Пролог
Повече от половин час детските очи не се бяха откъснали от белотата на поставения пред тях лист. Нямаше и промяна в състоянието на лицевите мускули. Детето беше изпаднало в състояние на крайно съсредоточаване.
Погледът скачаше плавно по ръбовете на листа, задържаше се за минута към средата, след което отново поемаше по безкрайния, като че ли, път по ръба. Привидно отпуснатото детско тяло не помръдваше. То седеше на малко столче, пред малка масичка, в красиво изрисувана от деца стая.
По пода, в безпорядък, бяха нахвърляни играчки от всякакъв тип, зарязани от деца, които явно много бързо се бяха изнесли нанякъде.
В стаята детето беше само, но зад монитора на следящата го камера, някъде далече, в друга сграда, мъж в средата на тридесетте не отделяше поглед от него.
"Както винаги, всеки път едно и също. Единствено очите!" — помисли си мъжът и разтърка уморените си очи. В стаята, далеч от него, тиха музика продължаваше да се лее покрай детските уши, но гениалността на Моцарт не докосваше детето. Поне по нищо не личеше.
Дали нарочно или не, но мисълта, че именно Моцарт е страдал от същото разстройство на социалното развитие, засягащо развитието на мозъка, а оттам и на поведението му, сепна мъжа в далечната стая. Това му помогна да се отърси от превземащото го съзерцание.
Мислите му, явно провокирани от музиката и седящото дете, неусетно прескочиха към студентските години. Спомени за отдавна забравена лекция изплуваха и се оцветиха като току-що преживени.
Аулата в университета, амфитеатрално разположените седалки и професорът. Един от любимците му, който с типичната си незаинтересованост обясняваше как Моцарт имал повтарящи се изражения на лицето. Разказваше как те стряскали околните, че великият композитор имал нужда от постоянно движение на ръцете и краката. Слухът му също бил свръхчувствителен.
Професорът твърдеше, че анализирайки кореспонденцията между гениалния композитор и семейството му, историците разбрали, че когато му станело скучно, композиторът почвал да скача през маси и столове, да издава скимтящи звуци и да прави салта.
„Ех, Професоре, Професоре, де и Слав да беше такъв, поне с подобни прояви. Така бих имал някакъв начин за комуникация с него. Сега, освен ако не измисля нещо друго, мога единствено да го наблюдавам.“
За него беше повече от ясно, че аутистите живеят в свой свят. Диагнозата, която беше поставил преди година на Слав Вебер, се потвърждаваше с всеки изминал ден. Генерализирано разстройство на развитието от така наречения аутистичен спектър.
При малкия Слав се наблюдаваха и сходни с аутизма клинични симптоми, които залягаха в основата на Синдрома на Аспергер — едно друго разстройство от аутистичния спектър.
В опита си да достигне до момчето, беше препоръчал на настойника му да го запише към групата за работа с деца аутисти. Това бе станало преди година. Оттогава малката група от пет деца беше нараснала и сега под негово наблюдение се намираха петнадесет малчугана на възраст между 6 и 12 години.
Имаше и друга група, която се събираше в централната част на града, в крило на сграда, милостиво предоставена за ползване от кметството. Там идваха юноши. Групата посещаваха десетина момчета и момичета на възраст от 14 до 18 години.
Принципно трудна възраст, но не и те. Тихи и затворени в себе си, всеки със своята гениалност, скрита под пластовете отчужденост.
Дванадесетте години работа с деца и тяхното диагностициране го бяха научили да не забравя три думи: търпение, търпение, търпение.
Опитваше се да гледа на аутизма у децата по-скоро като на друга способност, отколкото като на недъг. При разговорите си с десетките загрижени и изстрадали родители, ги учеше да подминават недостатъците, които забелязват, и да виждат дарбите, с които аутизмът надарява децата им.
Трудна задача, но по този начин мислеше, че вдъхва някаква увереност или дори сила в хората.
Глава 1
"... и беше време за разтуха, но дебне там в мрака..."
В стаята при Слав влезе възпитателка. Повече не бе необходимо да го наблюдава и изключи монитора. Чувстваше умора. Протегна изтръпналите си крайници и с плавно движение стана от стола. Денят го скапа, а вече беше нощ.
Сложи в ред, доколкото успя, хаоса върху бюрото си и с твърда увереност, че именно това му е нужно, се отправи към редовно посещавания пъб на ъгъла, вдясно от входа на клиниката. Посивелият квартал, в който преди година беше наел офиса си, оставаше встрани от лъскавата напрегнатост на забързания град. Това му харесваше.
Макар че пациентите му не разполагаха с достатъчно средства, които да му осигурят пищност, подобаваща на известен психиатър, това, което имаше, му бе достатъчно. Банковата му сметка се пълнеше и без друго от услужливите издателства, които се надпреварваха за правата върху всяка негова нова книга. Лекционните курсове, изнасяни из цялата страна, не му пречеха да се занимава с децата. Това беше неговата страст, негов дълг, на който се бе посветил изцяло.
Сестричката му страдаше от това разстройство на съзнанието. Обичта към нея не намаля с годините, макар и вече да я нямаше. Тя почина на невръстна възраст при нелеп инцидент. Прегази я микробус, пълен с някаква стока, при маневра на заден ход. Нито тя, нито шофьорът разбраха какво става.
Тя била клекнала зад микробуса и брояла по асфалта на малката задънена уличка перлите, посипали се от скъсаната ѝ огърлица. Той ѝ беше подарил тази огърлица от малки сини перли. На нея, на сестричката си, която много обичаше да брои. Броеше всичко и не спираше, докато не заспи.
Тя така се беше зарадвала, когато той ѝ я сложи около нежното ѝ вратле. Дори се беше усмихнала. Тогава, за частица от секундата, бе вдигнала поглед и го бе погледнала в очите. Нещо толкова рядко, че споменът за наситено сините ѝ очи и леката усмивка се запечата дълбоко в съзнанието му.
Обичаше този пъб. Облицовката от дърво придаваше някаква автентичност. Миризмата на бърбън и тютюн в съчетание с приглушената ирландска музика го отпускаше моментално. Барманът, един тип с гъста брада, много татуировки и мускули, подминаващи петдесетте, се надигна и, без да изчака поръчката, му наля в дълбока чаша три пръста уиски.
Разбира се, знаеше какво ще пие и как го пие. Всички редовни клиенти следваха да получат вниманието, което им се полагаше, а барманът, като уважаващ себе си потомствен кръчмар, си знаеше работата.
— Хубава вечер, Професоре! — Плъзна леко чашата и сложи до нея малка купичка с ядки. Тука всички се обръщаха към него с титлата му. Да, беше професор в Колумбийския университет, но това се разчу тук едва когато излъчиха негово интервю по местната телевизия.
До онзи момент беше просто Ник. След това не успя да възвърне обикновеното „Ник“. Статусът му се промени, ъпгрейднат в „Професоре“. Даже се подписа на една салфетка, която собственикът, същият този барман, залепи зад бара. Там прилежно забодени, се мъдреха още няколко десетки подобни автографи на клиенти, които, по един или друг начин, се бяха класирали за честта.
— Здравей, Норман, днес е много празно.
Барманът пусна един ленив поглед по диагонал на залата, спря го за миг към дъската за дартс, върху която издевателстваха вече подпийналите Мак и Руди, част от редовния контингент. Смигна на настанилия се в сепарето в дъното възрастен мъж с каубойска шапка и плю в кофата зад бара.
— Ммдааа, някакъв концерт на стадиона има. После ще дойдат да се донаквасят.
— Ясно. Е, тъкмо ще пийна едно на спокойствие. – Ник облегна лакти на плота, хванал с една ръка чашата си.
— Смачкан си. — Отбеляза барманът след като го изгледа критично. — Твоите малки питомци ли, или някоя досадна вдовица с проблем в осъзнаването, че мъжът ѝ е бил глупак, за да умре толкова млад?
— За стотен път ти казвам, че аз не съм психоаналитик, аз не…
— Знам, знам, шегувам се, бе, човек!
Норман взе бутилката, от която му бе сипал, и си наля в една чаша.
— Слушай, Професоре, един лъскав тип пита за тебе. Изглеждаше отнесен, ама свестен, и аз му казах де ти е офисът. Пита дали идваш тук и аз, тъпото копеле, му казах, на лъскавия де, че се отбиваш от време на време.
— Кога се случи това? – Не, че го интересуваше. Често го навестяваха хора с проблеми, решили, че след като пише по теми, свързани с психиатрията, ще може да ги анализира и помогне да решат проблемите си. Хората рядко правеха разлика между психиатрия и психология, а да не говорим за психоанализа.
— Е... днеска, преди час, два. Повъртя се малко, изпи една кола и после отпраши надолу по улицата.
— Негова си работа, не е идвал в офиса.
— Аре, ще те оставя да си поркаш. Ако искаш още, само махни. — Обърна се и впери поглед в екрана на телевизора от другата страна на бара. Излъчваше се някакъв бейзболен мач.
\ \ \*
След един час, още три питиета и една игра на дартс с бившия поляк Руди, професорът плати и твърдо решен да се прибира, махна неопределено с ръка и излезе навън.
Беше тъмно. В далечината тихо пулсираха глухият ритъм на музика и воят на хиляди гласове. Улицата беше празна, нямаше движение, а листата на няколкото оцелели сред бетона дървета лениво се поклащаха от лекия вятър.
Удивителна късна пролет. Дори въздухът, пропит с уханието на все още цъфналия жасмин, който растеше в двора на близкия католически храм, галеше със свежестта си лицето му.
— „Прекрасно“. — Помисли си за пореден път. — „Обичам пролетта. Имам още две седмици преди да започне поредният кръг от лекции. Няма да пътувам. Ще остана в града“.
Преди месец бе успял да намери инвеститор, с чиято помощ осъществи мечтата си да има постоянно видеонаблюдение върху центровете за работа с децата. Можеше да се свърза през интернет и да ги наблюдава, да комуникира с тях, както и с родителите, и с персонала. Беше безценно.
Нововъведението му позволи да пътува повече, да осъществява нови контакти и да помага на повече деца. Системата имаше възможност да прави запис, а удобният софтуер му позволяваше да извиква файловете за конкретно дете и за конкретен период. Доста си беше поиграл с това. Оказа му неоценима помощ в изследванията.
Стряскащ шум огласи с внезапността си тишината. В главата му нахлу режещият звук на ожесточено мяукане и шумът от борба, съскане и трясък. Вдигна рязко поглед, проследявайки звука, и видя две котки да се бият яростно на самия ръб на стряхата над него.
Старата сграда беше залепена за пъба, а стръмната ѝ стряха плачеше за основен ремонт от години. Боят на животните предизвика водопад от боклуци, насъбрали се в улуците горе. Ник направи жалък опит да се предпази, но беше закъснял.
Боклуците бяха последвани от полетели надолу керемиди. Те се стовариха с тъп звук върху главата му. Ударът моментално го повали.
Лежеше проснат на земята, заел неестествено изкривена поза на една страна. Кръвта се стичаше по челото му, събираше се в очната кухина и преливаше по тротоара.
— „Колко нелепо…!“ — Беше последната мисъл, която запълни съзнанието му, миг преди да изпадне в несвяст.
Глава 2
"... и сам и кален и злочест, самотен и уплашен..."
— Ставай, прасе. Ставай, мамицата ти! Ставай, че ще взема да мина отгоре ти.
Смисълът на думите попиваше в съзнанието му бавно, като в добре напоена гъба. Кънтяха в изтръпналия му мозък и заглушаваха ритмичната болка, завзела главата му. Не усещаше крайниците си, а студът пронизваше цялото му тяло. Нещо лепкаво и мокро го засмукваше надолу към земята.
— Ставай, по дяволите! Махни се от пътя ми!
Опита да отвори очите си. Клепачите не се подчиниха. Нещо тежко и лепкаво се беше настанило върху тях. Направи опит да придвижи ръката си. Успя. Впрегна цялата си воля, за да накара лактите си да го отлепят от земята и бавно, костващо му ужасно много усилия, се извъртя. Легна по гръб. Прокара длан по лицето си, за да свали тежестта от него. Оловно сиви ниски облаци бе първото, което видя, а след това и главата на не по-малко сивия вол, надвесена над него.
— Хайде, бе, човек, махни се от пътя.
Лежеше в запълнен с лепкава кал дълбок коловоз, пред дълга, теглена от двойка волове, каруца, покрита с мазен сив плат. Много ядосан мъж стоеше на капрата изправен и го гледаше кръвнишки.
— Спрях! Ако сега затъна, ще буташ докато жилите ти се скъсат. Хайде, махай се от пътя!
Не успя да направи нищо друго освен да изпълзи настрани от пътя на воловете и да махне с ръка. Животните се напрегнаха, мотивирани от остена, с който ги мушна коларят и бавно, с джвакащ звук, колелетата на каруцата се завъртяха.
Човекът седна на капрата, загърна се с тежко вълнено наметало, изплю се и повече не му обърна внимание. Волският впряг го подмина с джвакащи звуци на изтикана кал и скоро се скри зад завой, белязан от един не много висок скален рид, сред огромни борове.
Продължаваше да лежи опрян на лактите си. Ситните капчици на тежката, подобна на дъжд, мъгла бавно отмиваха калта от лицето му. Студът го завладяваше, а силите не му достигаха да направи, каквото и да е. Огледа се. Кален черен път, а на десетина метра от него през мъглата се виждаха високи иглолистни дървета.
— Къде, по дяволите, съм?
Погледът му се плъзна по тялото. С ръката опипа окаляната риза и вълнения елек върху нея. Погледна панталоните си от същия плат, като този на елека. Беше пристегнат с широк три пръста кожен колан с метална тока, а в кожена кания от лявата му страна лежеше дълъг ловджийски нож. Усещаше ботушите на краката си пълни с вода.
Погледът му се спря на покрита с кал мешка от промазан зелен плат, намираща се до краката му. Недоумяваше. Опита се и със стон успя да седне. Завъртя главата си във всички посоки. Не разбираше. Мисълта, неопираща се на спомени, го вцепени.
— Кой, по дяволите, съм аз?
\ \ \*
Болката в главата постепенно отшумяваше, но мислите му така и не успяваха да се съсредоточат в една единна нишка, а постоянно прескачаха в лутане. Не можеше да се хване за нищо конкретно, защото това чувство на несигурност относно личността му сриваше всичко. Беше на път да изпадне в паника, когато пронизващият през мокрите дрехи студ го принуди да реши, че е по-добре да предприеме нещо, отколкото да седи премръзнал в калта.
Изправи се. С лекота преодоля моментното замайване. Огледа гората и това, което видя, не му вдъхна никаква надежда. Определено в спомените му това място не фигурираше. Въобще не намираше спомени. Празнота. Колкото и да се опитваше да изтласка някакъв, какъвто и да е спомен, не успяваше. Това му докара само тъпа болка в тила. Единственото ясно нещо в главата му бяха калта, волът и каруцата. Дори не можа да си спомни лицето на човека, каращ каруцата.
Инстинктът му за самосъхранение надделя. Реши, че е излишно и няма никакъв смисъл да се тормози за неща, върху които към настоящия момент няма власт. Първо трябваше да оцелее. Ясно съзнаваше, че това няма да се случи, ако не предприеме нещо.
Метна мешката на рамо, решил, че е негова, и се запъти към завоя. Надяваше се около скалата, извисяваща се там, да намери някакво, макар и малко по-сухо, място, за да изкара нощта.
Небето притъмняваше. Въпреки стелещата се мъгла, не позволяваща да се види нещо повече от неясната стена от дървета около пътя, признаците, че скоро ще се стъмни, бяха налице.
За негова радост съдбата се оказа благосклонна и скалата му предложи търсеното укритие. Надвесена над терена, с гледка към пътя, не много голяма скална козирка очертаваше заслон. Височината от два — два и половина метра му даваше възможност да стои прав, а дълбочината от около четири-пет метра беше повече от достатъчна да поддържа мястото сухо.
Опря се на скалния ръб и внимателно надникна. Един поглед към вътрешността го успокои. Беше празно. Не беше първият, който се е мотал наоколо. Нямаше и да е първият, който ще прекара нощта в така удобното прикритие. Дори намери наръч сухи клонки до почернели от сажди камъни, наредени в импровизирано огнище.
Беше ред на мешката. Седна на пода в скалната кухина и с почти детско любопитство и треперещи от студ пръсти развърза кожените връзки. Внимателно изсипа съдържанието на пода.
— Да видим сега дали ще разбера от това тука кой съм и какво правя в тази гора. – Както и всичко останало, така и гласът излязъл от устата му, се оказа познат. Мисълта го сепна, но само за миг.
Повдигна малка кожена кесия и с изненада установи, че съдържа няколко монети с различен размер и цвят. Не му бяха познати. От едната страна на всяка една от тях имаше изобразен мъжки силует, доста неясен и явно поизтъркан от употреба, а от другата страна символ, много приличащ на латинско и “I”.
— Латинско "I"? — Мигновеното прозрение го учуди.
— Какво значи това латинско? — Вгледа се в символа, съсредоточи се в опита си да предизвика спомен. И си спомни.
Някъде в съзнанието му се зароди мисъл, която се оформи като спомен и скоро вече знаеше, че съществува латинската азбука, наричана още латиница и че тя е най-широко използваната азбучна писменост в света.
Познанието буквално нахлуваше в главата му и го заля като потоп. Един нищо и никакъв знак предизвика знание. Някак знаеше, че тази латинска азбука възниква на основата на азбуката от Куме, западна разновидност на гръцката, която е заета и модифицирана от етруските, а след това е адаптирана от римляните за писане на техния латински език.
Беше уверен, че тази азбука се използва в повечето европейски езици, че това е започнало през Средновековието. Не беше сигурен от къде, но знаеше, че формата на отделните букви е еволюирала с времето, като през годините възникват малките букви, които не са били известни през античността.
Хвана се за главата, притисна слепоочията си. Потопът от заливащи го спомени за знания буквално му причиняваше болка. Някак вече знаеше, че дори е изучавал латински в университета. Но не знаеше какво е университет, какво е средновековие, античност.
— По дяволите, човече, спри! — Изкрещя.
Изправи се и се загледа към пътя.
— Трябва да забавя, трябва да се отпусна! — Вдиша тежко и издиша шумно. Повтори това няколко пъти и почувства разхлабване на натиска в главата си. — Така е по-добре.
Небето беше притъмняло. Мъглата се сгъстяваше и талазите ѝ плътно закриваха пътя. Въпреки че самият път се намираше на не повече от десетина метра от входа на заслона, вече не се виждаше. Потрепери. Студът се засилваше с настъпващата нощ, а подгизналите дрехи не можеха да го предпазят от неумолимата му прегръдка. Трябваше някак да запали огън.
С надежда се върна към съдържанието на мешката. Трябваше скоро да има огън. Още с първия поглед позна огнивото. Да, дядо му го беше научил как да го използва, макар и стара, и отдавна излязла от употреба вещ… Мислите му отново заскачаха из връщащите се спомени. С усилие изчисти съзнанието си и се съсредоточи върху простото физическо действие — да запали огън.
Не след дълго приятното пукане на горящите сухи клонки го успокои. Беше се възползвал от последните минути преди непрогледният мрак, партнирайки си с мъглата, да завземат пейзажа наоколо и насъбра няколко наръча с клони, нападали под близките дървета.
Да, бяха подгизнали от влага, но се надяваше, че като ги постави край огъня, бързо ще изсъхнат, а и вярваше в поговорката „Покрай сухото гори и мокрото“, която дядо му често използваше по различни поводи.
Близо до огъня скалъпи от клони импровизирана сушилня, на която провеси дрехите си, а самият той, зъзнещ по шорти и ботуши, продължи проучването си върху съдържанието на мешката.
Имаше пари. Не знаеше каква
стойност имат те и какво може да си позволи с тях, но все пак имаше пари. Имаше и суха риза. Добре увита в промазана хартия заедно с чифт чорапи, тя се беше запазила суха. Не му трябваше да мисли дълго – облече я. Не се учуди, когато се оказа, че е негов размер и му пасна точно. Важното в случая беше, че го стопли.
Храна нямаше, но намери пълен комплект от игли — леко извити. Спомените му услужливо му заговориха и той вече знаеше, че иглите служат за зашиване след оперативна намеса. Намери и конци, малко бял мек плат, нарязан на правилни квадратчета. Марли! Разбира се, и бинт — думата изплува в съзнанието му.
Шише с тъмно кафява, почти черна течност. След като го помириса, вече беше сигурен, че това е йодна тинктура. Друго шише се оказа пълно със спирт.
В метална кутийка с размери педя на педя бяха напъхани книжни кесийки с различни треви и корени, някои нарязани ситно, други по-едро, а имаше и кесийки с цели листа. Колкото и да размишляваше върху намереното, повече от ясно му ставаше, че явно е лечител.
На ситно изписан лист, сгънат на четири, който откри във вътрешен джоб на мешката, беше вписано и име. Текста, който разчете без никакъв проблем, съдържаше някаква полица. Подписалият се отдолу — някой си Брандън Сол, заявяваше, че е изплатил на лечителя Нолан Сторър от Блекстоун тридесет и три медни пари, както и че му дължи още деветстотин и седем медника за това, че е излекувал стадото му крави. После бяха изписани няколко имена, явно на градове, и посочени адреси с други имена на хора, от които г-н Сторър можеше да получи парите при предявяване на настоящата полица.
Загледа се в пламъците на огъня и внимателно сгъваше току що прочетения лист.
— Нолан Сторър от Блекстоун. Явно това съм аз… освен ако не съм се сдобил някак по друг начин с тази полица. И определено съм някакъв конски доктор.
Усмихна се и прибра внимателно сгънатия лист в джобчето на мешката. Ако знаеше къде са тези градове или села би могъл да го осребри. Добре е да разполагаш с пари.
— Добре, Доктор Сторър, приятелю, да поспим. Утрото, както казваше дядо ми, е по-мъдро от вечерта. Пък да взема и да си спомня повече. Явно някой ме е халосал здраво по главата. Дано да се сетя поне къде живея и как да стигна до там.
Сънят бързо потопи измореното му тяло в топлото езеро на своя покой, но това не се удаде и на изпразнения от спомени мозък. Той попадна във вихрите на сънищата. Някои бяха приятни, други не толкова.
В един от тях яздеше с малка група хора. Налагаше му се усещането, че всички те бяха там заради него. Той беше центърът на групата и усещаше, че бързат занякъде. Спешност го тласкаше да върви напред.
Някой му подвикна. Беше мъж със сурово лице и ясни светлокафяви очи. В опита си да надвика лекия ветрец и тропота на бързата езда той му обясни, че не са почивали цял ден и трябва да намерят място, където да пренощуват.
Отговори му, а гласът, който излезе от устата му, се стори чужд и властен. Произнесените думи сякаш режеха. Заповяда остро и сухо да намерят място, но да побързат, защото няма време. В мислите си знаеше, че има задача и то спешна. Това го знаеше, но сънят не му показа каква е задачата.
Продължи да язди, потънал в размисли. Една мисловна нишка премина през съня. Успя да я хване и тя му донесе знанието, че е получил задачата с писмо, донесено от птица. Имаше смътен спомен, че в него се посочваше спешност и се изискваше скорост.
Ясно осъзнаваше в съня си, че с него има още петима мъже. Един младеж, облечен в зелен тесен панталон и туника, висяща смешно на слабоватото му тяло. В мъглата на съня знаеше, че той язди до него върху кафяв жребец, беше му го избрал той.
Младежът се беше загърнал със сиво наметало в опит да се предпази от надигащата се вечерна мъгла. Лицето му отскоро се беше сблъскало с проблема „рядка юношеска брада“ и беше цялото в пъпки. Изглеждаше нервен и си разчесваше пъпките. Името му изплува в съня – Якоб. Беше негов слуга.
Знаеше, че останалите четирима мъже са негови стражници. Лъскавите им леки доспехи, потъмнели от капчиците сива мъгла, не изглеждаха така внушителни, както на слънце, но мъжете бяха яки и закалени воини. Сивите им плащове ги правеха да изглеждат призрачни в мъглата и в съня. Не можеше да съзре лицата им. Знаеше, че са му предоставени от Академията на тялото…