Глава 1
Клод Съливан се събуди с обичайното усещане, че денят ще е поредната сива единица в дългата редица на живота му. Пискливият вой на алармата, с музика от „Междузвездни войни“, която някога му беше смешна, сега беше просто дразнещ звук, който обявяваше началото на още един ден в омагьосан кръг.
Протегна ръка и я спря. Леглото – верният му съюзник през последните осем години, издаде протяжен звук под тежестта на леко наедрялото му тяло. "Трябва да взема мерки!", помисли си, както обикновено всяка сутрин, но също както обикновено го забрави веднага.
Намръщи се към слънчевите лъчи, които се прокрадваха през процепите на щорите. Нямаше смисъл да бърза. Минутите преди да стане от леглото бяха неговото свещено време за епичен мързел. Вторачи се в тавана. Пукнатината, напомняща карта на щата Джорджия, се простираше над него като недовършен пъзел. Обещаваше си да я поправи… някой ден. Но „някой ден“ обикновено се изплъзваше като пясък между пръстите.
Накрая се насили да се изправи. Движенията му бяха механични, лишени от ентусиазъм. Последните осем години в тази къща бяха създали непоклатима рутина. Душ. Зъби. Малко гел, за да укроти непокорните кичури, които упорито избягваха контрола му. Почистване на очила с дебели черни рамки, които прекрасно контрастираха на почти невиждащата слънце бледа кожа. Тениска с надпис Star Wars с дълъг ръкав – светлосиня днес – и тъмни джинси. Готов. Или поне така изглеждаше.
Стаята му беше визуален израз на вътрешния му конфликт. Старото легло от детството му съжителстваше с най-съвременен компютър с два огромни монитора. Плакати от класически научнофантастични филми се конкурираха за внимание с дипломата му от Технологичния институт на Джорджия. Книги по програмиране и изкуствен интелект бяха натрупани върху избелелия нощен шкаф подобно крепостни стени.
Погледна телефона си – двадесет и седем минути до началото на работния ден. Сега беше времето за сутрешната доза неловкост, любезно предоставена от родителите му.
Кухнята се къпеше в слънчева светлина. Миризмата на бекон и кафе проникваше във всяко ъгълче, предизвиквайки смесени чувства на комфорт и досада. Родителите му – олицетворение на нормалността, почти до абсурд. Баща му, както всяка сутрин оставаше полу скрит зад разгърнат вестник, а майка му се суетеше около печката. Традиция, гравирана в камък.
– Добро утро, миличък! – усмивката на майка му беше толкова ярка, че можеше да засенчи слънцето. Тя постави чиния с яйца и бекон пред него. – Как спа?
– Добре, мамо. Благодаря.
– Имам новини – тонът ѝ беше подозрително весел. Постави кафето пред него. "Новини", което означаваше: "Намерих нова потенциална съпруга за теб". – Помниш ли Джанис от моя книжен клуб? Дъщеря ѝ Хейли се е върнала в Мариета след колежа. Интелигентно момиче е, завършила е биохимия.
Клод заби вилицата си в парче бекон, избягвайки погледа ѝ. Още една сутрешна рутина – майка му, представяща поредното „страхотно момиче“, което по необясними причини трябваше да бъде неговата сродна душа.
– Звучи… чудесно. – измърмори той.
– Трябва да се видите на по кафе. Тя също е малко срамежлива, така че може би ще имате много общи неща.
Баща му изсумтя нещо неясно зад вестника, нещо като „остави го на мира, Барбара“, но твърде тихо, за да предизвика открит конфликт.
– Мамо, сериозно. Не съм в гимназията. Спри да се опитваш да ми уреждаш срещи. – той вдигна очи към нея.
– Не ти уреждам среща, Клоди. Просто казвам, че може да се харесате. – тя въздъхна с преувеличена драматичност. – Просто се притеснявам за теб. На двадесет и осем си, а прекарваш всичките си вечери пред компютъра.
Клод реши да не отговаря. Беше безсмислено. "Клоди". Само родителите му го наричаха така. Защо винаги успяваха да го върнат в емоционалното състояние на дванадесетгодишно момче?
Набързо довърши закуската си, поблагодари на майка си и излезе от къщата петнадесет минути по-рано от обикновено. Предпочиташе самотата на паркинга пред разговорите за потенциални съпруги.
Мариета, Джорджия, беше красива, особено през пролетта. Цъфнали дървета оцветяваха улиците на историческия площад, а утринното слънце превръщаше всичко в картина от туристическа брошура. Но Клод не забелязваше нищо. Мислите му бяха погълнати от кода, който бе писал предната вечер, и упорития проблем, който се мъчеше да реши.
\ \ \*
"Ноланс Тех" беше малък технологичен стартъп, заемащ реновирана тухлена сграда близо до центъра. Основана преди пет години от двама мечтатели, компанията разработваше софтуер за управление на вериги от доставки, подсилен от изкуствен интелект. Клод работеше там от три години. Беше добър, всъщност – блестящ програмист. И това защото за него кодът беше логичен и предвидим. За разлика от хората.
Офисът на "Ноланс Тех" беше модерно пространство с отворен план. Ярки цветове, стъклени преградни стени, дизайнерски мебели и задължителната маса за билярд, която тъжно събираше прах. Компанията се опитваше да подражава на атмосферата на Силициевата долина – гъвкаво работно време, безплатни енергийни напитки и среда, насърчаваща „креативността“ и „колаборацията“. Клод намираше всичко това за леко досадно.
Остави чантата си на бюрото и включи монитора. Седем и четиридесет и пет. Още никой не беше дошъл. Обичаше тези ранни сутрешни часове, когато офисът беше тих и пуст. Без шум, без социални интеракции, само той и кодът. В тази среда се чувстваше сигурен и в свои води.
Влезе в системата и отвори няколко прозореца с код.
Работеше върху алгоритъм за оптимизация на маршрути, използващ машинно обучение, за да предвиди потенциални закъснения. Цялата му концентрация беше насочена към екрана. Пръстите му играеха по клавиатурата, а умът му се движеше между различни нива на абстракция.
Офисът започна да се пълни около девет часа. Първи пристигна Маркъс, маркетинг мениджърът – висок, с безупречна прическа и скъп костюм. Кимна на Клод и се запъти към кафе машината. След него се появиха хора от отдела за поддръжка, обсъждащи шумно някакъв баскетболен мач. Пространството постепенно се изпълни с бръмчене, смях и силната миризма на прясно смляно кафе.
– Как си, пич? – Джейсън, друг разработчик, остави чантата си на съседното бюро. – Още ли се бориш с оптимизацията?
Клод кимна, без да откъсва поглед от екрана. Джейсън беше… добър човек. Малко шумен. Малко напорист. Но не лош. В "Ноланс Тех" нямаше лоши хора. Просто всички бяха… толкова социални. Толкова уверени в себе си. Толкова различни от Клод.
Всички, с изключение на Тим от системната администрация, който беше почти толкова тих, колкото Клод, но излъчваше някаква вродена увереност, която Клод никога не успя да постигне.
– Подобрих алгоритъма – каза Клод след кратко мълчание. – Намалих времето за изчисление с двадесет и осем процента.
– Уау! – Джейсън го потупа по рамото. – Нямам търпение да видя демонстрацията на срещата в петък.
Клод замръзна. Среща? Каква среща? Нямаше спомен да е била планирана такава. Трябваше да говори пред хора ли? Сърцето му започна да бие лудо.
– Каква среща? – попита той, опитвайки се да запази спокойствие.
– Срещата с инвеститорите! – Джейсън го погледна изненадано. – Дейвид не ти ли е казал? Срещата е в петък, представяме новите функции на системата.
В гърдите на Клод се надигна паника. Публично говорене. Костюми и вратовръзки. Въпроси. Очаквания. Възможност за провал. Всичко, което мразеше.
– Не… не е казвал. – промълви той.
– Хм, ще ти каже после. Не се притеснявай. Ще е страхотно. Работата ти ги впечатлява. – Джейсън се усмихна и се обърна към монитора си.
Клод се опита да се потопи отново в кода, но мисълта за предстоящата среща неумолимо отвличаше вниманието му. Не беше добър в презентирането. Всъщност, беше ужасен. Публичните изяви го караха да се чувства като риба на сухо. Още сега усещаше пот по гърба си.
Но нямаше време за паника.
Тогава я видя.
Дейвид Нолан, съоснователят и главен изпълнителен директор на "Ноланс Тех", влезе в офиса, придружен от жена, която Клод никога не беше виждал. Нещо в начина, по който се движеше, в начина, по който се смееше на нещо, което Дейвид беше казал, накара сърцето на Клод да спре.
Тя беше с няколко сантиметра по-ниска от Дейвид, с кестенява коса, събрана на елегантен кок, и грациозна походка, сякаш не ходеше, а се носеше. Носеше проста, но елегантна тъмносиня рокля, която подчертаваше кремавата ѝ кожа. Когато се усмихваше, цялата стая сякаш се изпълваше със светлина.
– Добро утро на всички! – извика Дейвид, привличайки вниманието на офиса. – Искам да ви представя нашия нов директор - маркетинг и потребителско изживяване, Едит Дюпон. Едит идва от Ню Орлиънс и има впечатляващ опит в създаването на привлекателни интерфейси и ангажиращи потребителски преживявания. Надявам се, че всички ще я накарате да се почувства добре дошла в нашия екип.
Едит се поклони леко. Усмивката ѝ беше заразителна. Клод се колебаеше – погледът му беше прикован към нея, но вътрешният му барометър подсказваше, че я зяпа твърде… натрапчиво.
– Радвам се да се запозная с всички вас! – гласът ѝ имаше лек акцент, вероятно френски, придаващ на думите ѝ нежна мелодичност. – Нямам търпение да започна работа с вас и да помогна за създаването на продукти, които хората наистина ще обичат да използват.
Маркъс скочи от мястото си и се приближи до нея, протягайки ръка. Останалите от маркетинг екипа го последваха. Скоро Едит беше заобиколена от хора, поздравяващи я и канещи я на обяд.
Клод остана на мястото си, втренчен в монитора си, но не виждаше кода. Периферното му зрение беше изцяло погълнато от новодошлата. Имаше нещо в нея, нещо отвъд физическата красота, което го принуждаваше да я гледа отново и отново.
– Сега трябва да те запозная с нашия технически екип – каза Дейвид и поведе Едит към секцията на програмистите. – Това е Джейсън, а това е нашият главен програмист и създател на системата за изкуствен интелект, над която работим – Клод Съливан – продължи Дейвид, посочвайки ъгъла, където седеше Клод.
Клод замръзна. Усети устата си да пресъхва. Времето се забави, когато Едит се обърна към него. Очите ѝ – Светлокафяви и поглъщащи, с малки златни петънца около зениците – се спряха на неговото лице.
Усмивката ѝ не помръкна, а ръката ѝ… "О Боже!…", ръката й се протегна към него.
– Приятно ми е, Клод. – каза тя с мелодичния си глас.
Клод се изправи рязко, събаряйки чашата с кафе, която за щастие беше празна. Столът му се плъзна назад, удряйки бюрото на Джейми зад него. Джейми, друга програмистка, стресната издаде раздразнен звук.
– Ох, извинявай! – промърмори Клод на Джейми, след което се обърна към Едит, която все още държеше протегната ръка. – А… да, и на мен. Аз съм… Клод. Той току-що каза. Нали...
Той стисна ръката ѝ. Беше топла и мека, а ръкостискането ѝ – изненадващо силно. Осъзна, че я е задържал твърде дълго и я пусна като опарен. Загледа се в собствените си обувки, неспособен да срещне погледа ѝ отново.
– Клод е истински гений – обясни Дейвид с възхищение. – Той е мозъкът зад нашия интерфейс с изкуствен интелект. Създал е система, която може да разбира човешки емоции по-добре от повечето хора.
– Впечатляващо – кимна Едит. – Искам да науча повече за това как работи. Последните тенденции в потребителското изживяване се движат именно към емоционално интелигентни системи.
Клод се опита да изрече нещо умно, нещо впечатляващо, което да демонстрира ниво на познания. Вместо това излезе само:
– Ъхъ.
Дейвид го погледна странно едва забележимо клатейки глава, след което продължи обиколката на офиса. Отведе Едит към финансовия отдел. Клод се отпусна тежко на стола си, заравяйки лице в дланите си.
– Ъхъ? – прошепна той. – Това ли беше най-доброто, на което си способен?
– Не беше чак толкова зле. – подхвърли Джейсън, без да откъсва поглед от екрана си. – Поне не се опита да цитираш „Междузвездни войни“. И това е нещо.
Клод се загледа в гърба на отдалечаващата се Едит. Тя отмести кичур коса от лицето си и се засмя на нещо, което въртящият се като кутре около майка си Маркъс беше казал. Дори смехът ѝ звучеше като музика. Клод рязко се обърна към компютъра си, осъзнавайки, че я зяпа твърде очевидно. Опита се да се съсредоточи върху редовете код, но буквите и символите се размазваха пред очите му.
Глава 2
През следващите дни Едит се превърна в обсебваща мисъл за Клод, червей, прогризал път в мозъка му. Наблюдаваше я като някой, който следи рядък вид пеперуда – крадешком, с нескрит интерес. За него Едит не принадлежеше на тази вселена от кодери и алгоритми. Тя притежаваше особен вид елегантност, която контрастираше с типичната атмосфера в компанията. Беше екзотична райска птица, попаднала в ято врабчета – пъстра, ослепителна и безнадеждно извън неговия обсег.
В четвъртък следобед, след три дни на вътрешни битки и неуспешни опити да се концентрира, гарнирани с прекалено много чаши безвкусно кафе, Клод усети, че е време да действа. Сърцето му биеше учестено, дланите му не спираха да се потят и репетираше. Репетираше наум безброй варианти за начало на разговор. "Здравей, нова ли си тук?" беше твърде очевидно. "Хубаво време днес, нали?" крещеше баналност. "Знаеш ли, че създадох система, която може да разпознава емоции?" – самохвално и отблъскващо. Отхвърляше ги една след друга, докато най-накрая не се спря на перфектния, според него, вариант.
"Бих искал да чуя повече за опита ти в потребителското изживяване." Професионално. Безопасно. Подходящо за офис среда. Интерес към експертизата ѝ, а не към нея като личност. Неутрална територия.
Избра момента с прецизност на снайперист. Едит се беше отправила към кафе машината. Офисът зееше полупразен – голяма част от екипа бяха излезли за обяд. Той се изправи, прокашля се и тръгна към кафе машината с престорена непринуденост, опитвайки се да не изглежда глупаво.
– Хей, Едит – произнесе той с глас, който се опитваше да звучи уверено, но прозвуча по-скоро като проскърцване на стара врата. – Как... как върви процеса на адаптация към новия офис?
Не беше планираното изречение, но, по дяволите, не беше и катастрофа. Едит се обърна и се усмихна. Сърцето на Клод подскочи, трепна и застина. За частица от секундата целият му предварително подготвен сценарий се изпари.
– О, здравей, Клод – отговори тя, докато наливаше кафе в чашата си. Мелодичността на гласа ѝ накара косъмчетата по ръцете му да настръхнат. – Супер е, благодаря. Всички са много дружелюбни.
Тя се обърна към него, очаквайки отговор. Клод осъзна, че е негов ред. Умът му заработи с бясна скорост, търсейки в прашните архиви на паметта някаква подходяща реплика.
– Бих искал... – започна той, но точно тогава зад него се чу глас, който натроши на парчета едва скалъпената му увереност и трудно скалъпената фраза остана в небитието.
– Едит! Точно теб търсех! – Маркъс, ръководителят на маркетинг екипа, се приближаваше със самодоволна усмивка, като хищник, надушил плячката.
"Боже как го правят хората толкова лесно…" Клод не знаеше дали да благодари за прекъсването или да се ядоса за разваления план.
Едит отмести поглед от Клод към Маркъс. Усмивката ѝ сякаш стана малко по-широка, като разцъфнал пролетен цвят. Или Клод просто си въобразяваше? Въображението му често играеше коварни игри.
— Имам няколко брилянтни идеи за новата кампания, които исках да обсъдим с теб — каза Маркъс, напълно игнорирайки Клод, който за него явно бе станал невидим, част от интериора. — Свободна ли беше за обяд?
– Разбира се – кимна Едит. Тя погледна отново към Клод, а в светлокафявите ѝ очи проблесна извинение. – Извинявай, какво искаше да кажеш?
Клод усети ехото на думите й в празната си глава, всички внимателно обмислени фрази се бяха изпарили от съзнанието му, като роса под жарко слънце на нейния прекрасен поглед. Маркъс стоеше там, самоуверен и непоколебим, очевидно нетърпелив да отведе Едит в своето царство на маркетингови стратегии и идеи.
– Нищо... нищо важно – промърмори Клод, чувствайки как самоуважението му се срива. – Просто... добро кафе, нали?
– Да, не е лошо – усмихна се Едит, преди да тръгне след Маркъс, оставяйки Клод да стърчи като самотен бурен в изорана нива.
Той остана сам до кафе машината, стискайки празна чаша и усещайки се като пълен идиот, герой в трагикомична пиеса, чиито реплики бяха откраднати от друг.
Следващият му опит се случи на другия ден, четвъртък сутринта. Това беше денят преди голямата среща с инвеститорите, но Клод реши да игнорира надвисналата като гилотина заплаха. Вместо това, се съсредоточи върху нова стратегия за общуване с Едит. Мислено превърташе разговори, като режисьор, търсещ перфектния дубъл.
Вчера беше допуснал грешка, опитвайки се да я хване насаме. Това му създаде прекалено голям натиск. Може би трябваше да се опита да завърже разговор в група, където нямаше да се чувства толкова неловко, където можеше да се скрие в анонимността на колектива.
Шансът му се появи по време на сутрешната оперативка. Екипът се събра в голямата конферентна зала, като Едит седна точно срещу него. Клод се опита да не я зяпа твърде натрапчиво, макар че погледът му неумолимо се привличаше към нея, като пеперуда към светлина. Дейвид говореше за последните промени в проекта, но Клод едва долавяше думите му.
– И така, преди да приключим, бих искал да чуя първите впечатления на Едит за нашия продукт – каза Дейвид, връщайки Клод обратно в реалността. – Имаш ли някакви предварителни идеи за подобрения в потребителския интерфейс?
Всички погледи се насочиха към Едит, включително и този на Клод, който сега имаше легитимна причина да я наблюдава, без да се чувства угризения.
– Всъщност, да – отговори тя и извади таблета си. – Тествах системата, и макар че основата е изключително солидна, мисля, че има няколко области, които могат да бъдат подобрени от гледна точка на потребителското изживяване.
Тя започна да показва скици на екрана, обяснявайки идеите си. Клод слушаше внимателно, истински впечатлен от нейния анализ. Тя говореше със страст и познания, които бяха заразителни. Предложенията ѝ бяха интелигентни и съобразени с най-новите тенденции в дизайна. Някои от нейните препоръки изискваха промени в основния код, който Клод беше написал. Леко присви устни, като се опитваше да преглътне егото си.
Когато Едит приключи, Дейвид погледна към Клод.
– Какво мислиш за тези предложения, Клод? Ще бъдат ли трудни за имплементиране?
Всички погледи сега бяха насочени към него. Включително и светлокафявите очи на Едит, които го гледаха с любопитство и, може би, с лека несигурност. Това беше неговият шанс да говори директно с нея, пред цялата група, без притеснителния натиск на личен разговор.
– Аз... – започна Клод и усети познатото стягане в гърлото си, като че ли някой го души с невидима ръка. Спря, пое дълбоко въздух и опита отново. – Това са... отлични предложения.
Клод се окуражи, виждайки как изражението на Едит се отпусна с облекчение, като облак, отминал слънцето.
– Особено ми харесва идеята за интегриране на емоционалния анализ в потребителските отговори – продължи той, усещайки как думите започват да идват по-лесно, като от запушен кран. – Това е нещо, върху което вече работя, и мисля, че ще допълни предложенията ти перфектно.
– Наистина? – Очите на Едит светнаха, като две звезди. – Това е чудесно! Бих искала да...
В този момент телефонът на Клод, оставен на масата пред него, избибипка силно. На екрана се появи събитие от календара, напомнящо за предстоящата среща с инвеститорите. Клод почувства как лицето му пламва, като че ли са го плеснали. Всички погледи отново се бяха насочили към него.
– Извинете – промърмори той, опитвайки се припряно да изключи звука.
В бързината си да го направи, Клод бутна чашата с кафе, която се преобърна и изля съдържанието си по масата, обливайки в кафява течност документите на Дейвид.
– По дяволите! – Дейвид скочи назад, опитвайки се да спаси лаптопа си от кафения апокалипсис.
Клод забрави за телефона, грабна няколко салфетки и започна трескаво да попива разлятото кафе, но само успя да размаже кафявата локва още повече.
– Аз ще помогна – каза Едит, приближавайки се с още салфетки, като ангел-спасител.
Тя протегна ръка към същото място, към което посегна и Клод, и пръстите им се докоснаха за кратък момент. Електрически разряд прободе кожата му. Клод дръпна ръката си инстинктивно. В резултат събори и купата с шоколадови бонбони, която някой беше оставил на масата. Бонбоните се разпиляха навсякъде, подобно експлозия на захарни късчета щастие, превърнала се в хаос.
– Мисля, че е най-добре първо да почистим, а после да продължим – обяви Дейвид с глас, в който търпението очевидно се изчерпваше. – Клод, моля, би ли донесъл нещо по-подходящо за почистване?
Клод се измъкна от конферентната зала, усещайки десетки осъждащи погледи, забити в гърба му. Скри се в тоалетната и се подпря на мивката, взирайки се в огледалото. Лицето му беше червено като домат, а от челото му се стичаха малки капчици пот.
– Браво на теб, Клод – прошепна той на отражението си. – Наистина впечатляващо представяне.
\ \ \*
Следобедът не се оказа по-добър. Очакваното предупреждение от Дейвид за срещата с инвеститори в крайна сметка дойде под формата на имейл, изпратен до всички разработчици: "Очаквам вашите презентации до края на деня. Срещата е утре сутринта в 10:00. Облечете се подходящо." Думите се впиваха в съзнанието му, като пиявици.
Клод прекара остатъка от деня в трескаво подготвяне на презентацията и опити да не мисли за фиаското в конферентната зала. Мислите му бяха разбъркани, като развален пъзел.
От време на време поглеждаше към бюрото на Едит, което беше разположено в отворената част на офиса, близо до маркетинг екипа.
Тя работеше съсредоточено, понякога прехапвайки долната си устна. Скицираше нещо на таблета си, напълно погълната от задачата. От време на време вдигаше поглед, за да размени няколко думи с колегите си от маркетинг отдела или да отпие от чашата, която държеше наблизо. Клод отбеляза, че тя не пиеше кафе, като повечето хора в офиса. Чай – по-изтънчено, по-деликатно, като самата нея.
В края на работния ден, когато повечето служители вече се бяха изнизали от офиса, Клод все още се бореше с презентацията си. Диаграмите изглеждаха размазани, текстът – прекалено технически, а цветовата схема – ужасен сблъсък на цветове в кошмарен калейдоскоп. Той въздъхна дълбоко, свали очилата си и разтърка уморените си очи, чувствайки се като изцеден лимон. Почти се бе примирил с очаквания провал
– Проблеми с презентацията?
Гласът прозвуча толкова близо до него, че Клод едва не падна от стола си. Едит стоеше до бюрото му, облегната леко на ръба му, с таблета в ръка. Клод не я беше чул да се приближава. Той рязко се изправи, едва не събаряйки химикалката и бележника си.
– А-аз... да... малко – заекна той, опитвайки се безуспешно да прикрие екрана на лаптопа си с ръка.
Едит се наведе леко, поглеждайки над рамото му към презентацията. Тя беше толкова близо, че Клод можеше да усети аромата на парфюма ѝ – нещо леко и свежо, напомнящо ванилия и жасмин. Миризмата на пролет в разгара на зимата.
– Мога ли да помогна? – попита тя. – Дизайнът на презентации е част от работата ми.
Клод се поколеба. От една страна, наистина имаше нужда от помощ. От друга, срамът от сутрешния инцидент все още го изгаряше. Но в очите на Едит нямаше присмех или съжаление – само искрено желание да помогне.
– Това би било... много хубаво – промълви той накрая.
Едит издърпа един свободен стол и седна до него. Тя беше толкова близо, че раменете им почти се докосваха. Клод трябваше да се концентрира върху дишането си, за да не се задъха, но избилата червенина нямаше как да предотврати.
– Нека първо да видим с какво разполагаме – каза тя, преглеждайки слайдовете. – Съдържанието е страхотно. Наистина впечатляващи технически детайли. Но има няколко неща, които можем да подобрим във визуалната част.
Тя започна да предлага промени – по-опростена цветова схема, по-добро разпределение на информацията, по-елегантни диаграми. Пръстите ѝ галеха клавиатурата на Клод, докато подобряваше дизайна. Той се хвана за миг, че завижда на клавишите за този допир.
– Ти си... наистина добра в това – отбеляза Клод, усещайки как нервността му започва да се топи пред нейния професионализъм и топло отношение.
– А ти си наистина добър в програмирането – отвърна тя с усмивка. – Прегледах част от кода на AI системата. Елегантно решение за анализ на емоциите.
– Харесва ли ти? – Тонът на Клод издаваше изненада. – Повечето хора намират кода ми за прекалено сложен и труден за четене.
– Е, аз не съм повечето хора – Едит повдигна вежда. – Започнах кариерата си като програмист, преди да се прехвърля към потребителското изживяване. Все още успявам да чета код, особено когато е толкова добре структуриран.
Клод я погледна изненадан. Оказа се, че красивата маркетинг директорка – е технически компетентна.
"Боже рядък скъпоценен камък, да не повярваш, какво крие под зашеметяващата фасада". Мозъкът му трескаво търсеше нещо умно или забавно, което да се осмели да каже, някаква реплика, с която да я впечатли.
– И все пак избра потребителското изживяване пред програмирането. Защо? – попита той, истински заинтригуван.
Едит замълча за момент, сякаш обмисляйки отговора си.
– Харесва ми да бъда мостът между технологията и хората – отговори тя накрая. – Програмистите често създават невероятни неща, но не винаги разбират как да ги направят достъпни и приятни за използване. Обичам да превръщам сложното в просто и интуитивно.
Клод кимна. Това имаше смисъл.
– Аз съм точно обратното – призна той. – Създавам сложни неща и после ги правя още по-сложни.
Едит се засмя – лек, мелодичен звук, който накара Клод да се усмихне.
– Затова имаш нужда от някой като мен – каза тя закачливо. – За баланс.
Те продължиха да работят над презентацията, разговаряйки за работа, технологии, и опита на Едит в Ню Орлиънс. С всяка минута Клод се чувстваше все по-удобно в нейното присъствие. Може би тя не беше толкова недостижима, колкото си мислеше. Може би имаше шанс, колкото и малък да беше.
– И как така реши да се преместиш от Ню Орлиънс в Мариета? – попита той, докато финализираха последните слайдове. – Това е доста голяма промяна.
Нещо в изражението на Едит се промени. Едва доловима сянка премина през очите ѝ, като облак, скриващ слънцето.
– Имах нужда от ново начало – отговори тя кратко. После, осъзнавайки рязкостта в гласа си, добави по-меко: – Мариета е чаровен град. И е хубаво да бъда по-близо до семейството си. Леля, живее наблизо.
Клод усети, че има нещо повече в тази история, някаква скрита болка, която тя не желаеше да сподели. Реши да не настоява. Вместо това насочи разговора отново към презентацията.
– Мислиш ли, че това ще впечатли инвеститорите?
– Определено – кимна Едит. – Съдържанието е невероятно, а сега и дизайнът е на ниво. Просто трябва да бъдеш уверен, когато я представяш.
При споменаването на представянето, Клод усети как стомахът му се свива, като че ли е погълнал камък.
– Това е проблемът – въздъхна той. – Не съм добър в говоренето пред публика.
– Всъщност, ще представяш пред малка група хора, не пред стадион – отбеляза Едит. – И говориш за нещо, което познаваш по-добре от всеки друг в стаята.
– Все едно – поклати глава Клод. – Винаги се обърквам, забравям думите, започвам да заеквам. Миналата година по време на презентация се наложи Дейвид да ме спасява, след като буквално замръзнах на средата на изречение, бях като статуя, хваната в ледена прегръдка.
Едит се замисли за момент.
– Знаеш ли какво помага на много хора? Репетиция с публика. Защо не пробваш с мен?
– Сега? – Клод я погледна изненадано.
– Защо не? – сви рамене тя. – Офисът е почти празен. Имаме конферентната зала на разположение. Аз ще бъда твоята публика от инвеститори.
Преди Клод да успее да измисли приемливо извинение, Едит вече беше станала и го очакваше да я последва. С въздишка на примирение той затвори лаптопа си, взе го под мишница и тръгна след нея към малката конферентна зала.
Докато настройваше лаптопа към проектора, Клод усещаше как сърцето му започва да бие по-бързо. Идеята да говори пред Едит изведнъж му се стори много по-страшна от говоренето пред група непознати инвеститори.
– Добре – каза Едит, настанявайки се удобно на един от столовете, – представи си, че съм студен, скептичен инвеститор, който трябва да бъде убеден да вложи пари в проекта. И давай!
Клод пое дълбоко въздух, насочи дистанционното към проектора и започна:
– Добро утро. Казвам се Клод Съливан и съм основния програмист на AI системата на „Ноланс Тех"...
Той спря, усетил, че гласът му трепери, като тръстика на вятър.
– Продължавай – окуражи го Едит. – Звучиш добре.
Клод опита отново, този път малко по-уверено. С всяка дума се чувстваше по-спокоен. Едит беше внимателна публика – кимаше, когато точките бяха добре обяснени, чукаше с молив по масата, когато нещо не беше достатъчно ясно. Тя не го прекъсваше, но изражението ѝ му даваше моментална обратна връзка, като огледало, отразяващо вътрешния му свят.
Към средата на презентацията Клод почти беше забравил за нервността си. Той говореше с растящ ентусиазъм за системата, която беше създал, за иновациите в нея, за начина, по който тя можеше да подобри потребителското изживяване. Думите излизаха от него, като река, намерила своето корито.
– ...и това са финансовите прогнози за следващите две години – завърши той, показвайки последния слайд. – Някакви въпроси?
Едит стана от мястото си и започна да ръкопляска.
– Браво! Това беше страхотно! – възкликна тя с искрена усмивка. – Виждаш ли? Можеш да го направиш.
– Наистина ли мислиш така? – Клод свали очилата си и ги избърса в ръкава на ризата си.
– Абсолютно – кимна Едит. – Имаш няколко момента, в които говориш малко прекалено технически, но като цяло беше ясно и убедително. Пропускаш само едно нещо.
– Какво? – Клод я погледна с любопитство.
– Страст – отговори Едит. – Когато говореше за самата система, за момент очите ти светнаха, като че ли вътре в теб гори огън. Трябва да запазиш това чувство през цялата презентация. Инвеститорите не влагат пари само в технологии – влагат в хора, които са страстни относно това, което правят.
Клод се замисли върху думите ѝ. Беше права. Той наистина обичаше това, което правеше. Просто винаги се притесняваше да споделя този ентусиазъм с другите, да покаже чувствата си пред света.
– Ще го имам предвид – каза той с благодарност. – Не знам как да ти благодаря за помощта.
– Няма нужда от благодарности – усмихна се Едит. – Това е част от работата ми – да помагам на екипа да представи най-добрата версия на продукта ни.
Тя погледна часовника си. Беше почти седем вечерта.
– Май сме последните в офиса – отбеляза тя. – Трябва да тръгвам. Имам... ангажимент тази вечер.
– Разбира се – кимна Клод, опитвайки се да не звучи разочаровано. – И аз трябва да тръгвам. Утре е важен ден.
Те изключиха оборудването, взеха си нещата и излязоха от офиса заедно. Докато чакаха асансьора, Клод осъзна, че за първи път от дълго време насам се чувстваше комфортно в присъствието на жена, и то такава, която едва познаваше. Нещо в Едит разграждаше стените около него, като киселина, разяждаща варовит камък.
Асансьорът пристигна и те влязоха вътре. През цялото слизане говореха за незначителни неща – времето, трафика, новите ресторанти в Мариета. Клод не можеше да си спомни кога за последно беше водил толкова непринуден разговор, сякаш плуваше по повърхността на тих океан.
Когато излязоха на паркинга, Едит се обърна към него с усмивка.
– Е, успех утре. Ще се справиш чудесно. Просто помни – говориш за нещо, което обичаш, пред хора, които са там, те трябва да те чуят.
– Благодаря отново – каза Клод. – За всичко.
– За нищо – отвърна тя. После, след кратко колебание, добави: – Знаеш ли, тази събота имам планове да разгледам града. Още не познавам добре Мариета. Ако имаш време... може би би могъл да ми покажеш някои интересни места?
Клод я погледна изненадано. Дали тя наистина го канеше да прекарат време заедно? Извън офиса? В реалния свят?
– Аз... – започна той, но беше прекъснат от звъна на телефон.
Телефонът звънеше, но Клод не помръдваше. Гласът на Едит отекваше в ушите му: „...може би би могъл да ми покажеш някои интересни места?" Събота. Тя искаше да прекара съботния си ден с него. Клод Съливан. Момчето, което дори не можеше да си поръча пица по телефона, без да се изпоти.
Телефонът продължаваше да звъни, като досаден будилник, напомнящ за пропусната възможност.
– Няма ли да отговориш? – попита Едит, кимвайки към джоба му.
Клод примигна, изтръгнат от транса си.
– А, да. Извинявай.
Извади телефона и видя познато име на екрана: Лиъм.
– Ало? – отговори той, опитвайки се да звучи спокойно, макар че вътрешностите му бяха завързани на възел.
– Къде си, човече? – прогърмя гласът на Лиъм. – Пет съобщения ти пратих! Чакам те в „Харолдс" от половин час!
Клод затвори очи. Беше забравил. Напълно беше забравил, че се беше уговорил да се срещне с Лиъм след работа.
– Извинявай, задържах се в офиса – отговори той. – Тръгвам ей сега.
– Побързай, иначе ще изпия всичката хубава бира – засмя се Лиъм.
Клод прибра телефона и погледна към Едит с извинително изражение.
– Приятел ме чака. Бях забравил, че имаме среща.
– Разбирам – усмихна се Едит, но в очите ѝ проблесна едва доловимо разочарование, като кратък проблясък на светкавица в далечината. – За събота... имаш ли време?
Стомахът му се преобърна от вълнение, като увеселителен влакче в лунапарк.
– Да! – отговори той прекалено бързо, после се прокашля. – Искам да кажа, да, би било... хубаво.
– Чудесно. Ще си разменим съобщения за точния час – каза тя, преди да тръгне към колата си.
Клод остана да я гледа като омагьосан, докато тя се отдалечаваше. Не вярваше на късмета си. После се сети за Лиъм и почти затича към колата си, чувствайки се като човек, тичащ едновременно в две различни посоки.