Глава 1
Валеше тихо, меланхолично. В локвите по тротоара се отразяваха вяло светлините на града. Ситните дъждовни капки леко разрошваха мазните петна разтворена мръсотия във водата, създавайки мрачна версия на разтопена дъга.
Касиан Грей се взираше през зацапаната витрина на бара в собственото си изкривено отражение и не обръщаше внимание на намусения барман, който, хванал съмнително чиста кърпа, усърдно, почти ядосано, търкаше чаши зад плота. Приглушената музика, идваща от прашасали тонколони, се опитваше, подобно на бившия капитан от военновъздушните сили на САЩ, да не привлича внимание.
Касиан въздъхна тежко, прехвърляйки вниманието си към екрана на телевизора, закачен на криво над бара. Течеше черната хроника на новините - отново изобилстваща, предимно с репортажи и разкрития за вампири. Беше минал месец, откакто съществуването им бе обявено с гръм и трясък на заседание на ООН. Направи го мъж, почти момче, представящ се за Архонт. За тези няколко минути светът се беше променил завинаги. Това караше Касиан да се чувства още по-изгубен и излишен.
— Още едно? — попита барманът, кимвайки към празната чаша пред Касиан.
— Не, благодаря — отвърна той, потривайки уморено очи. — Май е време да се прибирам.
Барманът кимна, сумтейки, и се зае да подрежда бутилките зад плота. Касиан остави банкнота на плота и бавно нахлузи протъркани черни ръкавици с изрязани пръсти. Поколеба се за момент, преди да подкара инвалидната количка към изхода. Атмосферата на бара, или тихото жужене на телевизора, а може би тежкият въздух, наситен с аромат на димяща пура и алкохолни изпарения, го накара да остане.
— Какво мислиш за цялата тази... ситуация? — обърна се към бармана.
Мъжът зад плота спря бутилка в ръка и изгледа Касиан с присвити очи.
— За вампирите ли? — изсумтя той и се изплю някъде встрани. — Нищо добро, ако питаш мен. Тези кръвопийци са заплаха за всички нас. Нищо, че искат да ги изкарат овчици.
Касиан се стегна неволно. Опита се да запази неутрално изражение, но вътрешно напълно се съгласяваше с бармана.
— Не ги ли съдим прибързано? Все пак не знаем много за тях.
Барманът поклати глава.
— Знаем достатъчно. Те се хранят с кръв, за Бога! Ти чувстваш ли се в безопасност, когато такива същества се разхождат свободно около нас? Как ще им избягаш с тази количка?
Касиан потисна желанието си да кимне в съгласие.
— Твърдят, че искат мир и съвместно съществуване. Може би трябва да им дадем шанс?
— Шанс за какво? Да ни изядат насън? — изсумтя барманът. — Виж, приятелю, аз съм прост човек. Виждал съм достатъчно от този свят, за да знам, че когато нещо изглежда твърде хубаво, за да е истина, трябва да прочета ситния шрифт.
Касиан се замисли. Част от него искаше да се съгласи открито с бармана, да сподели собствените си страхове и съмнения. Но друга част, тази, която вървеше напред и наивно носеше идеалистични лозунги, го възпираше.
— Може би си прав — каза той накрая. — Страхувам се, че ако ги отхвърлим, без да им дадем шанс, ще ги направим точно такива – същества от кошмарите си.
Барманът се наведе напред, опирайки се на плота.
— Слушай, момче. Знам, че искаш да бъдеш добър. Но все някога ще трябва да избереш страна. Аз избирам страната на живите, дишащите хора.
Касиан усети как вътрешният му конфликт се задълбочава. Той погледна отново към екрана на телевизора, където се въртяха кадри от последното изявление на Архонта.
— Може би имаш право — промълви той тихо. — Може би наистина трябва да...
Барманът сви рамене и се обърна към друг клиент. Касиан се загледа в ръцете си, спомняйки си времето, когато тези пръсти управляваха сложните системи на бойни изтребители. Сега бяха обречени да въртят колелата на проклетата количка.
Споменът за инцидента нахлу в съзнанието му, непоканен и болезнен: Летеше на свръхзвукова скорост, изпълнявайки рутинна тренировъчна мисия. Внезапно всички системи отказаха. Последното, което помнеше, бяха предупрежденията на диспечера в слушалките и земята, устремена към него с шеметна скорост.
Касиан стисна зъби, прогонвайки спомена. Не беше време за самосъжаление. Светът се променяше, а той седеше тук и се давеше в собствената си горчивина.
— Време е да се размърдам — промърмори той, хващайки дръжките на количката.
Навън хладният нощен въздух го удари като плесница. Улиците на Ню Йорк пулсираха от живот — забързани пешеходци, клаксони, таксита, смях от близкия ресторант. В количката си Касиан се почувства напълно откъснат от водовъртежа около него. Стегна мускули и натисна бавно количката по тротоара, размътвайки мазните локви. Хората го заобикаляха. Някои го поглеждаха със съжаление, други го игнорираха напълно. Касиан не знаеше кое е по-лошо. Искаше да им извика: "Хей, не съм прокажен!".
Приближаваше пряката, когато двама мъже се спряха пред него, сякаш изникнали от нищото. Касиан спря рязко. Дясната му ръка легна върху парчето водопроводна тръба, закрепена странично на седалката, но я отпусна, когато видя безупречните им военни униформи.
— Капитан Касиан Грей? — попита по-високият от двамата, с трениран да дава заповеди глас, твърд като стомана.
Касиан кимна мълчаливо, изучавайки лицата им. Бяха напрегнати, очите им оглеждаха неспокойно минувачите.
— Имам заповед да ви придружим — каза вторият, по-нисък и набит. — Моля, елате с нас.
Преди Касиан да успее да реагира, високият извади плик от вътрешния джоб на куртката си и му го подаде.
— Вашата повиквателна, сър.
С невярващи ръце Касиан отвори плика. Вътре имаше само един лист хартия с печат отдолу. Очите му пробягаха по редовете:
"По заповед на главнокомандващия, статусът на капитан Касиан Грей е възстановен и същият се призовава незабавно на служба. Страната се нуждае от вас. Час на полета: 23:00."
Касиан погледна часовника си — 22:15. Сърцето му заби лудо.
— Какво означава това? — попита той с дрезгав глас. — Аз съм... аз вече не съм на активна служба.
Двамата военни се спогледаха бързо.
— Съжаляваме, сър, но нямаме допълнителна информация — отвърна по-високият. — Нашите заповеди са да ви ескортираме до летището. Микробусът ни е паркиран ей там.
Касиан погледна към черния микробус, паркиран на няколко метра от тях, с изписано GMA и червено-синия глобус на организацията. Мозъкът му заработи трескаво. "Какво, по дяволите, става? Защо им трябвам аз — счупен пилот в инвалидна количка?"
— GMA?
— Да, сър.
Касиан се взря в логото на GMA върху микробуса. Глобалният военен алианс — организация, създадена съвсем наскоро, уж за защита на човечеството, но с твърде много съмнителни аспекти. Обединяваше армии и вампирски кланове под един покрив, твърдейки, че работи за мир и сигурност. Но как можеше да има мир между хищници и плячка? В мислите му изплуваха слуховете за тайни експерименти, за оръжия, които не биваше да съществуват. Сега те го викаха? Нещо не се връзваше.
— Сър? — гласът на по-високия униформен го върна в реалността. — Трябва да тръгваме.
Касиан преглътна тежко, надигащото се недоверие. GMA твърдяха, че са мост между човечеството и вампирите, но той не можеше да се отърси от чувството, че са по-скоро бездна, готова да погълне и двете страни.
— А ако откажа? — попита Касиан, повече от любопитство, отколкото от желание да се противопостави.
— Това не е опция, сър — отвърна ледено набитият военен. — Заповедите са ясни. Трябва да дойдете с нас. Веднага.
Касиан усети как стомахът му се свива. Част от него искаше да се обърне и да избяга, да се скрие в бара и да забрави за тази странна среща. Но друга част — част, която беше заспала от месеци — внезапно се събуди. Адреналинът го ободри, карайки го да се чувства по-жив. Не се бе чувствал така от години.
— Добре — каза той накрая, изправяйки се доколкото можеше в количката си. — Водете ме.
Двамата военни се приближиха, за да помогнат с количката, но Касиан ги спря с жест.
— Мога сам — промърмори той и я затласка към микробуса.
Застанал по-близо до микробуса, Касиан констатира, че прозорците са затъмнени. Това само засили подозренията му. Какво криеха? Или кой?
— Извинете — обърна се той към по-ниския военен, — имате ли представа защо съм призован? Не виждам как мога да бъда от полза в сегашното си състояние.
Мъжът поклати глава.
— Съжалявам, сър. Нямаме достъп до тази информация. Информиран съм само, че е спешно.
Касиан стисна зъби, усещайки как гневът и безпомощността се надигат в него. Той беше свикнал да контролира ситуацията, да знае всичко за мисията си. А сега го караха да скача на сляпо в неизвестното. Него! Инвалида!
Вратата на микробуса се отвори с тихо съскане. В тъмнината вътре Касиан успя да различи два силуета. „Е, май не са забърсали от улицата само мен.“
— Капитан Грей — чу се глас отвътре, — добре дошли на борда, сър.
С дълбока въздишка той се приготви да се качи в микробуса. Тогава забеляза нещо неочаквано — върху един от пасажерите за момент попадна лъч от фаровете на преминаващо такси. Той имаше неестествено бледа кожа и очи, които сякаш светеха в тъмнината. Сърцето на Касиан прескочи удар. Вампир! Караха го да влезе в затворено, тясно пространство с вампир.
— Всичко наред ли е, капитане? — попита високият военен зад него, забелязвайки колебанието му.
Касиан пое дълбоко въздух и напрегна мускули. Започна да се изкачва по спуснатата от микробуса рампа. Умът му беше изпълнен с въпроси. Но физическото усилие, което трябваше да направи, изби всички мисли от главата му.
Когато се настани, двамата военни се качиха отпред. Моторът изръмжа и микробусът потегли, включвайки се рязко в трафика.
— Накъде? — попита Касиан, опитвайки се да запази гласа си спокоен.
— Към летището, сър — отвърна седящият до него вампир. — Оттам ще бъдете транспортиран до крайната си дестинация.
— Която е?
Мълчание. Касиан въздъхна. Явно нямаше да получи отговори толкова лесно. Погледна отново повиквателната в ръцете си, търсейки някакъв скрит смисъл в оскъдните редове.
Рязък завой наляво отхвърли Касиан настрани. Той се хвана здраво за седалката, проклинайки под носа си.
— Хей, тук има човек в количка — извика той към шофьора.
— Съжаляваме, сър — отвърна униформеният с напрегнат глас. — Имаме опашка.
Касиан се обърна, доколкото можеше, и погледна през задното стъкло. В трафика зад тях видя два черни джипа, които се движеха бързо към тях, маневрирайки между другите коли.
— Кои са те? — попита Касиан, усещайки как адреналинът отново се надига в него.
— Не знаем, сър — отвърна другият военен, вече с пистолет в ръка. — Но определено не са приятели.
Микробусът ускори, профучавайки покрай червен светофар. Клаксони и викове изпълниха въздуха, докато колата лавираше между другите превозни средства.
— Напоследък ксенофобията набира популярност и GMA е основната жертва — проговори вторият вампир, седящ срещу него отзад в микробуса.
„И донякъде има защо“, не сподели мислите си капитанът.
Сега беше по-разтревожен от силното клатене в микробуса. Той стисна зъби, чувствайки се безпомощен в инвалидната си количка. Някога той беше този, който управляваше в подобни ситуации, а сега можеше само да наблюдава.
— Дръжте се, капитане! — извика шофьорът, завивайки рязко надясно в тясна уличка.
Касиан се блъсна в стената на микробуса, усещайки как болка пронизва гърба му. Изруга тихо, опитвайки се да се закрепи по-добре.
Преследвачите обаче не се отказваха. Единият от джиповете успя да влезе в уличката след тях, фаровете му осветиха задното стъкло и почти заслепиха Грей.
— Сър, имате ли някаква представа кои може да са тези? — попита военният до шофьора, обръщайки се към вампира до Касиан.
— Местни отрепки, предполагам. Логото ни ги привлича като мухи на мед. — отвърна вампирът и Касиан не без тръпка на ужас забеляза как от тънката му усмивка се появиха два остри зъба.
— До преди малко бях в бар и си пиех бирата. — Касиан се засмя. Цялата ситуация му се струваше крайно нелепа. — Сега съм в средата на преследване. С вас е интересно, момчета.
Звук от изстрел проряза въздуха. Задното стъкло на микробуса се напука, но не се счупи.
— По дяволите! — изруга шофьорът, натискайки педала на газта до дъно. — Те стрелят по нас!
Касиан усети как сърцето му бие лудо. Това не беше просто преследване — това беше опит за убийство. И защо? Толкова ли мразеха вампирите тези хора?
Микробусът изскочи от уличката обратно на главния булевард, завивайки рязко наляво. Гумите изсвистяха по асфалта, оставяйки черни следи зад себе си.
— Колко остава до летището?
— Още десет минути, капитане. — отвърна бързо шофьорът. — Но не съм сигурен, че ще издържим толкова.
Сякаш в потвърждение на думите му, нов изстрел проехтя. Този път куршумът проби задната гума на микробуса. Колата се разлюля опасно, докато аварийният компресор започна да вкарва въздух в гумата, компенсирайки загубата на налягане, а шофьорът се бореше да запази контрол.
— Трябва да направим нещо! — Касиан се чувстваше безпомощен в своята количка. — Не можем просто да чакаме да ни застрелят!
— Завийте в следващата пресечка. Веднага! — Седящият срещу Касиан вампир се беше извърнал и следеше пътя напред.
Шофьорът не се поколеба. Той рязко завъртя волана, вкарвайки микробуса в тясна странична улица. Преследвачите, изненадани от внезапната маневра, профучаха покрай тях.
— Сега какво? — попита шофьорът, забавяйки скоростта.
— Изключете фаровете и се движете бавно — нареди вампирът.
— Сега спри.
Микробусът притихна в тъмнината на отбивката. Касиан се взираше напрегнато през предното стъкло, очаквайки всеки момент преследвачите да се появят отново.
— Сър — прошепна военният до шофьора, — мисля, че ги изгубихме.
И точно когато думите напуснаха устата му, силна светлина заля микробуса. Светлината на фаровете на джиповете се вряза в тях.
— По дяволите! — изруга Касиан.
— Какво правим сега, майоре? — попита шофьорът, гласът му напрегнат.
Вампирът срещу Касиан кимна на този до него.
— Сега оставете нещата в наши ръце.
С бързина, която накара Касиан само да отвори невярващо уста, двамата вампири изскочиха от микробуса и… отвън се разнесоха викове, стрелба, кратки писъци и продължителни стонове.
Касиан погледна нервно към двамата военни на предната седалка, но единственото, което съзря, бяха очите им. Те бяха не по-малко ококорени от неговите. Шофьорът беше силно пребледнял. Стискаше волана с две ръце, а погледът му не се отлепяше от огледалото за задно виждане.
— За бога! — Почти подскочи в количката, когато онези двамата се върнаха. Настаниха се на старите си места и този, който шофьорът беше нарекъл "майор", се обърна със спокоен глас.
— Продължавайте към летището — каза той накрая. — Тези няма да ни притесняват повече.
На шофьора не му трябваше друга подкана. Той рязко настъпи педала на газта и микробусът бързо напусна притъмнялата уличка. Касиан хвърли един последен поглед през напуканото стъкло: двата джипа със загасени фарове останаха тихо назад. Нямаше движение, нямаше нищо.
"Какво стана с преследвачите?" Повдигна въпросително поглед към майора. Онзи усети вниманието му и повдигна рамене.
— Забравете.
\ \ \*
Микробусът профуча покрай охраната на летището, без да забавя. Касиан усети позната любима тръпка, когато съзря познатите очертания на самолети и хангари. Поне тук беше на позната територия.
— Пристигнахме, капитане — съобщи шофьорът, завивайки рязко към отдалечена писта.
Касиан примижа, опитвайки се да различи силуета на самолета, който го очакваше. Това, което видя, го накара да зяпне от учудване. На пистата стоеше нещо, което приличаше по-скоро на космически кораб от научнофантастичен филм, отколкото на самолет.
— Това ли е нашият транспорт? — попита той, неспособен да скрие изумлението в гласа си.
Майорът-вампир се усмихна едва забележимо.
— Да, капитане. Това е експерименталният джет на GMA. Най-бързото и технологично напреднало возило на планетата.
Микробусът спря плавно до стълбата на джета. Двамата военни бързо слязоха и помогнаха на Касиан да се прехвърли в инвалидната си количка.
— Успешен полет, капитане — каза единият от вампирите, подавайки му малък куфар. — Всичко необходимо е вътре.
Касиан кимна мълчаливо, все още твърде смаян, за да отговори. Той се обърна към стълбата, чудейки се как, по дяволите, ще се качи.
— Позволете ми — прозвуча глас зад него.
Преди Касиан да успее да реагира, беше повдигнат във въздуха. Вампирът го носеше нагоре по стълбата с лекота, сякаш той и количката тежаха не повече от перце. За секунди се озова на борда на джета.
Вътрешността на летателния апарат беше също толкова впечатляваща, колкото и външността му. Гладки повърхности, дисплеи и меки, ергономични седалки изпълваха кабината.
— Добре дошли на борда, капитан Грей — поздрави го глас от предната част на джета. — Моля, настанете се удобно. Излитаме след пет минути.
Касиан се намести в едно от луксозните кресла, което автоматично се нагоди към тялото му. Той погледна към пилотската кабина, но през отворената врата към кокпита не видя никого.
— Кой... с кой говоря? — попита той, оглеждайки се малко объркано.
— Простете, наричат ме А12, изкуственият интелект — отговори гласът. — Ще бъда ваш събеседник по време на пътуването.
Касиан преглътна тежко. Изкуствен интелект? Беше чувал за определени разработки в тази насока, но… Това определено не беше част от стандартното оборудване на военните самолети, които познаваше.
— А къде е пилотът? — попита той, любопитен да види човека, управляващ това чудо.
— Аз ще съм вашият пилот, капитан Грей — отвърна А12 с лека нотка на развеселеност в гласа. — Не се притеснявайте, аз съм проектирал джета. Мога да го управлявам с лекота.
Преди онемелия Касиан да успее да отговори, двигателите на джета оживяха с тихо бръмчене. Почувства леко притискане в седалката, когато машината започна да се издига вертикално във въздуха.
— Пригответе се за излитане — съобщи А12 със закъснение.
Касиан стисна подлакътниците на креслото, очаквайки познатия натиск на ускорението. Но вместо това, той едва усети движението. Джетът се стрелна напред с невероятна скорост, за която можеше да съди единствено по гледката през илюминатора, но вътре в кабината цареше пълно спокойствие.
— Невероятно... как е постигнато това? — промърмори Касиан, гледайки през илюминатора как светлините на пистата под тях се смаляват с шеметна бързина.
— Инерционни демпфери, капитане — обясни А12. — Те почти успяват да неутрализират ефектите от ускорението и гравитацията. Удобно, нали?
Касиан кимна мълчаливо, опитвайки се да асимилира, че лети в най-напредналия самолет, който някога е виждал, управляван от изкуствен интелект. „Просто чудесно!“
— А12 — започна той колебливо, — можеш ли да ми кажеш къде отиваме?
— Разбира се, капитане — отвърна А12. — Нашата дестинация е лунната база на GMA.
Касиан се облегна назад в креслото, чувствайки как главата му се замайва.
„Луната?“ Той не беше чувал за база там. Дори не знаеше, че хората са се върнали обратно на Луната след Аполо 17, кацнал там през далечната 1972.
— Защо? — зададе следващия въпрос от списъка "важни", чийто край не се виждаше. Спести очевидните и директно премина към най-интересуващия го.
— Защо ме пращат на Луната?
— За специално обучение, капитане — отговори бодро А12. — Вие сте един от избраните да пилотират най-новия космически изтребител на GMA.
Касиан не успя да потисне горчивия си смях.
— Аз? Да пилотирам? А12, не знам дали си забелязал, но аз съм в инвалидна количка. Как очакват да пилотирам каквото и да било?
— Вашите физически ограничения няма да бъдат проблем, капитане — увери го А12. — Предстоят ви... модификации, които ще ви позволят да се справите с предизвикателствата.
Касиан усети как студена тръпка пролази по тялото му. „Модификации? Какво, по дяволите, означава това?“
— Какви модификации? — попита той, страхувайки се от отговора.
— Съжалявам, капитане, но не съм упълномощен да обсъждам подробности — отвърна А12. — Всичко ще ви бъде обяснено, когато пристигнем в лунната база.
Касиан поклати глава, чувствайки се объркан и неспокоен. Той се обърна към илюминатора, опитвайки се да намери утеха в гледката навън. Но това, което видя, само засили чувството му на дезориентация.
Земята се виждаше като огромна синьо-зелена сфера, обгърната от тънък слой атмосфера. Звездите блестяха ярко на черния фон, по-ярки и по-многобройни, отколкото Касиан някога беше виждал от Земята.
Усещането за мащаб и незначителност го порази. Той, Касиан Грей, бивш военен пилот, сега инвалид, се носеше през космоса към Луната. За да бъде... модифициран? За да пилотира отново? Всичко изглеждаше толкова нереално.
— А12 — проговори той тихо, — колко време ще отнеме пътуването?
— При текущата ни скорост, ще достигнем лунната орбита след приблизително 17 минути — отговори А12.
Касиан кимна мълчаливо. Седемнадесет минути. Толкова малко време, за да се промени целият му живот.
През илюминатора отвън неочаквано движение му грабна вниманието. Малка, искряща точка се приближаваше бързо към тях.
— А12, виждаш ли това? — попита Касиан, сочейки към илюминатора.
— Да, капитане — отвърна А12. — Това е космически изтребител клас "Тигър". Един от моделите, които ще трябва да се научите да пилотирате.
— Космически изтребител! — Касиан се наведе напред, опитвайки се да различи детайлите на приближаващия се кораб. Изведнъж изтребителят ускори, преминавайки покрай тях с невероятна скорост. Все пак Касиан успя да зърне елегантните му линии и блестящата повърхност, преди той отново да се смали на точка и да изчезне от полезрението му.
— Невероятно — прошепна Касиан. — Бърз е.
— Изтребителите клас "Тигър" са способни на скорости, многократно надвишаващи тази на пилотираните от вас машини — обясни А12. — Проектирани са за бърз отговор при космически заплахи.
— Космически заплахи? А12, какво точно става? Защо GMA изведнъж разкри съществуването на вампирите, а сега разработва космически изтребители?
А12 замълча за момент, сякаш обмисляше отговора си.
— Прозорлив сте, капитане, това е правилната хронология.
— Не отговори на въпроса ми.
— Ситуацията е сложна — отвърна накрая А12. — Всичко ще ви бъде обяснено, когато пристигнем в базата.
— В опасност ли сме?
— Да, човечеството е изправено пред заплаха.
Касиан се намръщи. "Заплаха! Каква заплаха би могла да бъде толкова сериозна, че да изисква разкриването на вампирите и развитието на космически технологии?"
Преди да успее да зададе още въпроси, А12 го изпревари.
— Приближаваме лунна орбита. Моля, пригответе се за навлизане в лунната база.
Касиан се обърна отново към илюминатора. В далечината вече се виждаше сивата повърхност на земния спътник, осеяна с кратери. Това, което веднага привлече вниманието му, беше огромната структура от тъмната страна на Луната, която се издигаше над лунния хоризонт.
Базата приличаше на футуристичен град, покрит с прозрачен купол. Блестящи сгради и антени се издигаха към звездното небе, а около базата кръжаха множество малки кораби и совалки.
— Това е... невероятно — прошепна Касиан, усещайки как дъхът му спира. — И всичко това да е построено скрито от обществеността?
— Не е построено от хората. Заслугите са на други.
— Моля?
— Това е информация, до която ще имате достъп по-късно, капитане.
— И сега GMA я използват?
— Да, и много други неща. GMA има ресурси и технологии, които надхвърлят дори най-смелите предположения на обикновените хора, капитане — отвърна А12.
Джетът започна да намалява скоростта си, приближавайки се към вратите на огромен хангар в далечния край на базата. Касиан усети как неконтролируемото напрежение в тялото му нараства. След минути щеше да стъпи на Луната, да влезе в този свят, за чието съществуване не подозираше.
— А12 — попита той тихо, — мислиш ли, че съм готов за това?
— Капитане — отвърна А12 с нотка на топлина в гласа си, — вие сте избран не само заради миналия си опит, но и заради потенциала си. Вярвам, че ще се справите отлично с предстоящите предизвикателства.
Касиан кимна мълчаливо, опитвайки се да почерпи увереност от думите на А12.
— Лично съм ви проучвал, а и препоръките за вас бяха… стабилни — заключи с лек пукот от електрически смущения в гласа си изкуственият интелект.
Вратите на хангара се отвориха бавно, откривайки вътрешността му. Касиан зърна редици от блестящи космически кораби и роботи, работещи по различни задачи.
— Добре дошли в лунната база "Арес", капитан Грей — обяви А12, докато джетът се снижаваше плавно към площадката за кацане. — Вашето обучение започва сега.
Глава 2
Тежката шлюз на хангара се затвори с глух тътен, закривайки хипнотизиращата гледка към яркото звездно небе. Касиан Грей бавно извърна поглед към величествената панорама на лунната база. Въздухът, наситен с мирис на озон и машинно масло, нахлу в дробовете му, приятно познат. Бавно задвижи колелата на количката си в непознатата гравитация. Металната й рамка вибрираше от странната резонансна честота, пулсираща през металните конструкции.
Огромното пространство се разстилаше пред очите му - ярко осветено, изпълнено с футуристични кораби и трескава активност. Над всичко доминираше огромен надпис - "Глобалния военен алианс" (ГМА) с познатата емблема, а под нея работници се движеха с неестествена бързина, сякаш времето тук течеше по други закони.
В хаоса от движения и звуци, една фигура се открои - млад мъж, почти юноша в униформа, приближаващ се с отмерена крачка. Магнитните пластини на подметките му издаваха тих съсък при всяка стъпка.
— Полковник Лорен Аштън — представи се той, протягайки ръка. — Надявам се пътуването ви е било... поучително.
Касиан стисна протегнатата ръка и остана учуден от силата на хватката. Потисна тръпката от неестествения допир - кожата на Лорен беше студена, почти синтетична като усещане. Очите му неволно се спряха на петлиците, издаващи високия ранг на този младеж, който изглеждаше едва прехвърлил двадесетте.
— Поучително е, меко казано, полковник — отвърна той и леко се сепна от гласа си, който беше придобил нетипична дрезгавина от полета и сухия въздух в хангара. — Бих казал по-скоро... шокиращо.
Аштън се усмихна леко.
— Нека ви разведа набързо. Времето ми е ограничено.
Двамата поеха през лабиринта от машини и хора. Касиан се мъчеше да следва с инвалидната си количка бързия ход на Лорен, докато се бореше с непривичната гравитация, която си правеше шеги със сцеплението на колелетата в пода. Очите му се стрелкаха от един невъобразим кораб към друг - органични форми, сякаш израснали, а не конструирани.
— Забелязахте красавците. — В гласа на Лорен прозвуча нотка на гордост. — Това са лемурийски изтребители. Този модел LM-24 "Тигър" може би ще пилотирате и вие, капитане.
Касиан се намръщи, объркан от непознатия термин. Ръката му инстинктивно посегна към близкия кораб, очаквайки да усети студен метал. Вместо това, пръстите му потънаха в мека, пулсираща материя. Далечен, почти ултразвуков писък прониза съзнанието му.
— Лемурийски? — попита Касиан, усещайки как объркването му нараства. — Като... изчезналата цивилизация?
Лорен го погледна изпитателно, игриво пламъче любопитство за миг блесна в сините му очи.
— Браво, капитане, малко хора са чували думата. Но… имайте предвид, че, колкото повече научавате, толкова повече ще разбирате колко малко всъщност знаете. Лемурийците не са мит. Лемурия е била... много повече.
Силен рев на двигатели накара Касиан да се сниши инстинктивно. Въздушната струя донесе аромат - донякъде приятна смесица от озон и нещо сладникаво, напомнящо прегорял карамел. Полковник Аштън остана невъзмутим, само леко се наклони по посока на въздушната струя.
— Не се притеснявайте, това е само тест — гласът му надвика вече затихващия шум. — Трябва да сме готови за всичко тук. Животът в космоса е крехък, капитане. Една малка грешка може да означава край за всички ни.
Касиан се надигна леко на ръце, опирайки се на ръкохватките на гумите, оглеждайки внимателно наоколо. Погледът му се спря за миг върху повтарящата се татуировка върху дланите на някои техници, идентични знаци, чието значение му убягваше. Но не посмя да попита за тях полковника. Само кимна мълчаливо.
Продължиха обиколката, минавайки покрай лаборатории, тренировъчни зали и логистични центрове. С всеки метър Касиан усещаше как старият му живот остава все по-далеч и по-далеч. Всичко изглеждаше фантастично.
"Момчетата от Глобалния военен алианс не си играят. А и бюджета им явно е свръхраздут." Мисълта му се зарея завистливо, припомняйки си изтърканите мебели по базите, в които е бил.
Накрая, след объркващ брой завои, коридори, спускания и качвания с различни по големина асансьори, се спряха пред скромна врата. Полковникът я отвори, въвеждайки код, и представи на капитан Касиан новата му квартира.
— Тук ще се настаните за следващите няколко седмици — каза той, подавайки му устройство, обвито в тъмна кожена калъфка с гравирана емблема на GMA.
— От таблета ще научите всичко останало, след като подпишете документите с пръстов отпечатък — добави Аштън. — Ето тук изберете, прочетете и подпишете. След което ще имате достъп до информацията.
Умората надделя и Касиан неволно се прозя. Полковникът прекъсна обясненията си, забелязвайки изтощението на новодошлия.
— Виждам, че сте изморен. Сега отидете да починете малко. Имаме брифинг след 5 часа. Достатъчно време за документите. — Той активира холографска карта на таблета, маркирайки пътя към квартирата на Касиан. — Не закъснявайте за брифинга.
Леко се наведе напред, почти докосвайки мъжа в инвалидната количка. Лицето му бързо смени изпитите си черти с други - някак по-топли и човешки.
— Ако не подпишете документите, не идвайте на брифинга. — Изправи се рязко и отново го потупа по рамото. — Всичко ще е наред, капитане.
С тези думи полковник Аштън се отдалечи, оставяйки Касиан сам в коридора.
"Всичко ще е наред друг път." Капитан Касиан Грей пое дълбоко въздух и метна изпадналата от количката мешка с лични вещи. Сложи я върху бедрата си, закрепи таблета върху нея и с мощен тласък задвижи количката, приближавайки я до вратата.
Поколеба се за момент, преди да постави длан върху скенера за достъп. Леко изтръпване премина през пръстите му. На екрана светна "ДНК - ок" и вратата се плъзна настрани с тихо съскане.
Малкото помещение изглеждаше стерилно и безлично - тясно легло, бюро с монитор, малък гардероб. Във въздуха витаеше лек аромат на дезинфектант и прясна боя. "Всичко е функционално, без излишни украшения. Типично за военна база," помисли си той, но после се усмихна горчиво.
„Не, нищо тук не е типично. Нали?“
С един замах Касиан метна мешката на пода и застопори количката до ръба на леглото. С отработено движение се премести върху него. Отпусна се тежко върху изрядно опънатата завивка. Веднага усети как умората го залива на вълни.
Трябваха му три-четири вдишвания, за да се сети за таблета. Намери го на леглото - там, където го беше захвърлил. С въздишка го взе и постави палец върху екрана, активирайки процеса на четене и подписване на документите.
Дълъг списък с файлове, маркирани като "Строго секретно", се изниза пред очите му. Очакваше го много, много четене. Избра първия от поредицата файлове, изпълни искането да сканира ретината си и се зачете.
С всеки прочетен ред светът, който познаваше, се размиваше. Истината за Xylar'n, за древните извънземни технологии, за истинската история на човечеството - всичко това се изливаше в съзнанието му като порой, заплашвайки да го удави.
Лемурия не беше мит или изгубена цивилизация. Тя беше напреднала извънземна раса, посетила Земята преди хиляди години. Те бяха оставили следи от своята технология - технология, която сега GMA използваше в борбата срещу Xylar'n.
А Xylar'n... Касиан потрепери, четейки за тях. Не по-малко напреднала от лемурийците раса, военизирана, безмилостна, решена да покори всяка срещната раса. Причините за тяхната омраза към лемурийците оставаха мъгливи, но намеренията им бяха кристално ясни.
Часовете минаваха, а Касиан продължаваше да чете, да попива информация, която преобръщаше всичко. Вампирите, изтребителите - всичко започваше да придобива смисъл, ужасяващ, но логичен смисъл.
Накрая, изтощен физически и емоционално, той остави таблета настрана. Главата му пулсираше от информацията, от въпросите, от страховете. Отпусна се на леглото, затваряйки очи, но сънят отказваше да дойде. В тишината чу приближаващи се приглушени звуци. Те станаха тих разговор и веднага привлякоха вниманието му. Касиан се надигна на лакти.
— ...първият етап на трансформацията трябва да започне утре — чу той женски глас.
— Доктор Чен, какво мислите по въпроса? — попита мъжки глас, който Касиан разпозна като гласа на полковник Аштън. — Беше сигурен, че модификациите са рисковани, особено за някой, който е бил...
Гласовете заглъхнаха. Говорещите се отдалечаваха по коридора. Касиан остана неподвижен на лакти в леглото си, сърцето му биеше ускорено, а от главата не му излизаше мисълта: "Трансформация? Модификации? За мен ли говореха?"
Трябваха му няколко секунди, за да отхвърли притесненията си и да се съсредоточи отново върху попълването на белите си петна. Трябваше му повече информация.
Следващият файл, с който се захвана, беше озаглавен "Необходими модификации". Спря и отпусна таблета. Загледа се в точка на тавана. Изпразни съзнанието си от нахлулите паразитни мисли, които го тикаха да бъде нетърпелив. Пое си бавно въздух, после още веднъж.
Несигурен дали е готов все пак, Касиан избра файла и го отвори. Очите му се разшириха още при прочита на заглавния титул. Усети как кожата на ръцете му настръхва. Следваха: генетични манипулации, невронни импланти, симбиотични организми, които се внедряват в тялото... Всичко това беше необходимо, за да направят човешкото тяло способно да се свързва с лемурийски изтребител.
Затвори очи.
Човешкото тяло… до колко след това остава човешко? Обречен ли е? Имаше ли път назад след подобна манипулация?
Касиан седна рязко, усещайки как стомахът му се бунтува, сякаш иска да избяга от тялото му. Пръстите на ръцете му се вкопчиха в рамката на леглото, стомахът му се сви болезнено. Щеше да повърне.
Трескаво огледа стаята, паниката завзе очите му. Не можеше да позволи да се изложи по този начин, не тук, не сега. Количката нямаше да му помогне. Буквално изсипа тялото си на пода и с отчаяни движения започна да се придвижва, изтегляйки на ръце безчувственото си от кръста надолу тяло към банята. Беше бавно, мъчително и унизително. Въпреки силата в ръцете си и ниската гравитация, неповратността от кръста надолу му създаваше огромна трудност. Потискаше зачестилите конвулсии в стомаха и се молеше да успее да издържи до банята.
С едно последно отчаяно усилие успя да се добере до вратата. Надигна торса си и с едно изхвърляне на тялото нагоре успя да задейства сензорната брава. Едва изчакал отварянето, се отпусна напред, затръшвайки вратата зад себе си. Едва тогава си позволи да се отпусне. Тялото му се разтърси от силни спазми на студения под. Успя някак да прегърне тоалетната чиния и вълните на повръщане го връхлитаха. Стомахът му се свиваше болезнено, а горчивата жлъчка изгаряше гърлото му. Всеки мускул в него се стегна неконтролируемо. Капчици студена пот обляха лицето му. Не можеше да си поеме въздух. Чувстваше се слаб и безпомощен. Не можеше да спре този унизителен акт. Изля съдържанието на стомаха си, спазмите отслабнаха и Касиан рухна на студените плочки. Дробовете му хриптяха, поемайки глътки въздух през прогореното му от стомашните киселини гърло. Покрито със студена лепкава пот тяло, започна да трепери неконтролируемо. Горещи сълзи прогаряха пътеки по бледите му бузи, смесвайки се с горчивия, кисел вкус в устата му. Той сти
сна юмруци, кокалчетата му изпукаха.
Мисълта за красивия изтребител, който го очакваше, сега изглеждаше като жестока подигравка. За да управлява това чудо, трябваше да жертва голяма част от човешката си същност - поне физически.
След няколко минути се върна в стаята. Погледна към таблета. Собственото му отражение в черния екран го стресна - очите му изглеждаха по-големи, по-тъмни, лицето изпито и посивяло.
Оставаха още няколко раздела за четене. Част от него искаше да захвърли устройството, да избяга от тази лудост. Но друга част — частта, която винаги го бе тласкала да поема рискове, да лети по-бързо и по-високо — го тласкаше да продължи, както и мисълта, че може би щеше отново да може да ходи.
С глуха въздишка Касиан намести тялото си по-удобно. Леглото изскърца тихо под тежестта му, звук, който някак го успокои с простотата си.
Следващият раздел описваше очакваната времева линия. Шест месеца. Толкова време имаше, за да се подготви. Шест месеца - времето, което отнема на Земята да направи половин обиколка около Слънцето. Шест месеца, за да се превърне в нещо повече от човек. Искаше ли го.
— Мамка му — изруга тихо Касиан. Думите отекнаха в стаята.
Неочаквано, сякаш очаквал това, екранът на таблета премигна и се появи съобщение:
"За гласов асистент - натиснете ТУК."
Касиан не се поколеба и сложи палеца си. Почти веднага от малкото устройство се разнесе:
— Здравейте отново, капитан Грей.
— А12? — позна гласа Касиан.
— Точно така, капитане. — Гласът на А12 завибрира във въздуха по начин, който Касиан усещаше физически, сякаш думите придобиваха плътност в ниската гравитация.
Касиан усети как стотици въпроси изведнъж се стрелнаха в съзнанието му и заблъскаха, изисквайки внимание, създавайки болезнено усещане за налягане. Но само един успя да си намери път през устните му:
— Защо аз?
Появилият се холограмен аватар на А12 пред него се усмихна леко, почти човешки жест. За момент Касиан се зачуди дали тази усмивка не е просто отражение на собственото му объркване в ефимерната повърхност на холограмата.
— Защото си най-подходящият. Вече го обсъдихме.
— И все пак.
— Имаш нещо, от което GMA се нуждае - способността да се адаптираш, да оцеляваш, да надминаваш границите си. — Думите увиснаха във въздуха.
Касиан поклати неубеден глава и усети как мозъкът му се блъска в черепната кутия, опитвайки се да го убеди в обратното.
— Тези модификации... те ще ме променят.
— Ще станеш нещо повече — отвърна А12. — Човек няма как да управлява продукт на лемурийска технология.
— Има и други пилоти, нали?
— Има.
— И всички са преминали през това модифициране?
— Не, те избраха другата възможност. Всички човеци досега решиха да продължат като вампири. Така не им се налага да се подлагат на модификацията. — Обречеността на думата "вампири" сякаш се заблъска, отразявайки се от металните стени на стаята и накрая, след като рикошира в тавана, се заби в съзнанието на Касиан.
Той затвори очи за момент. В тъмнината зад клепачите видя форми и цветове. Самият му мозък се опитваше да визуализира невъзможното.
— Добре. Значи в тази програма има и вампири. — каза той. — Какво трябва да направя аз?
— Имаш две възможности. Да се съгласиш на модификациите или да станеш вампир.
Касиан се взря в холограмата, опитвайки се да проникне отвъд холографския интерфейс. Търсеше някакъв скрит смисъл в думите на изкуствения интелект. Вампир? Модификации? Гласът му потрепери при произнасянето на тези думи, сякаш самите те можеха да предизвикат трансформацията. И двете опции му звучаха еднакво невъзможни и ужасяващи. Усети нова конвулсия в стомаха.
— Това... това е интересна дилема - да се самоубия или да се убия. Нали така?
— Уверявам те, капитане, че ситуацията е напълно сериозна — отвърна А12 с равен тон. — Времето ни е ограничено, а заплахата от Xylar'n е реална и непосредствена. Ако това не беше така, нямаше да изискваме от вас, или от когото и да е, подобна жертва.
Касиан захвърли таблета на леглото и прокара ръка през разрошената си коса.
— Да стана вампир? Или да ме превърнете в... какво? Киборг? — продължаваше той, сякаш не чул думите на интелекта. Наведе торса си и сграбчи рязко таблета, и го размаха към холограмата, издигаща се невъзмутимо в средата на стаята.
— Как, по дяволите, очаквате да взема такова решение?
— На ясно съм, че обемът информация е твърде труден за осмисляне наведнъж — гласът на А12 звучеше почти съчувствено. — Но ще повторя отново - обикновен човек не може да управлява лемурийски изтребител. Менталният интерфейс не може да се свърже с човешки мозък, а и са нужни физически способности, реакции и възприятия отвъд нормалните човешки граници. Ще ви го обясня образно. Това е като да сложите три пръста ленивец в Ф35… разбирате ли?
Погледът на Касиан се спря върху малкия прозорец на стаята му и сивия лунен пейзаж отвън. Отражението му в стъклото изглеждаше почти призрачно. Мисълта, че на хиляди километри оттук Земята продължава своя нормален ритъм, напълно неподозираща за надвисналата заплаха и неговите терзания, го накара да потрепери.
— А другите пилоти? — попита той, без да се обръща. — Как направиха своя избор?
— Както споменах, те избраха да са вампири — отвърна А12. — Някои бяха много бързи, други не толкова, но изборът винаги е бил техен.
Касиан се извърна бавно към таблета.
— А какво точно включват тези... модификации? — Усети как езикът му се бори с думата "модификации", сякаш самото й произнасяне можеше да стартира процеса.
Холографският дисплей премигна и се промени, показвайки детайлна схема на човешко тяло. Светлината от холограмата се отразяваше в очите на Касиан, създавайки илюзията за вътрешно сияние. Различни части бяха маркирани и анотирани с технически термини, които Касиан едва разбираше.
— Процесът включва серия от генетични манипулации и кибернетични подобрения — започна А12. — Целта е да се подобрят рефлексите, силата и издръжливостта ти до нива, съпоставими с тези на вампирите. Освен това, ще бъдат имплантирани невронни интерфейси, които ще ти позволят да се свързваш директно с лемурийския изтребител. Само ще отбележа, че всичко това е ненужно за един вампир.
Касиан усети стомаха си отново по онзи гаден начин. Отпусна се тежко на леглото. Очите му останаха вгледани в холографската схема.
— А болката? — попита той тихо. — Колко... интензивен е процесът?
— Няма да те лъжа, капитане — отвърна А12. — Процесът е изключително интензивен… — При тези думи космите по тила на Касиан настръхнаха. Тялото му още помнеше билката от катастрофата и дългия процес на възстановяване. То потръпна, предчувствайки болката.
— Прилагаме методи за управление на болката и ускоряване на възстановяването. Така че не е необходимо да се притесняваш в тази насока.
Касиан затвори очи, обобщавайки информацията. Когато ги отвори отново, в тях гореше огънят на любопитството, примесен с искрици страх.
— А ако избера да стана вампир? Какво включва това?
Холограмата се промени отново, този път показвайки сравнение между човешка и вампирска физиология.
— Процесът на превръщане във вампир е по-бърз, но не по-малко интензивен — обясни А12. — Ще получиш свръхчовешка сила, скорост и издръжливост. Освен това, ще имаш способността да се възстановяваш бързо от наранявания. Но има и недостатъци.
— Като например? — попита Касиан, макар че част от него не искаше да знае отговора.
— Ще имаш нужда от малки количества човешка кръв, ако искаш да поддържаш тези способности на необходимите високи нива — отвърна безчувствено А12. — Освен това, ще станеш силно алергичен към среброто. И, разбира се, ще бъдеш теоретично безсмъртен.
Касиан почувства как главата му се замайва. Той размърда тялото си, нуждаейки се от движение, за да избяга от натиска на решението.
— Ще ходя ли отново?
— И в двата случая.
— И трябва да избера сега? — попита той с едва доловим глас.
— Не веднага — отвърна А12. — Но скоро. Времето е ограничено, а процесът на адаптация ще отнеме време, независимо от избора ти.
Касиан кимна мълчаливо, пресмятайки възможностите си. Той несъзнателно се извърна към прозореца, взирайки се в далечината, където Земята беше само красива синя топка над черния хоризонт.
— Мога ли да говоря с преминалите процедурата… някои от другите пилоти? — попита той тихо. — Ще ми се да чуя за техния опит и мотивите им за избора.
— Разбира се — отвърна А12. — Сутринта на брифинга. Ще имаш възможност да зададеш въпросите си и да добиеш по-ясни представи.
Касиан кимна, усещайки вълна на облекчение, която силно контрастираше с тежестта на решението, което го очакваше. Поне нямаше да вземе това решение напълно на сляпо.
— Добре — каза той. — Ще говоря с тях и после ще решавам.
— Мъдро решение, капитан Грей — отвърна А12. — Сега предлагам да си починеш. Утрешният ден ще бъде дълъг.
— А ако не избера нито една от възможностите? — отговорът на този въпрос естествено също го тревожеше.
— При това решение ще се събудиш на следващия ден в малкия си апартамент, в леглото до инвалидната количка, без спомен за нищо от това.
— Ужасен си. — Касиан легна, чувствайки се изтощен както физически, така и емоционално. Той затвори очи, опитвайки се да успокои вихъра от мисли.
— Обективен. — Холограмата се изключи с лек пукот.
Сънят не идваше при Касиан. В тъмнината на стаята холограмни образи танцуваха пред затворените му очи: вампири с блестящи зъби и свръхестествена скорост. Киборги с метални импланти и светещи очи. И зад всичко това – сянката на Xylar'n, заплашваща да погълне всичко.
"Алтернативата е скука…"
Касиан се обърна на другата страна, търсейки по-удобна позиция в лунното легло. Утре щеше да е нов ден. Утре щеше да се срещне с другите пилоти и да научи повече. Лежейки там, в тишината на лунната нощ, една мисъл продължаваше да се връща отново и отново:
"Третата възможност не е за мен, а останалите… която и да избера, вече няма да съм аз… така може и да е по-добре."