Глава 1
Дълбока, разкъсваща болка прониза тялото му, подобна на нажежено острие, забито дълбоко в душата му. Стон се изтръгна от гърлото му – жалък звук, изгубен в сивата мъгла, която изпълваше съзнанието му. Всеки опит за движение разпалваше още по-яростно огъня на агонията. Клепачите му трепнаха, притиснати от тежки оловни завеси, преди да се отворят. Мъгла. Плътна, непрогледна и сива, тя го обгръщаше като саван, задушаваше сетивата му. В устата си усещаше вкус на пръст, гнило и нещо горчиво – вкус на забрава.
Лежеше върху мокра, студена земя, постлана с лепнещ килим от гниещи листа. Студът се впиваше в кожата му, проникваше дълбоко в костите му, опитвайки се да му отнеме и последната топлина, въпреки жалките останки от дрехи, които носеше. Коприна и дантела, някога елегантни, сега разкъсани и изцапани с калта на забравата. Нещо... нещо ужасно не беше наред.
„Кой съм аз?"
Името изплува от дълбините на съзнанието му като далечен спомен от отдавна отминал живот. Люциус. Но след името – нищо. Празнота. Никакви спомени, никакви лица, никакви познати места. Само името, само болката и студеният ужас, че е напълно сам.
Болката и объркването го принуждаваха да се бори да се изправи. Мускулите му протестираха, всяко движение беше изтезание. Това тяло... не беше неговото. Твърде младо, чувстваше, че носи чужда кожа. Тялото на младеж, но съзнанието му носеше тежест на нещо древно и могъщо. Пръстите му трепереха, докато опипваше изтъняло рамо, докосваше непознато лице с гладка кожа. Тялото на момче, но в главата му отекваха спомени за мощ и величие.
Огледа се наоколо. Огромни дървета се извисяваха, закривайки слънцето, стражи на този негов затвор. Гората беше гъста и тъмна, въздухът – влажен и тежък, наситен с неясно предупреждение. Тишината звънтеше в ушите му, нарушавана единствено от собственото му накъсано дишане.
Объркан и дезориентиран, Люциус се вкопчи в последната надежда – спомените. Опитваше се да си спомни какво се е случило, да намери нишка, която да го изведе от този кошмар. Но в главата му зееше празнота. Нищо. Само болка и ужас.
— Къде съм? — прошепна той, но гласът му прозвуча чуждо, като на уплашено дете, крехък и треперещ.
Огледа се отново, отчаяно търсейки нещо познато, нещо, което да му помогне да се ориентира в тази реалност. Но всичко беше чуждо и зловещо.
Бавно вдигна ръка и я огледа. Млада, с дълги, тънки пръсти – ръка на музикант или писател, не на воин. Неговите ли бяха? Съмнението го прониза. Не беше неговата ръка. Не беше неговото тяло. Но дълбоко в съзнанието си знаеше – някога е командвал армии, държал е съдбата на светове в дланите си. А сега беше само безпомощно момче.
„Как...?"
Паниката го обгърна. Загубен, сам и безпомощен в тази зловеща гора, той не помнеше кой е. Най-страшното беше, че дълбоко в себе си усещаше – истината може би е по-ужасяваща от незнанието. В гърдите му се надигаше чувство на неописуема вина, тежест, която заплашваше да го смаже.
Завъртя се рязко, опитвайки се да укроти сърцето си, което биеше лудо. Отново погледът му обходи гората. Дървета. Само дървета. Влажни, гниещи дървета, които го заобикаляха като мълчаливи свидетели на нечия участ. Корите им напукани и тъмни като косите на старци, шептящи истории, които не може да разбере.
Погледът му се спря на разкъсаните дрехи. Нещо в тях му беше... познато? Едва доловима нотка на спомен се изплъзваше от съзнанието му. Деликатната бродерия, изящните шевове – дрехи на благородник, не на обикновен човек. Видя проблясък на нещо златисто, зацапано в калта до тялото му. Внимателно го вдигна, пръстите му трепереха. Малко парче плат с изящна бродерия на символ – златен пламък, обгърнат от лунна светлина. Символ на власт, на принадлежност към нещо по-голямо от него самия.
Опитваше се да си спомни откъде е тази дреха, как е попаднала върху него. Лутащи се пръсти опипваха фините шевове, търсейки отговори в допира. Но в главата му оставаше само празнотата. Нищо. Само болка и объркване. Някой, или нещо, беше изтрил паметта му, оставил го като празен лист.
След това, с внезапна яснота, погледът му се върна върху ръцете му. Млади, слаби ръце. Проблесна спомен за едни други ръце – силни, опитни, белязани от битки. Ръце, които са държали огън и власт, ръце, които са творили и разрушавали. А тези бяха на младеж. Неопитни. Безсилни. Ръце, които никога не са държали меч, никога не са призовавали сили отвъд разбирането на смъртните.
Стисна ги в юмруци, опитвайки се да надникне отвъд мимолетния спомен. Отново нищо. Само болка и празнота.
„Това не съм аз." Изправи се рязко.
Веднага усети слабост в коленете си и с усилие се удържа да не падне. Категорично, това тяло не беше неговото. Беше чуждо и неудобно като дреха, съшита за друг. Къде се намираше? Как беше попаднал тук? И най-важното – кой беше той всъщност?
Болката в главата му се засили. Седна върху паднал дънер, покрит с мъх, който остави влажни петна по разкъсаните му дрехи. Затвори очи и се опита да се концентрира. Видя проблясъци. Разхвърляни образи. Замък, извисяващ се над облаците, градини с цветя, които пееха, лица, изпълнени със страх и любов. Образ на жена с очи като звезди, която простираше ръце към него. Но всичко беше неясно, мимолетно, като сънища, отнесени от утринния вятър.
Отвори очи. Нищо. Само гората. Мрачна и заплашителна. И все пак, зад тишината усещаше шепот — тайни, забулени в мъгла.
Гората мълчеше. Никакъв звук, освен шумолене на листата и далечно грачене на гарван. Люциус се опитваше да се сети за нещо. Как беше попаднал тук? Какво беше правил преди? Защо това име — неговото име — тежеше като проклятие на езика му?
„Люциус..."
Името звучеше познато. Бяха го произнасяли хиляди пъти със страхопочитание. Но кой? В чий глас? И защо предизвикваше тъпа болка в гърдите му, нещо там беше счупено? Чувстваше тежест в гърдите си при всяко произнасяне на името, като че носеше отговорност, която не можеше да си спомни.
Отново се опита да се концентрира. Напрегнато се взираше в близкото дърво, сякаш можеше да изтръгне отговорите от кората му. Видя замъци, градини, хора, смеещи се и плачещи. Но образите се размиваха, изтичаха между пръстите на съзнанието му като пясък.
Паниката го завладя. Сърцето му биеше учестено, дишането му стана плитко и накъсано. Този страх беше нов, непознат. Знаеше го - винаги беше бил силен, уверен. Но сега... сега беше само изгубено момче в гората. Уязвимо и слабо.
„Аз съм Люциус... кой съм всъщност?"
Осъзнаването, че е уязвим, го прониза. Той, Люциус, беше безпомощен. Но истината беше там – студена и ужасяваща. Той беше сам, изплашен и без памет. Чувството за загуба го задушаваше, по-тежко от физическата болка.
Инстинктът за оцеляване се събуди. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да разбере кой е. Трябваше да си върне това, което беше изгубил, дори и да не знаеше какво точно е то.
С усилие се изправи. Тялото му трепереше, но той направи колеблива крачка. После още една. Бавно и несигурно, той се запъти напред, през гъстата гора. Младежкото тяло го предаваше, непривикнало на болка и лишения, но в съзнанието му се надигаше ярост — първичен инстинкт да оцелее на всяка цена.
Тръгна напред, подтикван от нуждата. Нямаше да остане да умре тук. Щеше да намери отговорите, дори и те да го унищожат. Дори и да се окаже, че е бил унищожител.
Клоните се впиваха в лицето му, храстите драскаха през разкъсаните му дрехи голата му кожа, оставяйки тънки кървави следи. Всяко движение изпращаше болка, но той продължи, загърбвайки я. Всяка стъпка беше малка победа, всеки дъх — триумф над отчаянието.
Напразно се опитваше да определи посоката. Гъстата растителност го дезориентираше. Нямаше слънце, нямаше вятър, само дървета. Безкрайни редици от дървета, погълнати от мрак и неизвестност.
„Накъде?" – чудеше се той, но не намираше отговор. „Няма значение. Просто трябва да вървя."
Напред, тласкан единствено от инстинкта. Препъваше се в корени и паднали клони. Гниещите листа под краката му издаваха звук, напомнящ за смъртта — влажни и тежки, сякаш стъпваше върху плътта на хора, които отдавна бяха станали част от земята. Чувстваше се като затворник в кафяво-сив лабиринт.
Минаваха минути, може би часове. Единственото, което имаше значение, беше да продължава. Да не спира. Да не се предава. Да следва онзи инстинкт за власт и величие, който тлееше в него.
Умората започваше да го обзема, но не можеше да спре. Трябваше да намери някого, нещо. Да разбере какво се случва. Да си върне това, което някога е притежавал.
Колкото повече вървеше, толкова повече се губеше. Гората ставаше все по-тъмна. Сенките се удължаваха, придобиваха заплашителни форми. Дърветата се преплитаха в странни форми, напомнящи за изкривени човешки силуети, замръзнали в танц на агония. Чуваше странни шумове – тихи стъпки, далечни писъци. Звуци, които не принадлежаха на нормален горски свят.
„Какво беше това?" – питаше се той. „Животни? Или нещо по-лошо?"
Усети хлад по гърба си. Беше сам. И гората го наблюдаваше. Студените очи на вековните дървета пронизваха мрака. Чувстваше погледите им, тежки и осъдителни. Какво престъпление беше извършил, че дори природата го съдеше?
Лутането му само задълбочаваше чувството за загуба. Беше попаднал в капан, създаден специално за него. Наказание? Изпитание? Не знаеше, но усещаше, че отговорът е важен.
„Трябва да се успокоя. Трябва да помисля. Трябва да намеря начин да се измъкна от тази гора."
Спря, опря се на дърво и се опита да си поеме дълбоко дъх, но белите му дробове горяха. Сърцето му биеше лудо. Затвори очи и се опита да си представи нещо хубаво. Но в главата му зееше празнота, а зад нея се спотайваха сенки и шепот.
Отвори очи и се огледа. Гората. Все още беше там. Обграждаше го, задушаваше го. Преглътна твърдата буца в гърлото си и усети горчивината на собствения си страх. Тялото на момче, но някъде дълбоко в себе си знаеше — бил е нещо повече.
„Няма да се дам. Няма да позволя на гората да ме надвие. Ще вървя, дори и да умра."
Въпреки страха, в него се събуди искра. Ярост, неподходяща за младото тяло. Щеше да се пребори. Щеше да намери изход, дори и да трябваше да го направи с нокти и зъби. Дори и да трябваше да изгори цялата гора до основи.
Продължи. Промъкваше се през храстите, а клоните се впиваха в него като пръсти, опитващи се да го задържат. До ушите му достигнаха все по-често тревожни шумове. Приглушено ръмжене и пукане на клони. Засилваха се, разкъсвайки тишината, смесвайки се с шепота на жертвите, които не можеше да си спомни. Периферното му зрение улови сенки, движещи се между дърветата – по-тъмни от мрака, по-бързи от вятъра. Сърцето му подскочи от ужас.
„Какво, по дяволите, е това?"
Осъзнавайки опасността, Люциус се напрегна. Младежкото му тяло се изпълни с адреналин – тяло на плячка, привикнала да бяга, но душа на хищник, привикнал да ловува. Звуците идваха отпред и отстрани, сякаш го обграждаха в стесняващ се кръг.
Той спря, притаил дъх, заслушан в мълчанието на гората. Беше сам и безпомощен, а нещо го дебнеше. Нещо опасно. Нещо, което знаеше кой е той. Нещо, което беше дошло да довърши започнатото.
„Трябва да се махна оттук. Веднага."
Инстинктът му крещеше да бяга. Но накъде? Навсякъде имаше дървета. Нямаше къде да се скрие. Беше като заек в капан, окръжен от ловци.
„Не, няма да бягам. Ще се изправя срещу това, каквото и да е то. Не трябва да позволя на страха да ме парализира."
Стисна юмруци, опитвайки се да успокои треперещите си ръцете. Трябваше да е готов да се бори. Огледа се за убежище, за нещо, което може да използва като оръжие. Дори и в това младо тяло, дори и с отнета памет, той не беше роден да бъде жертва.
Видя паднал клон, достатъчно дълъг, за да послужи като оръжие. Внимателно го вдигна и го стисна. Щеше да се защитава. Дървото беше сухо и чупливо в ръцете му, но това беше всичко, което имаше.
Пое дълбоко въздух, опитвайки се да овладее сърцето си, и бавно се придвижи напред. Въпреки усилието, което влагаше във всяка крачка, опитваше се да е тих. Движеше се като хищник, въпреки тялото на плячка. В съзнанието му се пробуди спомен – той, движещ се сред сенките, подчинявайки ги на волята си.
Добра се до голямо дърво и се притисна към ствола му, надявайки се на подкрепа. Кората беше груба срещу разраненото му рамо, дъхът ѝ — земен и древен. Огледа се предпазливо. Сенките се движеха, но не можеше да различи какво ги причинява. Дланите му се изпотиха, за малко да изтърве клона, който стискаше като заклинание срещу мрака.
Ръмженето се усили, стана по-заплашително. Звучеше все по-близо, дълбоко и гърлено. Усещаше звярът на метри от себе си. Стисна клона по-здраво, приготвяйки се за неизбежното. Спомни си смътно друг звяр, друг хищник, с когото се беше изправил очи в очи. Но тогава не е бил сам. Тогава е имал сила.
„Ела ми. Покажи се... надявам се да съм готов за теб."
Не беше готов за това, което изскочи от храстите. Огромна, черна фигура, разкъсваща сенките. Звяр с горящи очи, които светеха в мрака като въглени от ада, и остри зъби, заплашващи да го разкъсат. Кожата му – черна като нощта, лъскава и напукана, сякаш под нея течеше лава. Създание, произлязло от кошмарите.
Люциус застина на място, вцепенен от ужас. Страхът го парализира. Не можеше да помръдне, не можеше да извика. Младото тяло го предаваше отново, замръзвайки в ужас, докато душата му крещеше с гласа на древна битка. Беше обречен, но някъде дълбоко в него нещо се надигаше – спомен за сила, за власт, за огън.
Звярът изръмжа, показвайки редица от остри зъби, изкривени и жадни за плът. Мускулите му набъбнаха, приготвяйки се за скока, който да сложи край на агонията на човека. От устата му се стичаше черна, димяща слюнка, която изгаряше листата, върху които падаше.
Люциус усети как времето забавя своя ход. Между него и звяра имаше само няколко метра, но се чувстваше като безкрайна пропаст между живота и смъртта. В този момент, в краткия миг преди скока, нещо проблесна в съзнанието му – спомен, толкова ярък и ужасяващ, че за момент прогони дори страха от смъртта.
Спомен за крила от пламък. Спомен за падане през мрак и звезди. Спомен за гордост, прекалено голяма, за да се побере в небесата.
\ \ \*
Не беше единствен, храстите се разтвориха и от сенките на гората изпълзяха още. Не едно, а цяла глутница. Глутница, родена от страх, с окъсана козина, остри зъби и жълти, горящи очи, изпълнени с дива злоба. Обкръжиха го, плътен пръстен от ръмжащи демони, като призовани от най-тъмните кътчета на ада.
Последните отблясъци на залеза се промушваха между оголените клони на буките, обагряйки земята в кървавочервено. Вятърът беше утихнал, като че ли самата гора затаяваше дъх пред предстоящата схватка. Единствено шумоленето на сухи листа под лапите на зверовете нарушаваше зловещата тишина.
Изненадан, Люциус инстинктивно отстъпи в страни, стъпвайки върху хлъзгавата земя, осеяна с гниещи листа. Кракът му се подхлъзна и той падна. Преди да успее да се изправи, първият звяр се нахвърли върху него, забивайки зъби в лявата му ръка. Болка. Не просто болка, а остра агония, прорязваща костите му и изтръгваща стон от гърлото му.
— Ааа! – извика той, но звукът се изгуби в ръмженето на глутницата.
Зъбите пробиха дълбоко плътта му, разкъсваха мускулите, опряха в костта. Кръвта шуртеше, оцветявайки мъха под него в тъмночервено. Болката беше непоносима, като нажежено желязо, забивано в плътта му.
„Това ли е краят ми?" Мисълта проблесна в съзнанието му – ярка, ужасяваща. „Да загина без памет, разкъсан от зверове в непозната гора?" Нещо се надигна в гърдите му – отрицание, отказ да приеме такава съдба.
Кръвта забушува в ушите му, всяка фибра от тялото му се изпълни с трескава енергия. Не просто тръпка, а лавина от огън, която помете страха и го превърна в ярост. Ярост, родена от отчаяние, запалена от воля за оцеляване. С див рев замахна с клона, опитвайки се да удари съществото, което го разкъсваше. То изскимтя и отскочи назад, оставяйки след себе си туптяща рана и непоносима болка, но глутницата не му даде време да си поеме дъх. Те бяха гладни. Те бяха безмилостни.
За момент през съзнанието му преминаха накъсани образи – висок кристален дворец, строги лица, изпълнени с осъждане, ослепителна светлина. Дали бяха спомени или бълнувания, породени от болката? Нямаше време да разбере.
Бореше се за живота си, отчаяно и диво. Нямаше изящество в това, беше като тях — животно, притиснато до стената. Създанията бяха бързи, настървени, като сенки, изпълнени със злоба. Нападаха го от всички страни, стремейки се да го повлекат в калта и хлъзгавия, попит с кръвта му мъх. Отблъскваше ги с клона, завъртайки го с ярост, но те не се отказваха. Движеха се като един организъм, координирано, инстинктивно – когато едно отстъпваше, друго атакуваше.
Успя да удари едно от адските кучетата в муцуната. Ясно чу болезнено изскимтяване, усети пукането на кост. То се отдръпна назад, замаяно, но веднага беше заменено от друго, още по-готово да го разкъса. Лявата му ръка трептеше от болка, кръвта се стичаше между пръстите му, но той не можеше да спре. Не можеше да си позволи да спре.
— Махайте се! – изкрещя той в последен опит да ги сплаши. Гласът му беше прегракнал от болка и усилие. — Махайте се от мен!
„Никога не показвай страх пред враговете си. Страхът е първата крачка към поражението." Чий беше този глас в главата му, строг и категоричен? Баща му? Учител? Не можеше да си спомни, но думите отекваха с истина.
Не осъзнаваше какво прави, движеше се воден от инстинкт – да се бори, да оцелее. Тялото му се движеше в гротескно танцуване със смъртта, а всеки удар, всеки вик беше опит да оцелее. „Трябва да живея", премина през съзнанието му като искра. „Не мога да умра така. Не тук. Не сега. Имам... нещо важно, което трябва да направя. Обещание, което трябва да изпълня."
Мъглата пред очите му се сгъстяваше, цветовете се размиваха. Кръвта, която изтичаше от раната, вече образуваше локва под него. Първите признаци на шок се промъкваха в тялото му – студена пот, лека треска, замайване. Въпреки това всеки удар на сърцето му го изпълваше с твърдата решимост да оцелее.
Залитна назад, краката му се подкосиха и той рухна на земята. Калта се залепи по лицето му, вкусът на пръст и кръв изпълни устата му. Глутницата се нахвърли отгоре му, като вълна от остри зъби, нокти и животинска злоба. Всичко се сля в хаотичен ад – ръмжене, лай, виене на зъби, пронизваща болка. Опита се да се отскубне, да избяга от острите зъби, но беше твърде слаб. Въздухът натежа от миризмата на пот, кръв и животински дъх — смесица, която запали първичен страх в гърдите му.
Луната се показа иззад облаците, обливайки сцената в сребриста светлина. За миг кучетата изглеждаха не като обикновени зверове, а като същества от друг свят – пратеници, дошли с цел. Дали бяха изпитание или наказание?
С отчаянието на обречен, той замахваше с клона наслуки, с надеждата да отблъсне вълната зверове. Улучи едно от кучетата в хълбока, то се свлече, но другите продължаваха да нападат. Беше само мимолетна отсрочка. Трябваше да измисли нещо, да намери начин да се измъкне от тази кървава прегръдка.
„Използвай обстановката", дойде внезапно прозрение. „Не се бори срещу многото. Направи ги да се борят помежду си."
Търколи се настрани, крещейки от болка, опитвайки се да се освободи от хватката на звяра, впил се в кървящата му ръка. Събра остатъците от силите си и го ритна в корема, надявайки се да го прогони. Кучето изскимтя и се отдръпна, освобождавайки ръката му, но болката остана, изгаряща, тласкаща го към ужаса.
Скочи на крака, стискайки ранената си ръка, гледайки как кръвта продължава да шурти между пръстите му. Яростта започна да се отмива, оставяйки след себе си слабост и непоносима болка. Сърцето му биеше до пръсване, почти заглушавайки звуците на гората. Гордостта му, онази неизменна част от неговата същност, се въздигна като щит пред страха.
Въпреки увереността, която се опитваше да излъчва, съмнението пропълзя в ума му. Беше сам срещу многото. Ранен и губещ кръв с всяка минута. Можеше ли наистина да победи? Веднага захвърли мисълта – да се съмнява означаваше да се предаде.
— Ще ви убия! – Гласът му прогърмя, обладан от гняв и отчаяние. — Всички ще ви убия! Ще ви изпратя обратно в ада!
Завъртя клона над главата си, готов да се бори. Кучетата отстъпиха назад, изненадани от внезапната му ярост, от блясъка, който светеше в очите му. Той вече не беше изплашено момче, а звяр, готов да се бори до последната капка кръв. „Никога повече няма да бъда слаб", изкрещя нещо дълбоко в него. „Никога повече няма да бъда жертва."
В този миг почувства стара болка, която нямаше нищо общо с раните от зъбите – спомен за унижение, за подигравките на връстници, за чувството на малоценност. Гневът се разгоря с нова сила, подхранван не само от настоящата заплаха, но и от минали рани.
Животните започнаха да се движат в кръг около него, дебнейки плячката си. Той ги наблюдаваше внимателно, всяко движение, всеки ръмжащ звук увеличаваше напрежението. Усети как нещо се пробужда в него. Нещо древно, нещо диво, сила, която идваше от дълбините на душата му.
Позицията му се промени – леко приведен, тежестта разпределена равномерно, клонът стиснат здраво. Не знаеше откъде идват тези рефлекси, но тялото му помнеше, дори умът му да беше забравил. Ледено хладнокръвие направи краката му стабилни и десницата крепка. Тялото му се отпусна, готово да реагира.
Вдигна клона, готов да се изправи срещу съдбата си. Стисна зъби, острата болка в ръката избледня до тъпо туптене, докато новата, непозната сила изпълваше всяка клетка от тялото му. Зениците му се разшириха в тъмното, обострайки зрението му. Можеше да различи всяка капка слюнка по зъбите на зверовете, всяко трепване на мускул, предвещаващо атака.
„Като че ли времето забавя ход", помисли си той, изумен от яснотата на възприятията си. Кучетата се движеха като през гъст мед, всяко тяхно действие предвидимо и ясно. Дали това беше предсмъртен делириум или нещо повече?
Едно от кучетата се нахвърли като обезомяло. Люциус реагира инстинктивно. Замахна с клона, премерено и точно. Ударът се стовари силно в главата. Кучето дори не изскимтя, а падна на земята, неподвижно.
За частица от секундата мярна проблясък на светлина, обгръщаща ръката му – сребриста, ефирна, почти невидима. После изчезна, оставяйки го да се чуди дали не е било плод на въображението му.
Другите кучета се поколебаха. За миг в очите им зърна объркване, може би дори страх. Усмивка, жестока и студена, се прокрадна по устните му. В този момент се чувстваше непобедим, стихия, която не можеше да бъде укротена.
„Това усещане за власт... опасно е", прошепна някакъв глас дълбоко в него. „То те погуби веднъж." Не разбираше предупреждението, но то го накара да се замисли, разколебавайки увереността му.
Но множеството им даде увереност. Гладът им беше твърде силен. Нахвърлиха се върху него отново, като вълна от остри зъби и ярост.
Биеше се яростно, използвайки клона като щит и меч. Този път беше по-стратегичен – привличаше едно куче към себе си, караше го да атакува, след което го насочваше така, че да се блъсне в друго. Използваше числеността им срещу самите тях, създаваше хаос в техните редици. Всеки удар беше целенасочен, всяко движение – умишлено.
Намери в обзелото го хладнокръвие сили, но ясно съзнаваше, че не може да продължи дълго. Раната на ръката му изсмукваше силите му, капка по капка, като водовъртеж, който щеше да го повлече към забравата. С всяка минута движенията му ставаха по-забавени, зрението му – по-размазано. Дрехите му бяха подгизнали от кръв и пот, прилепваха към тялото му като втора кожа.
Трябваше да намери начин да се измъкне, да надхитри зверовете, да си върне контрола. Трябваше да оцелее. Това беше единственото, което имаше значение. Каквото и да беше неговото минало, каквато и да беше неговата цел в този свят, нищо нямаше да има значение, ако умреше тук, в тази забравена от боговете гора.
Клонът в ръцете му ставаше все по-тежък с всяко замахване. Не беше железен меч, а обикновена дървена пръчка – необработена, груба, с драскотини от борбата. Като самия него – неподготвен, несъвършен, но отказващ да се пречупи.
„Може би не трябва да ги побеждавам", дойде внезапно прозрение. „Трябва само да ги накарам да се откажат."
Инстинктът за оцеляване го тласна напред, атакува, заслепен от необходимостта. Видя как едно от кучетата се готви да скочи и в този миг нещо се пречупи в него. В гърдите му се надигна тътен, събуждаща се сила, разтърсваща го. Обзе го чиста, животинска ярост.
Когато кучето скочи, Люциус беше готов, дори не помисли. Вълна от енергия го обхвана, преобрази го, давайки му сила. И, изненадвайки дори себе си, повали животното със зверска сила. Кучето изскимтя жално и се претърколи назад, блъскайки се в другите, причинявайки хаос.
Странно усещане премина през тялото му – топлина, започваща от сърцето и разливаща се във всички посоки. За момент му се стори, че от гърба му се разтварят криле – не физически, а като сянка, като спомен от нещо отдавна изгубено. Гордостта му се сля с гнева, създавайки нещо ново – чиста, неподправена воля.
Болката и страхът изчезнаха, заменени от дошлата ненадейно свръх концентрация. Всичко, което имаше значение, беше оцеляването. Беше почти спокоен, като наблюдател на собствената си битка. Топлина изпълни вените му, зареждаше мускулите му.
Изправи гръб, сякаш не беше ранен, сякаш не беше уморен. Макар кръвта да продължаваше да шурти от раната, той вече не я усещаше. Нещо вътре в него беше по-силно от болката и страха. „Винаги съм бил силен", прошепна глас в съзнанието му. „Просто трябваше да си спомня."
Същевременно, друга част от него наблюдаваше случващото се с тревога. Този прилив на сила беше неестествен, чужд. Нещо се пробуждаше в него – древно и могъщо, но също така опасно и непредсказуемо. Дали това беше истинският му Аз или нещо друго, нещо външно, което го обсебваше?
Замахна с клона. Този път ударът беше различен – по-тежък, по-точен. Кучето, което се опита да го нападне, отстъпи назад. Но две други го нападнаха. Острите им зъби се стремяха към гърлото му, лапите се опитваха да го съборят. Трябваше да бъде внимателен, трябваше да използва силата си разумно. Всеки удар трябваше да бъде съвършен, всяко движение – ефективно. Не можеше да си позволи нито една грешка.
Мъхът под краката му беше хлъзгав от кръв, всяка стъпка – рискована. Вятърът се засили, дърветата зашумяха, като че ли самата гора протестираше срещу насилието, което се разиграваше в нейните недра. Луната се показа иззад облаците, заливайки поляната със сребриста светлина, която се отразяваше в очите на зверовете.
Събра цялата си сила в последния замах, насочвайки я към звяра, който беше най-близо. Клонът се стовари върху главата му, чувайки тъп звук. Животното замря.
Другите животни отстъпиха назад. Още едно изръмжа и се обърна, последвано от другите. След миг те тичаха обратно в мрака на гората, оставяйки Люциус сам. Ранен, но жив.
Тишината се стовари. Непоклатима, прекъсвана единствено от тежкото му дишане. Очите му огледаха кървавата сцена. Повалените тела на кучетата се гушеха в сенките, окъпани в алена светлина. По дрехите му – все още незасъхнала кръв. Ръката му биеше от болка като разбунен кошер.
Постепенно, свръхестествената сила започна да го напуска. Замайване го обзе, сякаш се събуждаше от дълбок сън. Тялото му, напрегнато до краен предел през последните минути, сега се отпусна, треперейки неконтролируемо. Изтощението го удари като вълна.
Въпреки победата, го обзе чувство за уязвимост. Беше жив! Не помнеше кой е, как е попаднал тук, какво е неговото място в този свят. Тялото му трепереше от умора, болка и студ. Имаше рана. Сериозна рана, която можеше да го убие. Гордостта, която преди минути го беше изпълвала, се разсея като дим на вятъра.
„Това бях ли аз?" чудеше се той, гледайки разкървавените си ръце, клона, който беше използвал като оръжие. „Тази сила, тази ярост... откъде дойдоха?"
Яростта от битката отмина, оставяйки след себе си болезнена слабост. Трябваше да направи нещо, да действа бързо. Трябваше да се погрижи за раната си, да спре кръвотечението, преди да умре. Трябваше да намери място, където да се скрие, да се подслони от студа. Трябваше да си поеме дъх, да събере сили.
Наведе се, усещайки как главата му се замайва, как светът се върти около него. Гледката пред очите му беше размазана, цветовете се сливаха. Беше му студено. Студът го пронизваше до костите, заплашваше да го парализира. Трябваше да се махне оттук, да намери безопасно място, докато не е станало твърде късно. Зад краткотрайната му победа дебнеше истинската заплаха — собствената му смъртност. Беше надвил зверовете, но щеше ли да надвие смъртта?
Дали кучетата не бяха само първото изпитание? Дали не го чакаше по-голямо предизвикателство занапред? Люциус направи крачка напред, залитна и се подпря на клона. „Справих се с това", помисли си той, събирайки остатъците от силата си. „Ще се справя и с всичко останало."
С последни усилия тръгна към гъсталака, търсейки подслон. Раната щипеше, жилеше, сякаш пълна със счупено стъкло. Но през болката и изтощението, малка искра на увереност гореше в гърдите му. Беше оцелял. Беше се изправил срещу ужаса и беше победил.
И макар да не знаеше кой е и откъде идва, започваше да разбира какъв е – боец, оцеляващ, някой, който не се предава, дори когато всичко изглежда изгубено.
Глава 2
Скърцането на дървените колела замря, погълнато от тежкия, лепкав зной на късния следобед. Въздухът трептеше над нажежената земя, а прахолякът, вдигнат от каруците и копитата, се утаяваше лениво, като фин, охрен воал, разкриващ постепенно изтощена до краен предел група хора и коне. Бяха спрели на самия ръб на нещо, което караше кръвта да изстива дори у най-закоравелите сред тях – Чернолеса. Умората се четеше не само по мръсните им лица и отпуснатите рамене, но и в начина, по който очите им избягваха да срещнат тъмната, надвиснала стена от дървета. Смесваше се с по-дълбоко – инстинктивна, почти животинска предпазливост, която наостряше сетивата въпреки изтощението. Миризмата на конска пот се смесваше с влажния, тежък аромат на гнили листа и мъх, идващ от гората пред тях.
Раул, чийто стар белег на бузата сякаш потъмня, придобивайки лилав оттенък в близост до гората, скочи пъргаво на дълбокия коловоз. Под загорялата му кожа личеше напрегнато трептене, като на ловно животно, надушило опасност. Всеки мускул под протритата му риза беше напрегнат като струна, а ръката му несъзнателно се плъзна към дръжката на ножа, затъкнат в кожения колан. Очите му, черни, проницателни и неспокойни, шареха бързо, оценяваха терена, търсеха най-малкото зло. Погледът му се спря на една по-открита поляна, може би на стотина крачки от заплашителната сянка на първите дървета, където последните коси слънчеви лъчи все още галеха ниската трева. Там поне конете нямаше да пристъпват неспокойно, пръхтейки от сенките и аромата, който се носеше откъм гъсталака. Той кимна. В движението му имаше решителността на човек, свикнал да взема трудни решения за много хора.
— Тук ще е — изграчи той, гласът му дрезгав от праха. Посочи с ръка към по-далечната поляна, към късчето светлина в притъмняващия пейзаж. — Има място за целия катун, равно е. По-далеч от… това. — Думата „това“ увисна във въздуха като предупреждение, сякаш имаше собствен, неприятен вкус. Черните му очи за миг се върнаха към гората, а в тях сякаш проблеснаха неизказани, болезнени спомени – стари белези, невидими за другите.
Но Айше вече стоеше до него. Не я беше чул да слиза от пъстроцветния фургон. Беше тиха и неподвижна като статуя, облечена в пъстрите си поли и шалове, които сякаш поглъщаха светлината. Погледът ѝ обаче не беше отправен към избраното от Раул, сравнително безопасно място. Беше вперен право към онази крива, обрасла с бодливи храсталаци и тръни ивица земя, която се гушеше в самата пазва на Чернолеса, сякаш гората я притискаше към себе си. Дърветата там растяха неестествено близо едно до друго, усуканите им клони сплетени като костеливи пръсти на скелет, а под тях цареше мрак, който изглеждаше по-плътен, по-непроницаем от обикновен здрач. Въздухът беше осезаемо по-студен, пропит с миризма на влажна, разровена пръст, на гниещи листа и на нещо друго, нещо старо, почти забравено, което караше косъмчетата по врата да настръхват. Тялото ѝ бе напълно неподвижно, но в огромните ѝ, зелени като горски мъх очи, танцуваше някакво странно пламъче, сякаш виждаше нещо отвъд видимия свят.
— Не, Раул — гласът ѝ беше спокоен, тих, но режеше тежкия въздух като наточен нож. Тя вдигна ръка, дългите ѝ пръсти с множество сребърни пръстени посочиха към сянката, към зловещата прегръдка на гората. — Ще спрем тук. Точно тук.
Тихият, но категоричен глас накара неколцина от групата да настръхнат. Един старец прошепна кратка молитва и докосна малкия амулет, скрит под ризата му. Раул я изгледа така, сякаш не беше чул добре. Думите ѝ му се сториха като някаква нелепа шега. Зад тях конете започнаха да пръхтят още по-нервно, да бият неспокойно с копита в земята. Едно от кучетата, пътуващи с катуна, кафяво и рошаво, изскимтя жално, подгъна опашка и се шмугна бързо под най-близката каруца, треперейки, сякаш денят изведнъж бе станал мразовит.
— Тук? — Изненадата в гласа на Раул потрепери за миг, преди да премине в едва сдържан гняв. — В устата на звяра ли искаш да се наврем? Айше, съвсем ли си забравила какво се разправя за Чернолеса? Че който дръзне да преспи в сянката ѝ, гората завинаги си взима нещо от него – я частица от душата, я живота? — изброи той, сякаш отмятайки с пръсти старите легенди. — Погледни земята тук – крива е, осеяна с коренища и камъни! Ще си изпочупим краката в тъмното! А и… — той млъкна за миг, преглътна мъчително, подтиснал лош спомен да изплува на повърхността. Пръстите му несъзнателно докоснаха белега на лицето му. Челюстта му се стегна.
— Не ми харесва. Никак, ама никак не ми харесва това място. — Между тях премина тиха вълна на неизказано разбиране, коренящо се в отдавнашни събития, което оставяше горчилка.
Ясмина, жилава жена с лице, набраздено от слънце и грижи, но с глас, който винаги се чуваше, пристъпи напред. Цветните ѝ шалове се развяваха около нея като криле на уплашена птица, а сивите косми в плитките ѝ улавяха последната светлина. Страхът беше изписан ясно в дълбоките бръчки около очите ѝ.
— Раул е прав, Айше. Кълна се, чухме викове миналата нощ, докато заобикаляхме другия край на гората. Странни викове бяха… — Тя понижи глас и се наведе към по-младата жена. — Като от нещо, което не е нито човек, нито животно. Това място е прокълнато, всеки го знае. Да бягаме по-далеч! В този момент в отговор повя хладен вятър, разроши косите им и донесе нов полъх от гората – мирис на тлен и мокри листа, макар наоколо да не бе валяло от седмици.
Още няколко гласа се надигнаха плахо в подкрепа на Раул. Приглушен ропот мина през събралите се хора като вятър през сухи листа. Малките деца настръхнаха и бяха притеглени по-близо до полите на майките си. Умората, доскоро водеща, започна да отстъпва пред надигащия се страх, който Чернолеса излъчваше като студенина.
— Тази гора винаги е била дяволско място — прошепна някой от задните редици. — Дядо ми казваше, че нощем дърветата се движат и разменят местата си — добави друг. — А старата Петра видяла веднъж светлини между дърветата, танцуващи светлини...
Айше бавно извърна поглед от гората към тях. Огромните ѝ, зелени като горски мъх очи, ги обходиха един по един. В тях нямаше и следа от страх. Само дълбока, непоклатима, почти плашеща увереност. Не беше чула глас, нито беше видяла видение, както понякога се случваше. Този път беше различно. Беше дълбоко, вибриращо усещане в самите ѝ кости – чувство, че съдбата завърта своя ръждив ключ точно тук, на ръба на тази страховита гора, и те, точно те, трябваше да бъдат свидетели. Усещаше го като мощен магнит, като невидима нишка, която ги беше дърпала неумолимо към това конкретно място, в този конкретен час. Някаква невидима ръка сякаш нежно я насочваше, казвайки ѝ без думи, че само тук, само сега, нещо трябва да се случи.
— Знам какво се говори — отвърна тя и спокойният ѝ тон, с особената си мелодичност, почти като заклинание, успя да укроти част от ропота, макар и не страха. — Но аз усещам друго. Усещам, че пътят ни тази нощ минава точно оттук. Че нещо важно трябва да се случи, или… да бъде посрещнато. Нещо, което ни чака.
— Важно? Или опасно? — сопна се Раул и направи крачка към нея, заставайки почти лице в лице. Лицето му се изкриви в гримаса на гняв, смесен с тревога, а мускулите на врата му се изопнаха. Той беше водачът на катуна, отговорен за всеки един живот, за тяхната сигурност и оцеляване. В очите му имаше нещо повече от страх за групата – имаше лично безпокойство, страх за нея самата, който той прикриваше с гняв. Не можеше, просто не можеше да рискува живота им заради нечие неопределено „усещане“, колкото и пъти в миналото то да се беше оказвало пророческо. — Понякога твоите усещания ни водят право към белята, Айше! Това не е нищо повече от една прокълната, опасна гора!
— А понякога ни спасяват живота, Раул — отвърна тя остро, без да отстъпва и сантиметър, погледът ѝ пронизваше неговия. Въздухът между тях запращя от неизказани думи, от стара история, от сблъсъка на два авторитета. Тя хвана ръката му между дланите си; сребърните ѝ пръстени проблеснаха на залязващото слънце. — Съмняваш ли се в това? Толкова бързо ли забравяш бурята край Сивите хълмове, когато небето се разцепи? Или пресъхналата вода в Сухата долина, когато езиците ни бяха залепнали за небцето? Кой ни преведе тогава през ада? Твоят прословут здрав разум или моето „усещане“, за което сега нехаеш?
Той не отдръпна ръката си, но мускулите му останаха напрегнати. В докосването им се четеше история – години на взаимно разбиране, доверие и нещо повече, нещо, което никой от тях не назоваваше. Раул стисна свободната си ръка в юмрук толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Думите ѝ бяха като сол в стара рана, истина, която не можеше да отрече, но трудно можеше да приеме точно сега, пред лицето на този мрачен, заплашителен лес. Той извърна рязко глава, погледът му обходи лицата на хората си – изпити от умора, белязани от страх, чакащи трескаво неговото решение, но и несъмнено помнещи миналото.
Помнещи как точно това момиче със странните очи ги беше отвело от пътя, който щеше да ги срещне с кралската стража. Как ги бе предупредила за отровните зърна в брашното, купено на пазара. Как бе настояла да заобиколят река, която на следващия ден беше придошла и отнесла два моста. После погледът му се върна към нея, към непоклатимата, почти нечовешка увереност, която излъчваха зелените ѝ очи. Към тънката вертикална бръчица между веждите ѝ, която се появяваше само когато усещанията ѝ бяха най-силни. Към трепкащата пулсация на тънката вена на шията ѝ. И накрая, сякаш против волята си, погледна към зловещата гора, от която вече пълзеше хлад, промъкваше се заедно със сгъстяващия се здрач, докато слънцето се търкаляше надолу по небосклона.
Въздъхна тежко, шумно, въздишка, която сякаш изтръгна нещо от гърдите му – смесица от раздразнение, безсилие и неохотно примирение. Беше разкъсван между инстинкта си за самосъхранение, за защита на поверените му души, и дългогодишното, изстрадано доверие в необяснимата дарба на Айше. Решението тежеше като огромен камък върху раменете му.
— Добре — изръмжа той най-сетне, тонът му груб, почти враждебен, но все пак свеждайки неохотно глава в знак на съгласие. В очите му имаше примирение и тревога, която се опитваше да прикрие. — Добре, Айше. Ще бъде както кажеш. Ти си гадателката сред нас. Но всички богове да са ни на помощ, ако си сгрешила този път. Защото грешката ще е твоя.
Айше кимна леко, без радост или триумф. В зелените ѝ очи се четеше спокойствието на човек, който знае, че върви по предопределен път.
Без да чака отговор, Раул се обърна рязко към останалите, гласът му стана силен, властен, но в него се долавяше едва прикрита нервност, сякаш се опитваше да заглуши собственото си безпокойство с команди. — Хайде! Стига сте зяпали като ударени! Разпрягайте добитъка! Огън да се пали, веднага, голям огън! Жените – вадете храната! Искам двойна стража тази нощ, ясно ли е? Двойна! И никой, чувате ли, никой да не се отдалечава от огъня и каруците! Разбрахте ли ме добре?
Заповедта му, макар и изречена с неохота, сякаш разчупи магията на страха, която ги беше сковала. Сякаш по невидима команда, хората се раздвижиха, заеха се със задачите си. Мъжете започнаха да разпрягат изтощените коне, чиито ноздри трептяха нервно към гората. Други затърсиха сухи клони за огъня, но се държаха близо до каруците, хвърляйки плахи погледи към тъмнеещите дървета. Жените започнаха да разтоварват котли и торби с провизии. Въпреки активността, движенията им бяха по-тихи и по-предпазливи от обикновено, разменяха си само кратки, необходими думи.
Фургоните бяха подредени в защитен кръг, отворът им обърнат към центъра, където скоро пращенето на първия огън наруши тежката тишина на сгъстяващия се здрач. Малките пламъчета се превърнаха в силен огън, който хвърляше дълги, причудливи сенки по земята. Сенките, хвърляни от пламъците, танцуваха по измъчените лица и по тъмните, неподвижни стволове на дърветата в края на поляната, придавайки им зловещ, призрачен живот. Сякаш дърветата протягаха черни пръсти към тях, търсейки нещо. Във въздуха се смеси миризмата на пушек, конска пот и онзи особен, студен и влажен дъх, идващ от Чернолеса.
Постепенно напрежението започна да спада. Пламъците на големия огън, ароматът на печено месо и готвеща се яхния, и звукът на тихите разговори преливаха в познат, макар и по-приглушен, успокояващ ритуал. Макар никой да не пееше, както обикновено, и смеховете да бяха по-редки, хората се събраха около храната, топлината и крехката сигурност на присъствието на другите.
Мъжете, определени за първа стража, вече бяха заели местата си по периметъра на лагера, стиснали здраво тояги или стари саби, очите им шареха непрестанно между светлината на огъня и поглъщащата тъмнина отвъд него. Страхът все още беше там, видим в напрегнатите им стойки и забързаните погледи, но беше притъпен от рутината на оцеляването. Раул обикаляше лагера, проверявайки всяка каруца, всеки впряг, всеки страж. От време на време спираше и се взираше към тъмната верига от дървета, която с падането на мрака изглеждаше все по-непроходима, все по-враждебна. Напрегнатите му рамене издаваха, че не е спокоен, че част от него все още смята избора за грешен.
Само Айше остана леко встрани, близо до мястото, където тревата преливаше в сенките на гората. Стоеше неподвижна, сякаш излята от черен камък в притъмняващата светлина, загърната в шарените си шалове, които се сливаха с обагрените в алено облаци на запад. Тъмната ѝ коса се спускаше свободно по гърба, разрошвана от ветреца, а дланите ѝ бяха леко отворени, сякаш чакаше да приеме дар. Не гледаше към суетящите се хора, нито търсеше успокоение в топлия кръг на огъня. Погледът ѝ беше прикован неотклонно в непроницаемия мрак под дърветата, а цялото ѝ същество беше нащрек, напрегнато като опъната струна. Тънките ѝ ноздри потрепваха, сякаш улавяха невидими миризми, а очите ѝ, дори в сгъстяващия се мрак, сякаш виждаха неща, скрити от останалите. Сякаш се вслушваше не със слуха си, а с всяка фибра на тялото си, в нещо, което обикновеното ухо не можеше да долови – някакво едва доловимо прошумоляване, някакъв тих шепот на самата земя, или може би пулса на нещо древно и могъщо, скрито в сърцето на гората.
За нея границата между лагера и гората не съществуваше по същия начин. Тя стоеше на прага, посредник между два свята. Не знаеше какво точно ще излезе оттам, от тази гъста, непрогледна тъмнина. Дали ще е заплаха, както Раул и останалите се страхуваха? Дали ще е знак, отговор на неизказан въпрос? Или нещо съвсем друго, нещо неочаквано, което щеше да промени пътя им завинаги? Не знаеше, но усещаше с всяка клетка на съществото си, че неговото идване е неизбежно, предрешено от нишките на съдбата, които тя понякога можеше да докосне. Усещаше, че тяхното присъствие тук, в тази опасна, почти осквернена сянка на Чернолеса, е било необходимо, част от по-голям, невидим план.
И тя чакаше. Неподвижна, мълчалива, с очи, вперени в мрака, който сякаш я гледаше в отговор. Нощта напредваше бавно. Звездите изгряха една по една, образувайки ярки криволици по мастиленото небе. Луната надникна над хоризонта – тънък сърп, жълтеникаво-бял, осветяващ ръба на света със студена, призрачна светлина. Лек ветрец полюшваше клоните на дърветата, създавайки тих шепот, който звучеше почти като думи, носещ със себе си онзи дълбок, земен мирис на гората. Тя вдиша дълбоко, приемайки го в себе си, сякаш за да се слее с духа на мястото.
Раул приближи Айше, спря на крачка зад нея. Не каза нищо, но тя усети присъствието му – топлината на тялото му, миризмата на кожа и дим, която винаги носеше, тежестта на погледа му върху тила си. Без да се обръща, тя протегна ръка назад, оставяйки на него да реши дали да я поеме.
— Какво очакваш? — попита той тихо, след като пръстите им се преплетоха в мрака. Гласът му беше изгубил предишната си острота. — Какво трябва да дойде?
— Не знам точно — призна тя с глас, тих като вечерния ветрец. — Но трябва да сме тук.
Той стисна ръката ѝ по-силно. Не я попита дали се страхува. Знаеше отговора. Нощта тепърва започваше.