Глава 1: Кучетата
Кучето го беше захапало за лявата ръка и теглеше.
Люциус отвори очи в мокрите листа. До лакътя му имаше сива муцуна, а собствената му кожа бе опъната между зъбите ѝ. Звярът дърпаше назад с цялата си тежест, свит, с корем до листата, и ръмжеше. Болката дойде миг по-късно, заедно със студа, и чак тогава той разбра, че е гол.
Изрита с всичка сила. Петата му се заби в нещо меко. Кучето изквича и отпусна зъби. Люциус се претърколи в буковата шума. Сухи листа полепнаха по гърба и бедрата му. Той се надигна на едно коляно.
Вече се здрачаваше.
Кучето не беше само. Още три излязоха между стволовете — слаби, с изпъкнали под сплъстената козина ребра и сведени към земята муцуни. Пето се показа зад тях и седна на задните си крака, за да изчака останалите да се разправят с плячката.
Люциус посегна към името си.
Искаше го, преди да се бие, но не напипа нищо. Там, където го търсеше, имаше гладко, топло място — като легло, от което някой току-що бе станал. Не помнеше как бе стигнал до тази гора, чия бе тя и откога лежеше в нея. Листата под гърба му бяха сухи, а онези, с които беше затрупан — мокри. Значи лежеше тук поне от часове.
Сивото куче скочи.
Люциус вдигна ръка пред гърлото си — нямаше с какво друго да се защити.
Зъбите се забиха отново в лявата му ръка, по-нагоре, в плътта под лакътя. Тежестта на звяра го събори по гръб. Дъхът му излезе със свистене.
Над лицето му се зъбеше муцуна, от която капеше слюнка. В носа му нахлу миризма на мърша и мокра козина. Дясната му ръка сляпо шареше из листата за камък, за корен — за каквото и да е.
Напипа дебел, сух дъбов клон, по-тежък в единия край.
Удари с него веднъж и напосоки. Ударът попадна в рамото на кучето. Удари втори път, уцели главата.
Кучето пусна.
Люциус се изправи, преди да е решил да го направи. Тялото му знаеше неща, които самият той не помнеше: къде да стъпи, за да не се подхлъзне по листата, как да хване клона с двете си ръце, макар лявата да кървеше, и как да пристъпи така, че дебелият бук да остане зад гърба му. Ръцете му бяха млади, с дълги, тънки пръсти, но клонът лежеше в тях като дръжка на оръжие, носено с години.
Другите три кучета, ръмжейки ниско, застанаха в полукръг.
Не бързаха, а това беше по-лошо от скока. Разменяха си местата. Едно пристъпваше, друго се отдръпваше, а погледите на всички бяха приковани в ръката, от която капеше кръв.
Петото, онова, което досега седеше, вече бе станало.
Първото дойде отляво, ниско, към краката му. Люциус го посрещна с тежкия край на клона директно в муцуната. Челюстта изпука.
Второто влезе в същия миг отдясно и го захапа над коляното. Люциус извика и удари надолу и не улучи. Удари пак. Клонът се плъзна по черепа на кучето, стовари се върху гърба му и звярът се изви и пусна.
По крака на Люциус потече кръв — отначало топла, после все по-студена.
Сивото се бе върнало. Застана пред него на три крачки, с наведена глава. Останалите сами се подредиха зад него. Дишаха с отворени усти, Люциус също. Между тях във въздуха се издигаше пара.
Тогава той проговори.
— Назад.
Гласът не беше висок. Излезе от гърдите му равен и студен, като на човек, който нарежда на слугите да отнесат блюдата. Люциус го чу с изненада — не знаеше, че притежава такъв глас.
Кучетата спряха. Сивото прибра уши към тила си. Едно от задните отстъпи крачка и приклекна, а друго извърна глава.
Това трая, колкото да си поеме дъх.
Гладът надделя. Сивото оголи зъби и пристъпи, останалите го последваха.
Ядът заля Люциус горещ, по-силен от страха и от болката. Раните в ръката и над коляното не бяха толкова обидни, колкото това, че пет гладни песа бяха разбрали за миг кой стои пред тях и бяха решили да не го зачетат.
— Назад, казах!
Този път не спряха.
Сивото се хвърли към гърлото му. Но този път Люциус не вдигна ръка за защита. Вместо това завъртя клона отдолу нагоре с цялото си тяло, от петите през хълбока до раменете. Тежкият край срещна челюстта на кучето още във въздуха. Ударът отекна в дланите му.
Звярът се преметна, падна в листата на хълбок, прерита с крака и затихна.
Люциус не го погледна втори път. Обърна се към другите и тръгна срещу тях, гол, с вдигнат над главата клон. От гърлото му излезе звук, който не бе дума.
Първото куче отстъпи. Второто се обърна и побягна ниско, с подвита между краката опашка, а останалите се втурнаха след него между стволовете.
Шумоленето в листата се отдалечи и заглъхна. Остана само тежкото му дишане.
Стоеше над мъртвото куче и трепереше.
Страхът имаше дял в това, но студът бе по-силен. Допреди малко не го усещаше, но сега го обгръщаше от всички страни. Зъбите му тракаха. Стисна ги, но трепетът се предаде в челюстта и не спря. Над него буковете пускаха листата си едно по едно през неподвижния въздух — всяко, което го докоснеше, бе студено. Светлината по върховете вече гаснеше.
Клекна до кучето. Беше по-дребно, отколкото му се бе сторило, докато го атакуваше. Само кожа и кости, с хълбоци, хлътнали навътре. На врата му имаше протрита кожена каишка, почти скрита в напластената му козина. Някога то бе пазило нечий двор и бе яло от нечия паница.
Люциус погледа каишката, после ръката си.
Лявата бе разкъсана на две места, под лакътя и в средата на предмишницата. От долната рана висеше парче кожа, голямо колкото палец. Кръвта не шуртеше, но течеше постоянно, на тънки струйки, стичащи се между пръстите му. Раната над коляното бе по-лека. Притисна ръката към гърдите си — пулсът му заблъска в раната.
Трябваше да я превърже, а нямаше с какво. Нямаше и с какво да се покрие. Беше гол в гора, която не познаваше, светлината си отиваше, а единственото, което притежаваше, бе дъбовият клон.
Люциус го стисна и се изправи. Ако останеше до мъртвото куче, рискуваше.
Тръгна надолу, защото надолу беше по-лесно.
Склонът хлътваше към ниско място, откъдето идваше шум на вода. Люциус вървеше към шума, подпрян на клона и с лявата ръка, притисната до гърдите. На всяка крачка коляното го пробождаше. Корените под листата бяха хлъзгави и той падна два пъти. Втория път се стовари върху ранената си ръка и остана да лежи по лице в листата, докато болката отстъпи достатъчно, за да вижда.
Потокът се оказа тесен и бърз, с камъни, обрасли с мъх. Люциус коленичи на брега и пи, загребвайки с дясната шепа. Водата беше толкова студена, че го заболя челюстта и гърлото му изтръпна. Наведе се по-ниско, сам не знаеше защо. Погледна в спокойната вода зад един камък.
Светлината бе почти изчезнала, но във водата се открои лице — бледо, с тъмна коса, залепнала на челото, и тъмни очи под прави вежди. Лицето беше младо, с гладки бузи, по които брадата едва бе започнала да личи.
Люциус го гледа, докато водата не го разкъса, без да може да каже какво точно го смущава в него.
Накрая разбра. Беше очаквал друго — по-старо.
Нямаше спомен за друго лице, имаше само очакването, и то не си отиде, колкото и да гледаше.
Стиснал зъби, изми внимателно ранената си ръка. Откъсна шепа мъх от един камък и я притисна в раната.
Мъхът пареше, но нямаше какво друго да направи. Изправи се и продължи.
Мракът вече беше плътен, когато подуши дима. Отначало не повярва. Миризмата беше толкова слаба, че я взе за спомен. Вятърът обаче се обърна по течението на потока и донесе дима отново, по-плътен. А с него дойде и друга миризма, горчива и топла, като от зърна, оставени да прегорят в жарта. Устата му се напълни със слюнка. Не познаваше миризмата, но където миришеше така, имаше огън и хора, които пекат нещо.
Тръгна покрай потока. Вървеше по-бързо, макар да не виждаше къде стъпва. Не падна нито веднъж и мислеше само за огъня.
Скоро между стволовете затрепка червена светлина, която се люлееше по ниските клони. Чуха се гласове. Жена пееше без думи, а мъжки глас ѝ отговаряше.
Гората свършваше рязко и започваше поляна. В средата ѝ горяха два огъня, обкръжени от високи фургони с покриви от опънато платно. Из лагера се движеха хора, покрай фургоните, завързани за забити в земята колчета, тихо пасяха коне. Над единия от огньовете висеше котел, около който се гонеха деца. Горчивата миризма идваше оттам. Ниско над поляната се носеше мъгла, смесена с парата от дъха на конете и дима.
Люциус спря зад последния бук и остана там.
Оттук лагерът изглеждаше по-голям: десетина фургона, а може би и повече, защото кръгът потъваше зад огъня. И хора — повечето силуети в мрака и не можеше да преброи. Мъжете носеха широки пояси, жените — преметнати през раменете шалове. Всички говореха високо, един през друг, без да се боят, че някой ще ги чуе.
Една жена бъркаше в котела. Друга изсипваше нещо тъмно от тиган в медно канче и горчивата миризма се надигаше всеки път, когато тя разклатеше тигана. Край огъня старец режеше хляб, притиснал го до гърдите си, и подаваше парчетата през рамо, без да гледа на кого.
Тялото на Люциус искаше да тръгне към хляба веднага. Той го задържа.
Можеше да заобиколи. Можеше да пропълзи покрай фургоните откъм тъмното до конете, където на въже висяха чулове, и да свие един, преди някой да го забележи. Можеше да изчака хората да заспят и да пристъпи към огъня чак когато остане само жар. Мислеше за това трезво, ход по ход, и всеки беше разумен.
Но всеки ход беше на човек, който се промъква.
Гледаше светлината по платната на фургоните и не можеше да си представи как пълзи към нея по корем. Не помнеше какъв е бил, но беше сигурен в едно: той не влизаше през задната врата. Влизаше там, където го виждат, и чакаше да му сторят път.
Решението беше глупаво — беше гол, ранен, а хората бяха много.
Отблъсна се от бука и излезе от гората.
Под един от фургоните залая куче.
Песента секна. Хората край огъня се обърнаха. Някой извика нещо неразбираемо и децата изчезнаха зад стената от фургони. Двама младежи грабнаха дебели пръти от земята.
Люциус не спря. Вървеше към огъня бавно — по-бързо не можеше. Гол, окървавен, подпрян на клона.
Едва когато стигна процепа между два фургона, от светлината излезе мъж и застана пред него.
— Стой там.
Мъжът беше широк в раменете, по-нисък от Люциус, с късо подстригана прошарена брада. В ръката си държеше къс и широк нож, от онези за дране на дивеч. Държеше го ниско до бедрото, с острието надолу. Зад него се събираха останалите: жени с шалове, един старец, двамата младежи с прътовете.
Люциус спря, и без това не можеше да продължи.
Мъжът го огледа бавно от главата до петите и устата му се изкриви. Погледът му се задържа на ръката с мъха, на кървавото коляно, после на клона.
— Абе ти от коя дупка изпълзя?
— От гората. — Гласът на Люциус излезе дрезгав и той си прочисти гърлото. — Имаше кучета.
— Виждам, че е имало кучета. — Мъжът не свали ножа. — Пусни тоягата.
Люциус не я пусна. Клонът беше единственото, което имаше, и нямаше да го хвърли в тревата пред човек с нож. Опря тежкия край в земята и се облегна.
— Трябва ми огън — каза той. — И нещо, с което да си превържа ръката.
— Трябва ти, значи. — Мъжът се изсмя късо, но очите му останаха студени. — Чу ли, Ясмина? Трябвало му.
— Чух, Раул. — Жената зад рамото му беше жилава, с черни плитки, прошарени с бяло, и с ръце, скръстени под шала. Гледаше Люциус така, както се гледа змия на прага. — Чух и не ми харесва.
— Слушай, момче. — Раул пристъпи крачка напред. — Тук огънят е за нашите. Чужди не искаме. Върни се при потока и върви по течението. Към сутринта, ако не умреш дотогава, ще излезеш на пътя.
Студът го разтърси отвътре. Люциус стисна зъби, за да не си личи. Затрепереше ли пред този човек, щеше да изглежда, че се моли. Вдигна брадичката си и сега, половин глава по-висок от Раул, го изгледа отгоре, гол и окървавен, с мъх в раната. Знаеше, че изглежда нелепо, но и че никой не го е питал дали иска да си тръгне.
— Аз няма да умра — каза той. — Както няма и да вървя по потока. Ще седна до огъня ви. Ще се стопля, а после ще реша накъде.
— Ти ще решиш! — Раул повтори чутото бавно и дума по дума. — Чухте ли? Той щял да реши.
Никой не се засмя. Един от младежите хвана пръта с две ръце.
От задните редове се обади старецът с хляба. Още държеше ножа и питката и гледаше Люциус над главите на останалите.
— Гол, от гората — каза той тихо, но всички го чуха. — Като онзи.
Раул не се обърна, но раменете му се стегнаха.
— Мълчи, Петре.
— Казвам само, че е като онзи.
— Знам какво казваш. — Раул не сваляше очи от Люциус. — Всички знаем.
Люциус не знаеше кой е онзи и не попита. Думите на стареца обаче промениха нещо по лицата на останалите. Жените, които дотогава го гледаха с любопитство, наведоха очи. Ясмина сложи ръка на рамото на Раул. Не личеше дали го спира, или се подпира на него.
Раул мълча толкова дълго, че огънят зад гърба му пропука два пъти.
Когато заговори отново, гласът му бе по-тих, студен и в него се появи нещо по-опасно:
— Ще ти кажа как стават тия работи, момче. Идва един от гората, гол и окървавен, и всички го жалим. Даваме му риза, даваме му място край огъня. А после идват други — облечени. И тогава никой не жали нас.
Люциус пристъпи напред, в светлината.
Коляното му поддаде още на първата крачка и той трябваше да пренесе цялата си тежест върху клона.
Раул вдигна ножа на нивото на корема му.
— Още една крачка и ще те изпратя при кучетата.
Люциус гледаше ножа. Знаеше, че е слаб, че загубата на кръв подсича краката му и че мъжът срещу него е сит и отпочинал. Стигнеше ли се до битка, щеше да удари с клона отдолу — към китката, а после да се хвърли с рамо в гърдите му. Нямаше да успее, но нямаше и да се отдръпне.
— Раул.
Гласът дойде отстрани — тих, без натиск. Кръгът се разтвори неохотно.
Между хората мина жена. Първо се прокрадна блясъкът на сребърните пръстени по ръцете ѝ, после се видя черната коса, пусната по гърба, и накрая тъмните поли и шалът. В светлината на огъня очите ѝ изглеждаха почти жълти, но когато застана между Раул и Люциус и се обърна към него, той видя, че са зелени.
Тя го гледа дълго. Огледа лицето му, раната с мъха, после отново го погледна в очите. През нейното лице мина сянка и изчезна.
Чак тогава се обърна към Раул и сложи длан върху ръката, която държеше ножа.
— Него не.
Глава 2: Длан
Чулът миришеше на кон и бодеше по голите му рамене, но беше топъл. Люциус го държеше затворен под брадичката с дясната си ръка, докато жената със зелените очи чистеше лявата.
Седеше на дървен пън до огъня, толкова близо, че коленете му пареха. Жената бе коленичила пред него в тревата. Мъха от раната вече бе махнала, без да пита, а сега изливаше върху раните нещо от глинено шише. Течността миришеше на круши и пареше.
Люциус гледаше огъня и не издаде звук.
Тя вдигна очи към него, после пак ги сведе. Устните ѝ трепнаха.
— Казвам се Айше — каза тя. — Можеш да викаш, ако искаш. Тук никой няма да те помисли за по-слаб.
— Не искам.
— Виждам.
Взе игла, вече вдяната с конски косъм, и я подържа в огъня. Заши долната рана с пет бода. Пръстите ѝ бяха сухи и бързи.
Люциус гледаше как иглата влиза в кожата му и излиза. Да извърне глава му се струваше по-лошо от болката.
Накрая тя покри шевовете с тъмен, гъст мехлем, който миришеше на смола, и превърза ръката с ленени ивици — стегнато, но не до болка.
От другата страна на огъня Раул и Ясмина спореха. Не снишаваха глас — искаха той да ги чуе.
— Ще го държиш до огъня, а после? — Раул стоеше, подпрял юмруци на хълбоците си. — После ще го сложиш да спи в твоя фургон, нали? И утре ще му дадеш кон.
— Утре ще си тръгне. — Айше не вдигна глава от превръзката.
— Онзи също щеше да си тръгне утре. — Ясмина се бе навела напред, с лакти на коленете, и шалът ѝ висеше почти до огъня. — Седмици наред все утре щеше да си тръгне.
Айше завърза последния възел и едва тогава се обърна към тях.
— Знам какво стана с онзи. Бях там.
— Всички бяхме там. — Раул пристъпи към огъня. Пламъците осветиха отдолу лицето му — тежко и широко, на мъж, свикнал да носи товари. Челюстта му беше стисната. — Дванайсет години минаха, Айше. Ти го прибра, а после рицарите на Азур дойдоха при нас, обърнаха ни фургоните и биха Петре пред децата.
Люциус погледна към Петре, стареца с хляба. Той седеше малко встрани, с наведена глава, и пак режеше от питката. Лявото му око, бяло като варено яйце, гледаше в огъня.
— Тогава не можахме да ги спрем и сега няма да можем — каза Ясмина. — Пусни го да си ходи, преди да са дошли пак.
Айше се изправи. Раул я надвишаваше с цяла глава, но щом тя застана пред огъня, двамата отсреща млъкнаха, преди да е отворила уста.
— Онзи път вината беше моя. И този път, ако има вина, пак ще е моя. Тази нощ остава тук. Сутринта ще си тръгне.
Раул я гледа дълго, после плю в огъня и се отдалечи към конете. Ясмина остана седнала, но извърна лице настрани.
Люциус седеше с чула под брадичката. Никой не го беше попитал дали ще си тръгне сутринта — жената го бе казала мимоходом, между два възела. Искаше да ѝ отвърне, че сам ще реши кога и накъде да тръгне. Но огънят беше топъл, превръзката стягаше ръката му като длан, и той замълча, ядосан повече на себе си, отколкото на нея.
По-късно Айше му донесе дрехи — риза от грубо платно, вълнени панталони, елек от овча кожа с вълната навътре и меки обувки, които се връзваха с ремъци около глезена. Всичко беше износено, но чисто.
— Чии са тия? — попита той.
— На едно момче, което живееше при нас. — Тя ги остави на пъна до него. — Не му стават вече. Порасна.
Облече се зад фургона — бавно, заради ръката. Ризата му беше къса в ръкавите и широка в гърдите, а елекът миришеше на чужд човек.
Когато се върна при огъня, някой бе оставил на пъна паница яхния и парче хляб. Изяде ги с наведена глава. Чак когато обърса паницата с последната коричка, разбра колко гладен беше.
Раул се върна от конете с медно канче, от което се вдигаше пара. Горчивата миризма, която Люциус бе подушил още в гората, стигна до него преди канчето.
— Пий, жарка е. — Раул му подаде канчето. — Зърната се пекат на жарава, после се варят. Стопля по-добре от вино.
Люциус погледна канчето, после ръката, която го държеше. Преди по-малко от час същата ръка бе държала нож пред корема му. Вземеше ли канчето, щеше да вземе от човек, който го искаше мъртъв или поне далече оттук. И този човек щеше да знае, че Люциус му дължи.
Гърлото му беше пресъхнало.
— Не съм жаден.
Раул го изгледа, сви рамене и отпи сам.
— Както искаш. Никой няма да ти се моли.
Отдалечи се с канчето.
Малко по-късно до пъна дотича момче на седем-осем години, с черни очи, които заемаха половината му лице. Подаде на Люциус дървено черпаче с вода от бъчвата и Люциус го изпи наведнъж. Момчето остана. Седна на земята, обгърна коленете си и го зяпна.
— Ти от кой град си? — попита то.
— Не знам.
— А къде ти е конят?
— Нямам кон.
— Ние имаме дванайсет. — Момчето посочи с брадичка към тъмното, откъдето се чуваше пръхтене. — И нито един не е подкован. Чичо Раул казва, че подкован кон се чува от три поляни, а ние искаме да ни чуват само когато пеем.
— Дено, иди да спиш! — извика Ясмина от другата страна на огъня.
Момчето скочи и изтича в тъмното.
Още по-късно пееха, но не всички. Мъжете се бяха разотишли към фургоните, а край огъня останаха жените, Петре и двама младежи, които дялкаха нещо с ножове. Накрая Ясмина запя сама, тихо, за себе си, и другите млъкнаха.
Песента беше стара — всеки знаеше кога ще дойде следващият стих. Мелодията се въртеше в кръг и се връщаше все на едно и също място, като кон на въже.
Седем сина имал Азур, седем ярки звезди,
Луцифер, най-светлият, пръв пред тях вървял.
Поискал трона на баща си, поискал небето за себе си,
а Азур се разгневил и гръм ударил.
Гръм ударил от небето и седмината паднали,
и където паднали, тревата не порасла.
Имаше още куплети — за това къде е паднал всеки, за гората, която изгоряла под един от тях, и за морето, което се отдръпнало пред друг. За Люциус това беше приказка за чужди деца. Песента обаче бе хубава, гласът на Ясмина — нисък и дрезгав, а огънят — топъл. Раменете му, стегнати от мига, в който се бе събудил в листата, най-сетне се отпуснаха.
Когато песента свърши, никой не каза нищо. Петре кимна на себе си.
— Ти вярваш ли в това? — попита Люциус.
Ясмина го погледна над огъня. Досега не му бе говорила направо. Отблизо изглеждаше по-млада, отколкото му се беше сторило — бръчките около очите ѝ бяха от слънцето и вятъра по пътищата.
— Пея песните, защото за тях ни дават хляб. Ние, вестарите, носим новините от кралство в кралство, из цяла Естера, и където спрем, плащаме с песен или с вест. Хората обичат тая за падналите. Плачат на нея и после ни дават по-голям самун. — Тя се усмихна накриво. — Ако вярвах на песните, нямаше да мога да спя.
— Защо да не можеш?
— Защото казват, че падналите се връщат. — Ясмина стана и изтупа полите си. — Лека нощ, чужденецо.
Огънят се бе смалил до жар, когато Айше дойде и седна до него. Помълча, загледана в жарта. После посегна с голи пръсти към края на огнището и загреба шепа пепел — изстинала отгоре и още топла отдолу.
— Дай си ръката. Дясната.
— За какво ти е?
— Искаш да знаеш кой си, нали? — Тя не го погледна. — Или ще чакаш да ти дойде само?
Люциус ѝ подаде ръката си.
Айше я обърна с дланта нагоре и я посипа с пепел. Разтри я бавно с върховете на пръстите си, докато сивото не влезе във всяка гънка. Линиите по дланта му изпъкнаха тъмни, като пътеки, начертани с въглен. Тя ги гледа дълго, наклонила глава първо на едната, после на другата страна, и мълчеше.
Сложи палеца си в средата на дланта му.
Там линиите се събираха. Тя натисна — отначало леко, после по-силно, докато натискът не стигна до китката му и не се разля нагоре по ръката. Останалите ѝ пръсти обгърнаха опакото на дланта и я придържаха.
Палецът не помръдна. Айше вдигна очи от ръката към лицето му и го загледа отблизо, право в очите. На светлината на жарта зелените ѝ очи бяха потъмнели.
— Много гордост — каза тя.
Люциус искаше да дръпне ръката си. Не го направи — нещо в начина, по който тя натискаше с палеца, го задържа.
— Това ли виждаш в пепелта?
— В пепелта виждам, че си паднал.
Тя пусна ръката му.
В средата на дланта палецът ѝ бе оставил кръг, чист от пепел, и кожата там беше бяла.
— Паднал откъде? — Люциус се наведе към нея. — От кон? От скала? От кого?
Айше избърса пръстите си в полата и не отговори.
— Кажи ми.
Не искаше да заповядва, но излезе заповед — със същия студен глас, който беше чул в себе си в гората, когато кучетата спряха.
Айше вдигна очи. За миг в тях се мярна внимание, което той не можа да разбере — като на човек, който чува стъпки в съседната стая и ги познава. После тя само се засмя тихо.
— Не съм ти слугиня, момче.
— Не съм казал, че си.
— Каза го с гласа си. — Тя се облегна назад, на колелото на фургона. — Как се казваш?
Люциус отвори уста. Пак посегна към онова гладко място в себе си, където трябваше да е името. Пак го намери празно.
Затвори уста.
— Значи още не знаеш. — В гласа на Айше нямаше подигравка. — Хубаво. Не всеки трябва да знае всичко веднага.
— А ти знаеш ли го?
— Аз знам много неща, които не ми трябват. — Тя погледна към жарта. — Слушай сега, защото ще го кажа веднъж. На два дни път оттук, ако минеш по пряката пътека, е Алтара. Голям град е, на хълм. Кралството ни се казва Супербия, а Алтара е най-високият град в него и затова се мисли за най-важен. Там има една пророчица. Казва се Касандра.
— И какво вижда тя?
— Вижда онова, което аз само подушвам. — Айше протегна пръсти над жарта, за да ги стопли. — Ако някой може да ти каже откъде си паднал, това е тя.
— Къде да я търся?
— Търси я в долните улици. Там всеки знае кой какво държи. — Тя замълча. — Може да не я намериш лесно.
— Ще я намеря.
Айше го погледна изкосо и кимна.
— Спи сега. Ще ти трябват сили.
Легна под нейния фургон, на две агнешки кожи, завит с чула. Раната туптеше под превръзката в ритъма на сърцето му и дълго не можа да заспи. Когато най-сетне заспа, спа тежко и без сънища.
Събуди се веднъж, в най-тъмния час. Огънят се бе превърнал в купчина червени въглени и лагерът спеше. На мястото, където беше седяла Айше, нямаше никой. Платнището на шатрата ѝ, опъната встрани от фургона, висеше неподвижно.
Някъде долу, откъм потока, изпръхтя кон. Люциус реши, че е някой от техните, обърна се на другата страна и пак заспа.
Когато се събуди, името беше в устата му.
Лежеше по гръб под фургона. Над него бяха дъските на дъното му и една паяжина, по която бе полепнала роса. Каза името на глас, преди да го е помислил:
— Люциус.
Полежа неподвижно и го повтори, по-тихо. Не знаеше откъде беше дошло. Името не носеше нито спомен, нито лице, нито място, но легна там, където снощи бе празно, и го запълни докрай.
Люциус се усмихна на дъските над себе си. Името беше негово — бе си го взел обратно, без да моли никого.
Излезе изпод фургона. Зазоряваше се. Над поляната висеше мъгла до коленете, а тревата под нея беше бяла от слана — първата, която Люциус виждаше, или поне първата, която помнеше. Лагерът се събуждаше. Жените разпалваха огъня, мъжете извеждаха конете към потока. Никой не му каза добро утро.
Раул впрягаше. Когато Люциус мина покрай него, той вдигна глава, огледа го, задържа поглед върху превързаната ръка и се върна към ремъците.
Люциус вече бе отминал, когато Раул заговори, без да се обръща:
— Пътят за Алтара минава през села, а селата са гладни.
Люциус спря.
— Тая есен Рекс Магнус им прибра житото до зърно, за данък. — Раул дръпна един ремък, за да го провери. — В Алтара му викат Касапина. Хората му още обикалят селата и гледат да не е скрил някой чувал под пода. Срещнеш ли ги, гледай в земята и им дай каквото поискат.
— Кой е той, че да му плащат?
— Онзи, на когото Алтара плаща, за да не я коли. — Раул тупна коня по шията и едва тогава погледна Люциус. — Не ти го казвам заради тебе. Ако те убият на пътя, ще кажат, че си спал при нас, и пак ще дойдат при нас да питат.
— Няма да гледам в земята.
— Знам. — Раул се върна към ремъците. — Затова ти го казвам. Онзи също не гледаше в земята.
Люциус постоя още миг и зачака Раул да добави нещо. Вестарят обаче повече не вдигна глава. Каквото имаше да казва, го бе казал — и то на коня.
Айше го чакаше пред шатрата си, облечена за път, с тъмен шал на главата. В ръката си държеше кожена кесия, издута и тежка, вързана на гърлото с ремък. Възелът беше залят с восък, а във восъка личеше отпечатък — кръг с око в средата.
— Вземи. — Тя му я подаде. — Това е за Алтара. Там нищо не се дава даром, дори водата.
Люциус взе кесията и я претегли на дланта си. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше, а монетите в нея не звъннаха — бяха натъпкани плътно. Не я отвори. Завърза ремъка за колана на панталоните си и кесията увисна на хълбока му.
Не каза „благодаря“ — не му и хрумна. Тя го пращаше в Алтара, тя му бе казала името на пророчицата и пътя. Редно беше пътят да плати онзи, който го беше посочил.
Айше го гледаше, докато той връзваше кесията, и също не каза нищо.
— Пътеката е там. — Тя посочи към долния край на поляната, където мъглата се сливаше с гората. — Върви покрай потока, докато стигнеш до пътя. Там завий на запад и не се отбивай. До Алтара са два дни.
— Люциус — каза той.
Тя се обърна към него.
— Казвам се Люциус. Сетих се тази сутрин.
По лицето ѝ мина сянка, както снощи, когато го огледа до огъня. Изчезна, преди той да успее да я улови. Айше бавно повтори името:
— Люциус. — Тя кимна. — Сега вече го знаеш. Пази го.
Той кимна в отговор и тръгна.
Пътеката минаваше покрай шатрата ѝ. В калта между шатрата и първите храсти, където сланата се бе стопила от топлината на огъня, Люциус видя следи от копита.
Следите бяха пресни — водата в тях още не се бе избистрила. Водеха надолу, към потока. В края на всяка личеше извита ивица с дълбоки точки в нея — желязото на подковата и главите на гвоздеите. Значи през нощта тук бе стоял тежък, подкован кон, а после си беше отишъл.
Люциус спря над следите. После погледна конете на вестарите, които Раул и младежите водеха към потока. Копитата им бяха кръгли и голи, подрязани с нож.
Подкован кон се чува от три поляни.
Обърна се. Айше стоеше пред шатрата, където я беше оставил, с ръце, скръстени под шала. Гледаше го и сигурно го бе гледала през цялото време, докато той стоеше над следите.
Можеше да я попита. Можеше да се върне тези десет крачки и да попита чий е конят, стоял пред шатрата ѝ, докато той спеше под фургона ѝ. Но да попита значеше да признае, че нещо в този лагер се бе случило без него и че той го научаваше последен — като слуга, на когото казват каквото е останало. А кесията тежеше на хълбока му и пътят беше пред него.
Люциус обърна гръб на шатрата и тръгна надолу към потока. На всяка крачка кесията го потупваше по бедрото.