Глава 1
— ...тялото просто изчезна. — Гласът на сержанта потрепери. — Водолазите не го откриха. Ако нямаше свидетели на скока...
— Стига глупости, Петров. Пиян фен е скочил в реката след мача. Няма труп - няма престъпление. Толкова.
Приглушеният разговор в коридора на полицейското управление замря, когато Милена Вас профуча покрай групичката полицаи. Подметките на ботушите ѝ отекваха забързано по линолеума. Леко намръщена, тя се опитваше да балансира с претъпканата си чанта и димящото кафе. Закъсняваше. Отново.
— Какъв труп? — Тя спря рязко, обръщайки се към колегите си. Няколко капки кафе се разляха по ръкава на коженото ѝ яке. „По дяволите, пак ли се омацах!“ С болка погледна кафявите петна, но бързо ги игнорира.
Петров и останалите се спогледаха. Тя разпозна погледите им – същите, с които я посрещаха от пристигането ѝ в Красноярск преди три месеца. Московчанката. Натрапницата.
— Поредният пиян след мача снощи, — изсумтя един от тях. — Нищо, което да те интересува, Вас.
„Лъжат.“ Инстинктът ѝ – същият, който я бе направил най-младия старши следовател в московския отдел "Убийства" – крещеше, че крият нещо.
— Някой ден ще спрете да ме третирате като новобранец, — подхвърли тя с привидна лекота, но очите ѝ останаха студени. „Рано или късно ще разбера какво става тук.“
Часовникът на стената показваше 8:57. Лена изруга наум и се втурна нагоре по стълбите, прескачайки по две стъпала. Вторият етаж вече кипеше от активност – телефони звъняха, принтери бръмчаха, гласове се преплитаха в познатата какофония на едно полицейско управление.
Познатият мирис на одеколон я накара да замръзне на място.
— Радвам се, че все пак решихте да ни удостоите с присъствието си, следовател Вас. — Гласът на капитан Соколов прозвуча точно зад гърба ѝ.
Лена се обърна бавно. Шефът ѝ стоеше с ръце в джобовете на евтиния си костюм, а прошарените му мустаци потрепваха неодобрително. Петно от кафе на вратовръзката му придаваше странно домашен вид на иначе заплашителната му фигура.
— Съжалявам, капитане. Будилникът ми.
— Спестете си оправданията. — Той прочисти гърлото си – навик, който винаги предшестваше някоя остра забележка. — Не сте в Москва вече, Вас. Тук нещата стоят различно.
„Не ми напомняй,“ помисли си тя горчиво. Красноярск никога не беше част от плановете ѝ. Но след онзи случай в Москва... след всичко, което се случи...
— Няма да се повтори, — каза тя на глас, стискайки зъби.
— Надявам се. — Соколов я изгледа продължително. За момент ѝ се стори, че зад строгата му фасада проблясва нещо друго – загриженост? — И между другото, искам доклада за последния ти случай до обяд.
Лена кимна и се насочи към бюрото си. Монотонното потропване на клавиатури я обгърна като мъгла. Тя остави чантата си и се взря навън, където слънчевите лъчи се опитваха да си пробият път между облаците. Пръстите ѝ неволно започнаха да отмерват ритъма на Бах върху бюрото – стар навик от годините с виолончелото. Дум-дум-дум. Като далечни стъпки в тъмното. Като туптенето на сърце преди...
— Вас! — Гласът на Соколов я стресна. — Докладът е за днес. До обяд. Ясно.
Тя въздъхна и придърпа папката към себе си. Още един ден в Красноярск. Още една стъпка към... към какво? Не знаеше. Но имаше чувството, че скоро ще разбере. Все нещо трябваше да се случи.
\ \ \*
Лена примигна няколко пъти, опитвайки се да прогони парещото усещане в уморените си очи. Ръката ѝ механично отметна поредния лист от купчината документи пред нея. Наближаваше обед, а в полицейския участък цареше необичайна тишина. Почти всички колеги бяха намерили оправдание да прекарат деня навън, наслаждавайки се на приятното пролетно време. Но не и Лена – тя остана прикована към бюрото си, затрупана от безкрайна бумащина.
Пронизителното звънене на служебния телефон я изтръгна от обзелия я самосъжалителен унес. Посегна вяло към слушалката, готова да приеме поредното досадно обаждане. Но гласът от другата страна моментално прикова вниманието ѝ, карайки я да забрави за всичко останало.
— Диспечерска служба. Моля да говоря с дежурния следовател. — прозвуча леко напрегнатият глас на диспечера.
Погледът ѝ се стрелна към празното бюро на дежурния следовател Рогов. Пулсът ѝ се ускори, а по лицето ѝ се прокрадна едва забележима усмивка.
— Следовател Вас. Слушам ви.
— Случай в Красноярския краеведчески музей. Докладвана е кражба, но… — гласът му накъсваше леко, — има нещо побъркано в предварителните сведения.
Столът изскърца, когато Лена се облегна тежко назад. Тя присви очи, вперила поглед в нищото, докато пръстите ѝ отмерваха бърз ритъм по повърхността на бюрото.
— Какво по-точно? — попита тя, търсейки химикалка по претрупаното си бюро.
— Свидетели твърдят, че са видели… — диспечерът замълча за момент, сякаш се колебаеше дали да продължи. — Твърдят, че са видели някой да излита през прозореца на третия етаж.
Химикалката увисна над листа. "Ха! Излита? Майтапи ли се с мен?"
— Сигурно имате предвид, че някой е скочил? — направи усилие да звучи сериозно, въпреки че въображението ѝ започна да рисува невероятни сценарии, което за малко не я разсмя.
— Не, следовател. Казват, че е излетял. Нагоре.
Лена преглътна с усилие, усмивката си усещайки как гърлото ѝ се стяга. "Абсурдно!" Тя поклати глава, опитвайки се да игнорира нелепите твърдения.
— Това някаква шега ли е? Шегувате се, нали?
— Не, следовател. Предавам думите на полицаите, отзовали се на обаждането.
— Ще го видим това с полета. Добре. Тръгвам веднага. — Тя се изправи на крака, взимайки якето от облегалката. В очите ѝ се зараждаше искра, която не беше там само преди миг. Взе бързо разстоянието до кабинета на Соколов. Влезе вътре, като забрави дори да почука.
— Капитане, обадиха се за случай в музея. Кражба с… необичайни обстоятелства.
Соколов вдигна поглед от документите пред себе си. Веждите му се събраха.
— Какви обстоятелства?
Лена отвори уста, но думите засядаха в гърлото ѝ. Тя прехапа долната си устна, търсейки начин да обясни нещо, което самата тя не разбираше.
— Все още не е ясно, капитане. Мога ли да поема случая? Дежурният… в момента е ангажиран.
Соколов я изгледа изпитателно, после махна с ръка.
— Надявам се, не се опитваш да отложиш доклада.
— Ни най-малко.
— Добре тогава, върви. Но ще ми докладваш за случая, когато се върнеш. — Капитанът махна небрежно с ръка и се върна към документите пред себе си, сякаш забравил за присъствието на младата следователка.
Лена се завъртя на пети и се устреми към вратата. За малко не си разби носа в нея. "Държа се като ученичка." Помисли си тя, но не намали темпото. Подметките на спортните ѝ обувки изскърцаха в коридора, докато тя почти тичаше към изхода.
Излизайки от управлението, тя се втурна към колата си, запалвайки двигателя с трепереща от нетърпение ръка. Гумите изсвистяха и автомобилът се включи рисковано в натоварения трафик.
Лена отново набра диспечера, настоявайки за повече подробности, докато се носеше към мястото на необичайното престъпление.
— Какво точно е откраднато? — попита тя, лавирайки между колите.
— Според първоначалните сведения, липсва някакво колие от гостуващата сибирска колекция.
— Колие? — Лена повдигна вежди. — Само едно?
— Да, едно.
— Какво толкова специално има в него?
— Не знам подробности.
Лена натисна педала на газта по-силно. Всяка секунда беше ценна. В съзнанието ѝ се въртяха образи на тълпа зяпачи, стъпкващи важни улики.
Характерните две и триетажни сгради с червен тухлен фасаден камък в центъра на Красноярск се изнизваха покрай нея, сменяйки се с по-модерни стъклени и стоманени конструкции по проспект „Мира“. Скоро трябваше да завие рязко по тясната, криволичеща улица, спускаща се стръмно към брега на могъщата река Енисей, чиито сиви, бушуващи води отразяваха ниското сиво небе над града. Пръстите на Лена барабаняха по волана в неравномерен ритъм, а очите ѝ непрекъснато се стрелкаха между пътя и часовника на таблото. Сърцето ѝ биеше учестено, изпращайки тръпки на очакване по цялото ѝ тяло.
Приближавайки музея, тя бързо забеляза необичайното оживление. Минувачи сочеха към сградата, а три полицейски коли бяха паркирани хаотично пред входа. Лена намали скоростта, опитвайки се да обхване ситуацията, преди да пристигне на място.
Паркира небрежно на тротоара пред музея и изскочи от колата с ръка на кобура. Направи няколко крачки напред към вратата, но се спря. На няколко крачки встрани от входа на музея група полицаи се бяха събрали около нещо на земята. Лена се приближи и видя парчета стъкло, пръснати в широк полукръг. Погледът ѝ се вдигна нагоре. През счупения прозорец на третия етаж се вееше лениво червена плюшена завеса.
"От там ли е скочил… полетял крадецът?" Прецени височината и веднага отхвърли възможността скочилият да остане здрав. Височината беше почти дванадесет метра.
— Отдръпнете се — нареди тя на полицаите, които веднага се засуетиха, правейки й път.
Лена спря на място, устата ѝ се отвори леко, а очите ѝ се разшириха от недоумение пред гледката. В твърдата земя имаше дълбоко очертани следи от две боси стъпала. Но не това беше най-странното. Следите бяха прекалено дълбоки, сякаш оставени от някой, тежащ стотици килограми и прекалено големи.
— Оградете мястото — заповяда Лена, гласът ѝ дори не трепна. — Не пускайте никого и извикайте криминалистите да снимат и вземат отливка.
Тя се наведе, за да разгледа следите по-отблизо. Умът ѝ се опитваше да намери логично обяснение, но нищо не се връзваше. Как някой можеше да скочи от такава височина, да остави толкова дълбоки следи, да оцелее и просто да... изчезне?
Лена усети мимолетно изтръпване по кожата си, сякаш въздухът около нея се зареди с невидима енергия. Тя се изправи бавно, оглеждайки се наоколо. Нещо не беше наред.
До нея се приближи фотографът на пристигналия екип от криминалисти. Лена му посочи следите и той веднага се зае да заснеме детайлите.
— Следовател Вас? — един от полицаите я повика. — Криминалистите искат разрешението ви да влязат в музея.
Лена кимна на полицая. Обърна се още веднъж към огромните следи на земята, преди да се отправи към входа на сградата. С всяка крачка усещането за втренчен поглед в гърба й се усилваше. Косъмчетата по врата на Лена настръхнаха. Тя усети как пръстите ѝ се свиват в юмрук, после се отпускат в несъзнателен ритъм. Невидимият поглед сякаш пробиваше дупка в гърба ѝ. Нямаше да се обърне за нищо на света.
Глава 2
Вътре в сградата на музея Лена бе посрещната от организиран хаос. Разтревожени служители се суетяха из фоайето, а полицаи сновяха напред-назад, опитвайки се да наложат някаква форма на ред. Тя стисна челюсти, усещайки как стомахът ѝ се свива от напрежение. „Това ще усложни разследването“, помисли си тя, вдишвайки дълбоко, за да се успокои.
— Слава богу, че сте тук! — възкликна една жена, втурвайки се към нея. Елегантно облечена, с коса, прибрана в стегнат кок, тя сграбчи ръката на Лена с трепереща длан. Лена усети как по кожата ѝ полазват тръпки от неочаквания контакт.
Внимателно освобождавайки ръката си от хватката на жената, Лена отговори с равен, професионален тон:
— Следовател Вас. А вие сте…?
Жената се сепна за миг, но веднага се окопити, поглаждайки нервно ръкава на скъпото си сако.
— Простете. Колко съм припряна… Аз съм Олга Романова, куратор на този музей. — Гласът ѝ трепереше леко, издавайки нервността ѝ.
— Много добре. — Лена кимна кратко. — Просветлете ме тогава. Какво точно се е случило тук?
Романова пое дълбоко въздух, опитвайки се да овладее треперенето в гласа си. Ръцете ѝ се движеха неспокойно, докато говореше:
— Това е катастрофа! Откраднаха най-ценния експонат от нашата специална изложба — старинно колие от сибирската колекция. То е безценно, уникално...
— Разбирам — прекъсна я Лена, забелязвайки как очите на куратора заблестяха при споменаването на колието. Усещайки, че Романова може да продължи безкрайно, тя бързо добави: — Кога точно забелязахте, че липсва?
— Преди около два часа… и веднага се обадих. — Романова преглътна тежко, очите ѝ се замъглиха, сякаш преживяваше отново момента. — Аз лично отворих залата тази сутрин в 9:00. Всичко изглеждаше нормално. После чух звук от счупено стъкло и когато влязох... — тя махна безпомощно с ръка към залата зад нея, гласът ѝ пресекна. — Колието го нямаше и аз… аз веднага се обадих.
Лена кимна съсредоточено, спомняйки си информацията, която бе получила от диспечера по телефона. „Свидетели твърдят, че са видели някой да излита през прозорец на третия етаж“, беше казал той. Странна топлина се разля в стомаха ѝ при тази мисъл. Тя се обърна отново към Романова, повдигайки леко вежда:
— Нещо друго?
Романова изглеждаше объркана за момент, после очите ѝ се разшириха от осъзнаване.
— О, да… — тя сниши глас, сякаш споделяше тайна. — Чух от ваши колеги, че посетители в парка отсреща са видели нещо да излита от прозореца на третия етаж. Но това е абсурдно, нали? — Тя се изсмя нервно. — Сигурно са си въобразили.
Лена повдигна и двете си вежди.
— Сигурно. — Отговори сухо и се обърна към близко стоящия полицай. Нареди строго:
— Бих искала да говоря с тези свидетели. Те все още ли са тук?
Полицаят поклати глава, изправяйки се по войнишки.
— Не, следовател. Колегите ги установиха, взеха им показания и ги освободиха.
— Не е трябвало. Искам да ги разпитам. Пратете екип да ги доведат в участъка. — Обърна се към кураторката.
— Имате ли камери отвън?
— Разбира се, следовател — в гласа на Романова се прокрадна нотка на надежда — имаме охранителни камери и отвън. — Тя посочи към мъж, облечен в униформа на охранител, който стоеше тихо до стената от другата страна на залата и нервно мачкаше шапката си.
— Да, извикайте го.
Докато чакаше Романова да се върне с охранителя, Лена извърна поглед към вътрешността на музея. Странно гъделичкане пропълзя по кожата ѝ, карайки я да потрепери леко. Тя пристъпи напред, оглеждайки внимателно обстановката.
Залата беше просторна, с високи тавани и изящна архитектура. Витрини с различни експонати бяха подредени симетрично, осветени от меко, насочено осветление. Във въздуха се носеше лек мирис на прах и полиращ препарат.
Лена бавно обиколи помещението, търсейки следи от взлом. За нейна изненада не откри нищо — нито счупени ключалки, нито следи от инструменти. Заинтригувана, тя се приближи към празната витрина, където е бил откраднатият експонат. Застанала пред нея, Лена усети как косъмчетата по ръцете ѝ настръхват. Въздухът около витрината пращеше от невидимо статично електричество.
Обърна се рязко към вече приближилия се охранител.
— Как работи охранителната система тук? — попита тя директно и доста остро.
Мъжът изглеждаше объркан, а тонът ѝ почти го накара да се свие. Потеше се обилно под стегнатата яка на униформата си.
— Всичко работеше нормално. — Той преглътна тежко. — Имаме сензори за движение, камери и аларми на всички витрини. Уверявам ви... нищо не се задейства.
Лена повдигна вежди, кръстосвайки ръце пред гърдите си.
— Абсолютно нищо? Дори при счупването на прозореца?
— Нито един сигнал — потвърди охранителят, клатейки глава. — Което е странно, защото системата трябваше да засече и най-малкото движение или промяна в налягането.
Все по-озадачена, Лена върна вниманието си към витрината. Взирайки се, тя забеляза нещо, което ѝ се стори странно — леко трептене на въздуха около стъклото. Примигна няколко пъти, но трептенето остана. Огледа се, но никой друг не изглеждаше да забелязва феномена.
Инстинктивно Лена протегна ръка да докосне стъклото. Пръстите ѝ срещнаха невидима преграда на сантиметри от повърхността. Сърцето ѝ се разтуптя, осъзнавайки, че се сблъсква с нещо невъзможно.
Тя се наведе и проследи трептенето на въздуха чак до основата на витрината. Ръката ѝ замръзна, преди да се плъзне по ръба.
— Фотограф! — извика тя, без да откъсва поглед от откритието си.
Един от криминалистите се приближи бързо, камера в ръка.
— Какво откри...
Лена посочи към основата на витрината, но фотографът я изгледа объркано.
— Какво, следовател?
Тя примигна няколко пъти, взирайки се отново. Под витрината виждаше ясно малък, пулсиращ със синя светлина символ, гравиран на черен диск с диаметър около сантиметър… може би копче… Символът сякаш излъчваше енергия. Но явно само тя можеше да го види.
— Ти... не виждаш ли това? — попита тя колебливо, сочейки отново.
Фотографът поклати глава, оглеждайки я с нарастващо безпокойство.
— Съжалявам, но там няма нищо.
Лена се изправи бавно, умът ѝ препускаше. Какво означаваше това? Защо само тя можеше да види символа? И какво общо имаше той с кражбата?
След като подозрително огледа стоящите около себе си, тя насочи погледа си отново към витрината и… „копчето“ го нямаше. „Какво, за бога!“ — помисли си тя, усещайки как паниката започва да се надига в гърдите ѝ. „Психоза! Точно както и мистериозното „излитане“ през прозореца?“
Внезапно въздухът около нея сякаш се сгъсти. Тя усети неочаквано нещо, което се надигаше в тялото ѝ. Погледът ѝ се замъгли за момент и когато отново се фокусира, светът около нея изглеждаше… различен. Цветовете станаха по-ярки, контурите по-остри. И навсякъде около себе си виждаше тънки нишки светлина, които се преплитаха във въздуха, свързвайки хора и предмети в невидима мрежа.
Лена преглътна тежко, опитвайки се да овладее надигащата се паника. Какво ставаше с нея?
— Следовател Вас? — гласът на Романова я върна към реалността. — Добре ли сте?
Лена се обърна към куратора, опитвайки се да прикрие объркването си. Усети как по челото ѝ избива лека пот.
— Да, просто... — тя замълча, търсейки подходящите думи. — Имате ли някаква информация за произхода на откраднатото колие? Има ли легенда, нещо необичайно или... свръхестествено?
Романова я погледна изпитателно, но после кимна енергично, очевидно доволна от възможността да сподели знанията си.
— О, да! — Очите ѝ засияха. — Това е изключително рядък артефакт. Според легендите, колието притежава мистични сили...
Но Лена вече не я слушаше. Погледът ѝ беше привлечен от странна фигура в другия край на залата — мъж, облечен в дълго тъмно палто, който сякаш се сливаше със сенките. Никой друг не изглеждаше да го забелязва.
Мъжът я погледна право в очите и Лена почувства как по гръбнака ѝ полазиха тръпки. Той се усмихна загадъчно и направи крачка назад, потъвайки в сянката зад една колона.
Без да мисли, Лена се втурна след него, игнорирайки изненадания вик на Романова. Тя заобиколи колоната, готова да се изправи срещу непознатия, но зад нея нямаше никого. Само празна стена и...
Лена се наведе, взирайки се в малък символ, издълбан в основата на стената. Той беше идентичен с този под витрината, но този път пулсираше по-силно, сякаш я викаше.
Тя протегна ръка да го докосне и в момента, в който пръстите ѝ се доближиха до символа, усети как нещо в нея се пробужда. Сякаш бариера в съзнанието ѝ се пропука и поток от образи нахлу в главата ѝ — фигура, която се издига във въздуха, носеща блестящо колие.
Лена отдръпна ръката си рязко, дишайки тежко. Сърцето ѝ биеше лудо, а в ушите ѝ бучеше. Какво беше това? Какво се случваше с нея? И как беше свързано това с мистериозната кражба и „летящия“ крадец?
— Следовател Вас? — гласът на един от полицаите я стресна. — Намерихте ли нещо?
Тя се изправи бавно, опитвайки се да прикрие треперенето в гласа си.
— Не точно — отвърна тя, хвърляйки още един поглед към символа на стената и си помисли: "Но имам чувството, че нещата ще станат интересни… много интересни."
Лена се обърна към полицая.
— Вземете записите от охранителните камери, направени три дни преди инцидента до сега. Искам да ги видя. И съберете цялата информация за това колие — легенди, истории, всичко. Да се провери за отпечатъци по прозореца горе.
Докато полицаят отиваше към групата свои колеги, за да предаде заповедите, Лена хвърли още един поглед към символа на стената. Той продължаваше да стои там, видим единствено от нея.
Тя стисна юмруци, усещайки как вълни адреналин се разлива по тялото ѝ. Каквото и да беше това, тя щеше да стигне до дъното му. За първи път от началото на кариерата си Милена Вас се почувства изправена пред нещо, което надхвърляше границите на рационалното.
\ \ \*
Лена продължи да се взира още около минута в празната витрина. Символът, който само тя можеше да види, пулсираше леко, сякаш ѝ се подиграваше. Пренебрегна го, поклащайки глава, и се опита да се съсредоточи върху фактите, които можеше да докаже.
— Госпожо Романова — обърна се тя към куратора, — бихте ли ми разказали повече за откраднатия експонат?
Олга Романова кимна енергично, очите ѝ блеснаха, въпреки очевидното ѝ безпокойство.
— Разбира се, следовател. Става дума за „Огненото сърце на Енисей“ — древно колие с голямо окултно значение.
Лена извади бележник и започна да си води записки, докато Романова продължаваше:
— Колието датира от IV век и се смята, че е принадлежало на шаманка от племето, населявало тези земи преди идването на русите. Легендата гласи, че камъкът в центъра му съдържа част от духа на река Енисей и дава на носителя си власт над природните стихии.
Лена повдигна вежда.
— Интересно. А каква е материалната му стойност?
Романова поклати глава.
— Значителна, но не и огромна. Истинската му ценност е в историческото и културното му значение. За някои колекционери би било безценно. Да не говорим за определени кръгове, занимаващи се с окултни...
Лена кимаше замислено, после внезапно прекъсна Романова:
— Извинете ме за момент.
Тя се приближи отново до витрината, взирайки се интензивно в стъклото. Микроскопични драскотини привлякоха вниманието ѝ — едва забележими, но определено там.
— Охранителю — повика тя младия мъж, който нервно пристъпваше наблизо. — Разкажете ми какво точно се случи снощи.
Мъжът преглътна тежко.
— Ами, всичко беше нормално, следовател. Системите работеха както обикновено, нямаше никакви аларми или...
— А камерите? — прекъсна го Лена, поглеждайки към тавана.
Охранителят проследи погледа ѝ и пребледня.
— Аз… не разбирам. Камерите си бяха включени, има записи.
Лена се намръщи.
— Кога за последно ги проверихте?
— Вечерта преди да си тръгна. Всичко работеше нормално, кълна се!
Лена усети лек полъх на студен въздух близо до витрината. Тя се огледа объркано — в залата нямаше отворени прозорци.
Вниманието ѝ бе привлечено от движение в периферията на зрението ѝ. Възрастна жена с метла в ръка — очевидно чистачка — влезе в залата. Острият ѝ поглед се плъзна по сцената пред нея.
Лена се приближи към жената.
— Извинете, работите ли тук?
Чистачката кимна.
— От трийсет години, миличка.
— Забелязахте ли нещо необичайно снощи или тази сутрин?
Жената се поколеба за момент, после се наведе към Лена и прошепна:
— Видях нещо снощи. Сенки. Танцуваха около витрината с колието.
Лена усети как лека саркастична усмивка се опитва да разчупи съсредоточеното ѝ лице.
— Сенки? Какво имате предвид?
— Знам как звучи, миличка. Но ги видях. Сякаш… оживяха. И после изчезнаха.
Лена се опита да запази хладнокръвие, но умът ѝ препускаше. Първо символът, който само тя виждаше, сега и това… или някой се подиграваше с нея, или полудяваше.
— Благодаря ви — каза тя на чистачката. — Ако се сетите за още нещо, моля, кажете ми.
Тя се обърна да си тръгне, но внезапно жената я хвана за ръкава.
— Почакайте — прошепна чистачката, оглеждайки се нервно. — Има още нещо.
Лена се наведе по-близо, заинтригувана.
— Снощи, точно преди да затворим... имаше един мъж. Странен тип. Стоеше пред витрината с колието и... — тя замълча, очите ѝ се разшириха от спомена. — И после просто… изчезна. Сякаш се стопи във въздуха.
Сърцето на Лена се разтуптя. Част от нея искаше да отхвърли думите на жената като фантазия на уморен ум. Но друга част — частта, която виждаше невидими символи и усещаше странни енергии — я караше да се вслуша.
— Можете ли да го опишете? — попита тя тихо.
Чистачката кимна бавно.
— Висок. Слаб. Носеше дълго тъмно палто. И имаше очи... очи, които сякаш горяха. Никога не съм виждала такива очи.
Лена застина. Описанието съвпадаше със странната фигура, която беше зърнала по-рано — мъжът, който сякаш се сля със сенките.
— Благодаря ви — каза тя на чистачката, опитвайки се да прикрие вълнението в гласа си. — Това може да се окаже много полезно.
Докато жената се отдалечаваше, Лена остана на място. Какво означаваше всичко това? Кражба? Или случай, подобен на този от Досиетата Х?
Тя се обърна отново към витрината, взирайки се в пулсиращия символ. Постепенно допусна мисълта, че разследването я води към територия, за която не беше подготвена. Към свят, в който логиката и фактите, на които винаги се беше осланяла, може би нямаха същото значение.
С разтуптяно сърце Лена взе решение. Щеше да проследи тази нова, необяснима следа, независимо дали колегите ще ѝ се подиграват после.
Тя се обърна към Романова, която все още стоеше наблизо с тревожно изражение.
— Госпожо Романова, необходим ми е достъп до архивите на музея. Бих искала да видя всичко, което имате за произхода на колието и легендите, свързани с него.
Кураторката кимна енергично.
— Разбира се, следовател. Ще ви заведа веднага в кабинета си. Там са интересуващите ви документи.
Докато следваше Романова към кабинета, Лена хвърли последен поглед към залата. За момент ѝ се стори, че вижда как сенките в ъглите се раздвижват, сякаш оживели. Тя примигна и видението изчезна.
Но усещането, че е наблюдавана, остана с нея.