до самия кон на генерала, той си позволи волността леко да се наклони към ездача. Гласът му прозвуча тихо, предпазливо:
— Кучето си е твое, Метач. Ти решаваш.
Дочул старото си прозвище, Генералът смекчи погледа си. Бръчките на челото му се изгладиха леко, а устните се извиха в лека усмивка – първата от много дни насам. Отдавна беше забелязал, че Ноел се обръщаше така към него единствено когато се налагаше да признае безсилието си. Ординарецът му така и не успя да свикне с присъствието на човекодава, въпреки годините покрай него.
— Не е мое, Ноел. На Ник е. Аз само се възползвам временно от услугите и приятелството му. Само докато Ник се появи отново.
Думите прозвучаха тихо, почти замислено. Метачът погледна към далечните планински върхове, скрити зад следващия завой. Някъде там, в света отвъд познатото, неговият стар приятел можеше да се бори с демони, от които той дори не подозираше.
— Ти май не можеш да свикнеш с мисълта, че повече няма да го видим?
Ноел беше изумен от факта, че Метачът все още очакваше да види приятеля си. В гласа му се прокрадна нотка на раздразнение, смесена с безпокойство за душевното здраве на командира си.
— Минали са само единайсет години, Ноел. Забрави ли, че за него това са само някакви си... тринайсет, четиринайсет месеца?
— Въпреки това...
— Ще му дам още малко време, преди да се откажа от него. Надявам се, че той е там с Кира и двамата са щастливи.
Усмивката на Метачът стана по-топла при спомена за жената, която беше обичал приятелят му. Дори и сега, толкова години по-късно, името ѝ носеше болка и надежда в равни части.
— Ама че тя умря преди толкова много време! Не разбирам и дума от това, което казваш!
Ноел разтърси глава в отчаяние. Така и не беше проумял цялата история, свързана с безкрайните – онези същества, които живееха по правила, непонятни за обикновените хора. Въпреки дългите разяснения, в които се впускаше Метачът, когато го завладяваше носталгията по онези дни.
— Ох, Ноел!
Отегчено изсумтя Генералът. Гласът му придоби онази търпелива нотка, с която обясняваше сложни тактически ходове на по-младите офицери.
— Не си ме слушал. Тя умря Тук и не остана. Което означава, че е Там. Ама както казва Мира: „Беше си тъп охраник и такъв ще си останеш.“
Ноел потрепери при спомена за убийцата. Успя да измъкне някаква смутена усмивка, но очите му избягнаха погледа на генерала.
— Уф! Не споменавай тази жена. От нея тръпки ме побиват.
Направи кратка пауза, колкото да демонстрира чувствата си, после продължи с предпазлив тон:
— А ти кога за последно видя любимата си Сянка?
Метачът се засмя. Гласът му в тези редки моменти се отърсваше от новото амплоа на собственика си и старите му познати виждаха отново онзи млад и безгрижен охраник отпреди години. Смехът му прозвуча дълбоко, истински.
— Съвсем скоро беше. Има-няма три дни.
Ноел го погледна стреснато. Очите му се разшириха.
— Тя е идвала?! Чакай малко… къде бяхме тогава… В хана. — Той се плесна по бедрата. — Така ли? Когато бяхме в хана? И аз не съм разбрал!
— Разбира се, че не си. Нали е сянка! Ти какво – тъпан ли иска да бие, когато идва? Може би фанфари! Ха!
Метачът отново се засмя, но този път смехът прозвуча по-рязко, по-студено. Старият генерал отново взимаше връх над младия охраник.
— Много неща не разбираш, ординарец!
И с тези думи Метачът отново изчезна заедно с усмивката. Сега на коня до Ноел яздеше почтеният и уважаван генерал – мъжът, който беше водил армии към победа и чието име вдъхваше респект из няколко кралства.
— Да, Генерале мой.
Ординарецът разбра, че краткият прозорец към миналото се беше затворил. Гласът му се върна към утвърдения официален и дистанциран тон. Вдигна ръка към придружаващите ги конници:
— Напред!
Колоната потегли бавно след изгубващия се зад следващия завой Рошко. Копитата на конете отново заиграха своя напорист ритъм върху камъните, а планинският вятър донесе съвсем леко – почти неуловимо – аромат на неизвестност от завоя напред.