Глава 1
"...гордостта не ще надвиеш, отдавайки се на страстта." Тя води те тъй плавно към смъртта..."
Бродът се намираше по средата на един дълъг речен завой, където иначе буйните води се разливаха в една широка дъга. Така горичката с чешмата, в която бяха заели позиция охранниците, бе заобиколена почти изцяло от реката и се пресичаше единствено от пътя, водещ към брода.
На срещуположната страна практични селяни бяха изградили двуметрова дига, която с времето се беше затревила и беше приела съществуването на дребни храсти по себе си. Тя държеше водите на реката стиснати между себе си и по-високия отсрещен бряг и не позволяваше разливи, опазвайки намиращата се в близост равнина, превръщайки я в обработваеми поля.
Единственото място, в което дигата бе по-ниска, беше там, където я пресичаше пътят преди да се спусне към реката. Точно там се появи първият конник.
Той намали своя ход и спря. Сребристата му броня, събрала удивително количество прах, бе загубила своя блясък при среднощното преследване. На кръста му широк колан с метална тока придържаше кожена кания с втъкнат в нея къс меч.
Той повдигна забралото на сребристия си метален шлем. Огледа се внимателно, леко изправен на стремената и сложил ръка над очите си. В пясъка след брода ясно виждаше дирята, оставена от коне, която продължаваше по пътя през притихналата горичка.
Съгледвачът не видя нищо, което да го притесни, и махна с ръка.
Веднага по пътя към реката се изсипаха конници. Водеха конете си внимателно, като постоянно се оглеждаха. Командирът им ги спря, преди да влязат във водите и излезе пред тях. Той съзнаваше, че това е удобно място за засада и подхождаше сериозно към опасността. Погледна към дигата от двете страни на пътя и когато там се появиха изпратените от него шестима стрелци, по трима от всяка страна, даде заповед за преминаване през брода.
Първите двама сръчкаха конете си и бавно навлязоха в реката. Нивото на водата едва достигаше хълбоците на конете. Течеше спокойно и бавно, а липсата на дъждове от седмици я беше избистрила и ясно се виждаше дребният чакъл, покрил дъното ѝ.
Конниците се придвижваха бавно, държейки в една ръка поводите на конете си и малки кръгли щитове, които да ги предпазват от лявата страна. Присвитите им десни ръце стискаха къси мечове с насочени напред върхове. Когато стигнаха средата на реката, в нея влезе и втора двойка конници.
Командирът на преследвачите не искаше да рискува. Беше наредил на своите войници след стъпване на брега да се разпръснат, като образуват отбранителна дъга близко до брода, без да навлизат в гората.
Излезлите на брега направиха точно това. Разделиха се. Единият се отправи няколко крачки вляво, а другият – вдясно. Спряха, обърнати към горичката, и не сваляха бдителните си погледи от нея.
Когато и втората двойка зае позиция до тях, командирът изневери на стратегията си и направи първата си грешка. Даде команда на останалите да преминават вкупом.
Явно времето го притискаше или просто беше нетърпелив. Сбърка. Не можеше да очаква, че група бягащи керванджийски охранници ще се осмелят да направят засада на цитаделни гвардейци. Това високомерната му същност и възпитанието му дори не можеха и да си го представят.
Едва навлезли в реката, преследвачите видяха как техните събратя, чакащи ги на отсрещния бряг, се свличат от седлата си, пронизани от стрели. Чуха се бойни викове. Стрелците горе по дигата започнаха да падат един след друг, някои не успели да опънат дори лъковете си.
Под дъжд от стрели, намиращите се във водата на брода конници нарушиха своя строй. Някои се втурнаха напред, размахвайки мечове, други — назад, прилепили се плътно до конете си.
Трети бяха изхвърлени от седлата на изправилите се на два крака от ужас коне, които подушиха кръвта.
Цвилене и вопли, бойни викове и крясъци на отчаяние. Водата кипеше от търсещи спасение тела.
Бавните и до преди миг бистри води на реката се обагриха в червено. Тръгналите напред гвардейци така и не успяха да достигнат първите дървета. Едни намериха смъртта си още във водата, други, едва стигнали заветния пясък, падаха върху него, обагряйки го със своята кръв, а някои се отказаха и поеха назад, дирейки защита зад речната дига.
Последен на дигата се изкачи командирът. Изчакал и последния оцелял след глупавата му грешка да се скрие в безопасност зад дигата, той – дали от храброст, дали от глупост, или просто от глупава гордост – слезе от коня си.
Без да обръща внимание на забитата в бедрото му стрела, се изправи по средата на пътя в цял ръст, стиснал меч и щит.
Очите му, защитени от спуснатото забрало на шлема, с тъга преброиха девет трупа на отсрещния бряг. Никой от тях не даваше признаци на живот.
Проследи коритото на реката и гневът му нарасна, виждайки още три трупа със стърчащи стрели по тях да се поклащат, носени от безразличната вода.
Хванал късия си меч за обвързаната с кожени ивици дръжка, той удари излъсканото до блясък стоманено острие в щита си. Бе загубил битка, без дори да види противника си, без дори да изцапа меча си.
Втренчил поглед в най-близките дървета, той очакваше. Изчака десетина секунди, после отново вдигна меча си и го стовари върху инкрустирания кръст на щита си. Глухият звън се разнесе над притихналия брод. После пак, и пак. Стоеше, стиснал зъби, втренчил поглед в дърветата. Очакваше противника си.
Белият му плащ, леко посивял от натрупания прах, се полюшваше лениво на появилия се лек сутрешен ветрец. Съзнал провала си и невъзможността да изпълни мисията си, той разчиташе на лична немезия.
Това бе стар обичай, прославян в много песни и различни легенди. Митични воини са търсели така от своя противник реванш, възмездие или просто смъртта си. Предизвиквайки противниковия командир да се покаже, за да се изправят един срещу друг, да срещнат погледи, да разменят думи, а дори и удари.
Очакваше срещу него да се изправи воин. Макар и да знаеше, че преследва кервански охранници, отпорът, който му дадоха, заслужаваше да признае своето поражение, макар и от такива хора.
Надяваше се да се стигне до двубой, но остана разочарован.
Пред него на отсрещния бряг излезе момиче. Без никакви ритуали, церемонии или там, каквито бяха описвани в песни и легенди, то вдигна костния си лък и използвайки мига на изненада, в който командирът свали щита си, за да види по-добре противника си, заби стрела във врата му, обърна се и влезе между дърветата.
Оттам, в наложилата се гробовна тишина, която дори птиците и мушичките бяха приели, се чу отривист и сух вик, изпълнен със съжаление:
— Глупак!
Глава 2
" И в синевата, и в тревата песента нашепва. Какво ли пее тъй добре? Птичка, може би дори змия..."
Колкото пръстите на едната ръка бяха хората от равнината, които бяха зървали дори за миг Бриест. Знаеше се малко. Всички бяха чували и знаеха за недостъпната страна, разположена върху система от високи плата. Но запитани за друго, те не можеха да допълнят с нищо.
Кой управляваше страната, въобще единно ли беше населението на тези плата или бяха няколко кралства, обединени от географията. Наричаха неизвестното с името Бриест и не се замисляха повече. Не се знаеше за организацията, за военна мощ и за всичко останало. Това будеше всякакви теории, от там се раждаше и страхът.
Знаеше се, че Бриест поддържа някакъв вид дипломатическа мисия при Църквата, но светските владетели нямаха достъп до членовете ѝ. Мисията се намираше в сърцето на Църквата, в най-охраняемата от нея Цитадела и бе покрита с такава потайност, че някои дори твърдяха, че такава не съществува. Други, по-осведомени, но такива бяха единици, знаеха, че съществува и друго изключение, а това бе представител на Бриест при Лечителите в тяхното средище на познание, но повече информация лечителите не позволяваха да се намери.
Всичко относно Бриест бе забулено в мистика и това бе удобно, както за църквата, така и за Бриест. Двете сили на този свят – едната, Църквата, доказана с кръв и стискаща със здравата хватка на своята деспотия, а другата – затворена и недостъпна, плашеща с тайнствеността си, разпознаваема единствено чрез своите стоки, нямащи аналог в света и демонстриращи необикновено извисяване в познанията.
В самия Бриест, далеч от Стълбата, в сърцето на територията от плата, се намираше връх, наричан Каров камък. Висок, той се извисяваше на над 1500 метра височина спрямо морето. Разположен в най-югоизточната част на плато Доброст, на половин ден езда югоизточно от градчето Остово.
Той, от своя страна, също представляваше високо скално плато със стръмни отвесни над сто метра скали, издължено в посока североизток–югозапад. След платото той бързо се снишаваше чрез сложна система от масивни скали на североизток с дължина хиляда метра. Платото заемаше площ с приблизителна дължина сто и тридесет метра и широчина тридесет и пет.
Билната част беше сравнително равна със съвсем лек наклон и можеше условно да се раздели на югозападна равна и североизточна стръмна част. По цялото плато имаше десетки ями, някои дообработени от човешка ръка. Като цяло, между изпъкналите части на платото се забелязваха естествени ями и улеи, запълнени с пръст и обрасли с ниска растителност.
Единственият подход към платото бе от югозапад през скален процеп, наречен неизвестно кога и от кого Оаза. Процепът беше висок осемнадесет метра, като в горната му част се забелязваха около десетина издълбани стъпки, силно измити от течащата по време на дъждове вода.
Легендите за мястото разказваха, че стъпки е имало и в долната част, но сега от тях личат само следите на четири. Между скалите, върху които бяха издълбани скални ями и улеи, се полагаха ритуално дарове от молители, прииждащи от цял Бриест.
Точно на границата между югозападната равнина, там, където започваше стръмнината, се намираше Храма на Пророчицата. Висока почти три метра могила с диаметър при основата деветнадесет метра. В южната ѝ периферия се виждаха побити в редица осем каменни плочи с посока запад-изток.
Изкоп бе оголил от север задната напречна плоча на голям долмен, разположен в централната част на могилния насип и фасадата му, оформена от побитите от юг плочи. На около два метра западно от първия долмен се намираше втори, по-малък. Големият долмен имаше правоъгълна камера и дромос, липсваха части от стените и покривната плоча.
Камерата бе ориентирана в посока североизток-югозапад, с вход от югозапад. Входът представляваше отвор, изсечен в централната част на предната напречна плоча, с оформен отвън жлеб за затварянето му. Страничните стени на камерата бяха съставни и изградени от две, поставени една върху друга наклонени навътре плочи с дължина над три метра.
От тях сега бяха запазени само долните. Те обхващаха двете напречни стени, а здравината на сглобките беше осигурявана от изсечени в тях жлебове. При напречните стени се виждаше, че са използвани триъгълни клинове, които да изравняват по-тясната долната част на плочите и така оформяха трапецовидно напречно сечение на камерата.
Подът ѝ бе покрит с две големи плочи, между които по-късно е бил оформен овален отвор. От дромоса бе запазена западната странична плоча. Подходът към долмена се осигуряваше от оставено известно разстояние между две от плочите на фасадата. Тези плочи бяха повторени от втора двойка, намиращи се непосредствено северно от тях.
Върху подовата плоча, до западната странична, се виждаха, поставени в стъклена урна, малко количество човешки кости – част от череп, ребра и прешлени.
Вторият долмен бе изграден на същия конструктивен принцип и със сходна схема, но беше значително по-малък. Подходът към него се намираше между първите две плочи на фасадата от запад. По външни размери камерата беше три пъти по-малка, а отворът към нея бе оформен в западния край на южната ѝ напречна плоча.
Вътре, в три стъклени урни, бяха положени човешки кости, а в други осем, по-малки и разположени в кръг около тези с костите, се виждаха накити, пръстени, фибули, салталеони, мънисто и спирална гривна.
Мястото, наречено Храма, бе само уважение към древността. То не се използваше за ритуали от сегашната Пророчица. Тя считаше небето за достатъчен покров на своите мисли и молитви, а тревата за достоен килим, върху който да присяда с учениците си.
Пламъците на стихващ огън чертаеха хора, облечени в бели роби. Различни по цвят на кожата, но еднакви в своята младост лица не изпускаха от поглед възрастна жена, приседнала на голата земя от другия край на огъня.
Тя, със своя благ и равен глас, чертаеше картини и обрисуваше идеи, които жадно притиснатите в нея
очи поглъщаха и запаметяваха.
Върху бялата ѝ роба се виждаха окичени три фибули. Двете едноспирални, с дъговидно извит лък и триъгълна плочка на иглодържателя, с полуизтрито изображение върху тях. Лъкът на едната бе с ромбовидно сечение, а втората беше с усукан.
Третата фибула бе с рядко срещана форма, като лъкът ѝ имаше форма на буквата “М”, тя беше едноспирална с триъгълна плочка и също толкова странни ръбати символи, издълбани в нея.
Ръцете на жената, спокойно положени в скута ѝ, се отличаваха със своята сухота и почти прозираща кожа. Безименният пръст на дясната ѝ ръка се красеше от семпъл пръстен, дъговидно извит и отворен, оформен от спираловидно усукана бронзова тел. Спирална бронзова гривна завършваща с обкован зелен камък се открояваше на лявата ѝ ръка.
От същия зелен камък бе изработена и висулката, която, обшита и привързана с кожени връзки, лежеше върху сърцето ѝ и се поклащаше в синхрон с всяко вдишване.
– Чудили ли сте се защо толкова много хора в най-различни провинции в равнината подкрепят Бриест. Не? – Погледът ѝ обходи седящите срещу нея студенти.
– Това не са родени антихристи или едва сдържащи истинските си намерения последователи на един или друг феодал, както обичат да ги дамгосват официалните църковни източници. – Поклати глава и се приведе леко напред. Очите ѝ се присвиха, а устните ѝ се извиха в лека усмивка.
– Независимо от несрещаната от десетилетие антибриеска пропаганда, която се поднася в църковните храмове, Бриест продължава да има страшно много привърженици. Макар и самите те да не са наясно какво точно поддържат. – Вдигна едната си ръка и завъртя небрежно пръсти над главата си. Леко се изсмя и продължи.
– Основната причина за този феномен, който тесномислещите църковни последователи няма да разберат, е в това, че Бриест днес е алтернативата на църковните догмати, на новия сковаващ оригиналната мисъл консенсус, на претенцията, че някакви експерти, разположени в Столицата или храмовете, знаят всичко от А до Я, а всички останали трябва да слушат и изпълняват мъдрите им съвети. Да.
– Със своята оставаща загадъчност Бриест разпалва мислите, мечтите, дава им свобода и става алтернатива, не просто на сковаващия църковен догматизъм и на безкрайните му богоугодни проявления. Тя показва, че е възможен и друг живот, който няма нищо общо с правилата от наръчниците по правоверно живуркане. Всеки нормален човек, който е съхранил макар и частица независимо мислене, вижда това и ето защо е този неистов стремеж да бъде унищожен веднъж завинаги този алтернативен Бриестки свят.
Спряла думите си в точния момент, тя остави съзнанието на младежите да осмислят казаното. С леко протягане на дясната си ръка, взе малка пръчка и разбута тлеещите въгленчета в догарящия огън. Намерили свободата си, десетки искрици поеха кратък, но ярък път към тъмнеещото се небе и останаха там завинаги сред своите събратя звездите.
– Толкова кръв се излива, толкова съдби се зачеркват навсякъде. Стига да бъде постигната тази едничка финална цел. Не съм военен или стратег. Но имам усещане, че задачата по унищожаване на Бриест ще си остане неизпълнена и то за щастие, мое и ваше.
Олана Де Рур се изправи с трудността на годините си. Приглади бялата си роба и бавно се запъти по пътеката към малка схлупена постройка вдясно от стария Храм.
Неразбрали кога беседата е свършила, погълнати от силата на казаното, младежите все още чуваха края ѝ и все така продължаваха да се взират в пламтящите от време на време въгленчета, докато те едно по едно не намериха утеха в тъмнината, сливащи се със сивия прах на отминалото си съществувание.
Така и съзнанието на студентите след всяка беседа при Пророчицата добиваше своята нова форма на улегналост и възприятието им за света около тях се променяше…