Глава 1: Сосът със златни искри
Под лъжицата сосът искреше.
Били го разбъркваше бавно, от ръба към средата. При всеки кръг от дъното се надигаше по една златна искра, пукваше на повърхността и изчезваше. Медният съд стоеше на края на огнището, където жарта беше най-слаба, а пак къкреше по-силно, отколкото трябваше.
Не сега. Тук има сто души.
Той вдигна лъжицата и пусна една капка обратно в съда. Капката легна тежка и тъмна, с цвета на запечен лук и стар мед. Беше задушил в соса мащерка от хълмовете над града, розов пипер от пристанището и половин чаша от виното, което принцът пиеше сам. В соса имаше и още нещо, което не идваше от рафтовете.
Топлината тръгваше от гърдите му, слизаше по ръката и минаваше в дървото на лъжицата. Във всеки съд, който Били Мос бе бъркал в тази кухня, оставаше по малко от нея — колкото щипка сол, не повече. Гостите на принц Седрик не знаеха защо в двореца му се яде по-хубаво от всяка друга трапеза в кралство Гула, а Гула се хвалеше с трапезите си пред всичките седем кралства на Естера. Знаеха само, че главен готвач е Дюран, и пращаха поклоните си на Дюран.
— Пъдпъдъците! — Дюран прекоси кухнята с бялата брада напред и разблъска чираците от пътя си. — Колкото да се каже една молитва, и излизат! Ако закъснеем, Негово Височество ще поръча да сервират нас вместо глигана!
Никой не се засмя. Дюран го повтаряше на всеки пир и всеки път изглеждаше, че го мисли.
Дино стоеше до Били с дъската с нарязания праз и не мърдаше. Гледаше в съда.
Момчето беше на деветнайсет, с върхове на пръстите, загрубели от изгаряния, и с кафяви очи, които не мигаха, когато се учеше. От пролетта насам Дино гледаше ръцете на Били повече от своите. Веднъж Били го бе хванал да топи пръст в соса, когато мислеше, че никой не го вижда. После Дино дълго стоя над съда с наклонена глава, вслушан в нещо.
— Майсторе. — Дино преглътна. — Имаше момент, в който сосът ти искреше. Не съм луд, нали?
— Луд си, разбира се. Всички готвачи са луди, иначе щяха да станат писари. — Били не спря лъжицата. — Мазнината пука, момче. Събере ли се жар под нея, пука и святка. Дай ми праза.
Дино му подаде дъската. Ръцете му трепереха малко.
Били изсипа праза в съда и искрите угаснаха под зеленото. Раменете му се отпуснаха. Палецът му се плъзна по показалеца — стар навик, който ръката правеше сама, сякаш мачкаше сол.
— От седмици гледам — каза Дино тихо. — Като се наведеш над тенджерата, става по-топло. И не е от огъня.
— От огъня е. Всичко в тая кухня е от огъня. И аз, и ти, и брадата на Дюран.
Дино се усмихна, защото така се полагаше. Очите му останаха на съда.
Задната врата се отвори и с вятъра от двора влезе Феран. Носеше кожения нагръдник на капитаните от стражата на Седрик, а шлема — под мишница. Мина покрай фурната, без да пита, бръкна в коша с топлите хлябове и откъсна половин питка.
— Капитане. — Дюран го изгледа от другия край на кухнята. — Хлябът е за гостите.
— Аз съм гост. Пазя ви от тях. — Феран отхапа и се обърна към Били. — Ще стоя на голямата врата до края. Принцът иска капитан на вратата, щом брат му е на трапезата.
— Ял ли си нещо днес освен това?
— Ям сега.
— Седни за малко. Имам бульон от снощи.
— Нямам време за бульон, Били. — Феран довърши хляба и изтупа трохите от нагръдника си. — И не ме гледай така. От две години съм капитан. Мога да стоя на една врата и без да съм ял.
Били вече сипваше в една паница. Сложи я на ръба на масата, до ръката на Феран, и не каза нищо.
Феран погледна паницата, после него. Въздъхна, взе я и я изпи на три глътки, прав, с шлема под мишница. Когато свърши, устата му се изкриви. Бульонът беше хубав, но Феран не обичаше да го хранят като дете.
— Освин пак е с лъжичката си — каза той тихо, щом остави паницата. — Видях го на стълбите. Пипаше джоба на дублета си на всяко стъпало.
— Нека пипа. Тук ще яде.
— Ще яде. — Феран сложи шлема. — И ще ми е по-спокойно, ако тази вечер си стоиш в кухнята.
Вратата се затвори след него. Паницата бе празна, а в гърдите на Били се разля онова леко, топло отпускане, което идваше винаги, щом някой изпиеше нещо, сипано от него. Не бе сложил нищо от себе си в бульона. Само го беше стоплил.
Били Мос бе на вид на четирийсет и пет. Тъмната му коса бе прошарена със сребърни нишки, които никой бръснар не можеше да обясни. От петнайсет години насам излизаше по една нова всеки път, щом сложеше от себе си в нечия чиния. Отдавна не ги броеше.
Слугите в ливреи чакаха на редица до вратата с празните подноси. Били мина покрай чиниите и на всяка сипа по лъжица сос върху гърдите на птицата. На трийсет и втората спря. Пъдпъдъкът там беше по-дребен от другите и с прегоряло крило. Който го получеше, щеше да го забележи. Щеше да остави половината.
Били сложи длан над чинията и задържа. Топлината слезе от дланта му в месото. Кожата на птицата се опъна и лъсна. Той вдигна ръка и подът се люшна под него, затова се подпря на масата и изчака.
Сега всички ще са доволни.
— Ела, Били. — Дюран го дръпна за ръкава към малката врата на залата. — Да видим как ядат.
Зад вратата имаше параван от резбован орех, а зад паравана — място колкото за двама. Оттам главният готвач и помощникът му гледаха пира, без пирът да гледа тях. Дюран стоеше отпред, с ръце на корема. Били стоеше отзад и гледаше над рамото му.
Залата беше дълга, с прозорци към пристанището и с две огнища, в които горяха цели дънери. Масата минаваше по средата ѝ от край до край, под три реда свещи. Вятърът от морето гонеше по двора първите сухи листа на листопад, а тук вътре беше горещо и миришеше на восък и на печено.
В горния край седяха синовете на крал Теодор. Кралят не бе станал от леглото от лятото насам и пирът в двореца на по-малкия му син беше пир без крал. Принц Освин, първородният, беше в кралско синьо, с тясно лице и студени сини очи. Принц Седрик, по-малък с три години, беше в тъмночервено. Очите му бяха тъмни и се смееха, преди да се засмее устата.
Вдясно от Освин седеше капеланът на краля, слаб човек в сиво расо. На гърдите му, на кожена връв, висеше синьо стъкло, голямо колкото яйце. Пламъците на свещите минаваха през него и падаха по покривката като синкави петна.
Били не гледаше капелана дълго. Не обичаше да гледа синьото стъкло.
Отсреща, до голямата врата на залата, стоеше Феран, с ръка на дръжката на меча. Гледаше залата така, както Били гледаше огнището — всичко наведнъж. Били го бе измъкнал от ръцете на разбойници при един керван преди петнайсет години, скоро след като сам се бе събудил без памет. Феран тогава беше деветгодишно момче от долните квартали, без баща и без обувки. Сега беше на двайсет и четири, капитан, и още крадеше хляб от фурната.
Пъдпъдъците излязоха.
Гостите посегнаха наведнъж. Една жена затвори очи. Двама търговци на вино от пристанището се спогледаха над чиниите и единият кимна. Освин хапна и остави вилицата, за да каже нещо на капелана, после пак я взе.
Били пусна дъха си.
— Дюран! — Седрик вдигна чашата си към паравана. Знаеше къде стоят готвачите. Всички в двореца знаеха. — Излез да те видим, човече. Баща ми яде каша от три месеца, а ти ни храниш като за коронация.
Дюран оправи престилката си и излезе пред паравана. Поклони се ниско, после още веднъж, към Освин, и бялата му брада легна на гърдите.
— Ваше височество ме ласкае. Соса го държа в тайна от двайсет години.
Били гледаше гърба му и се усмихваше. Сосът беше от тази сутрин. Дюран не го бе опитал. Нямаше нищо против — лицата на масата бяха лицата, които искаше да види, а чие име щяха да кажат после, не беше важно. Важно беше, че ядат.
Освин не вдигна чаша към Дюран. Бръкна два пръста в джоба на дублета си, опипа нещо там и ги извади празни. Лицето му беше бледо, с червени петна на скулите, а ръката, с която пак взе вилицата, потреперваше.
Нахрани го. Ще му мине.
В средата на масата един стар лорд с подпухнали клепачи разряза пъдпъдъка си, опита два пъти и с върха на пръстите бутна чинията към средата на масата, колкото да не му стои под носа. После се обърна към съседа си.
Под лъжичката на Били нещо се сви.
За миг пред очите му светна друго. Малка ръка, детска, лепкава от сок, избутваше от себе си зряла смокиня. Плодът се търкулна по нещо бяло и спря. Били не помнеше чия е ръката и къде е било това. Свиването под лъжичката беше същото.
Той пристъпи покрай паравана.
— Къде? — Дюран го хвана за лакътя, без да се обръща. — Ти си в кухнята, не на масата.
— Не му хареса.
— На лорд Евар нищо не му харесва от двайсет години. Има камъни в жлъчката. — Дюран го побутна назад. — Иди виж глигана.
Глиганът беше готов. Били го знаеше, но се върна в кухнята.
Сосиерите за горния край на масата стояха на отделна табла, сребърни, с капаци във формата на раковина. Били ги напълни сам. После сложи длан над първата и задържа повече, отколкото над пъдпъдъка. Принцовете трябваше да са доволни най-много. Освин беше хапнал, но беше оставил вилицата.
Искрите се вдигнаха над соса и този път не изгаснаха веднага.
Зад него ножът на Дино спря да реже. Били не се обърна. Затвори капака и топлината остана вътре, а ръката му изстина до лакътя.
— Носете — каза той на слугите.
Когато се върна зад паравана, в залата вече не се ядеше. Говореше се.
— …и няма да мълча на собствената си трапеза — казваше Освин. Не викаше. Говореше с равен глас и с него стигаше до долния край на масата. — Има еретици на три дни път от този град. Варят отвари в планината, проповядват по хълмовете и вземат хляба от устата на селата. Орденът на Азур го знае от години.
Орденът на Азур — в Гула го наричаха още Ордена на пророк Илия, по името на основателя му — имаше свой храм тук, в Сатура, и свой изповедник при болния крал. Изповедникът седеше вдясно от Освин и мълчеше. Стъклото на гърдите му се полюшваше, когато дишаше.
— Орденът знае много неща. — Седрик не бе оставил вилицата си. — Знае колко е десятъкът на пристанището. Знае и кога баща ни се изповядва. Само не знае защо селата по хълмовете гладуват, нали, отче?
Капеланът наведе глава и се усмихна на покривката. Не отговори.
— Орденът има очи там, където ние имаме само свещи. — Освин докосна джоба на дублета си. — Когато седна на трона, ще му дам място в съвета, което му се полага.
— Когато седнеш на трона. — Седрик се усмихна на гостите, не на брат си. — Чухте ли го? Брат ми вече разпределя столовете в съвета, а баща ни още диша. Следващото, което ще ни каже, е, че паднали ангели ни готвят вечерята.
Някой се засмя. Смехът мина по масата и спря при Освин.
Били стисна ръба на паравана. Пръстите му намериха резбата и потънаха в нея.
— Смей се — каза Освин. — Орденът е хванал вече трима от тях. Ходят между нас с човешки лица. Ядат с нас. И Азур вижда всеки от тях през синьото, братко, колкото и да се смееш.
Синьото стъкло на гърдите на капелана хвана пламъка на една свещ.
Някъде под лъжичката на Били страхът стана горещ.
Една чаша на масата се пръсна.
Беше висока чаша с червено вино пред една млада жена в долния край. Стъклото се разлетя на звезда и виното плисна по покривката и по ръкавите ѝ. Жената изпищя и скочи. Мъжът до нея скочи след нея и събори стола си.
— Пукната е била — каза някой.
— Пукната — повториха няколко гласа, облекчени, че има дума за това.
Били гледаше дланите си. Бяха топли, по-топли, отколкото трябваше. Отдалечи ги от резбата на паравана. Беше му се сторило, че дървото под пръстите му почва да пуши.
Една жена с рубини в сивата коса стана от мястото си до Седрик. Не бързаше. Изчака слугите да покрият виното с кърпи и чак тогава вдигна чашата си.
— Оставете политиката за съвета, скъпи принцове — каза графиня Маргарита. — Тук се поднася десерт. Но първо глиган.
Смехът се върна, по-силен, отколкото заслужаваше шегата. Освин сви устни и посегна към чашата си. Седрик кимна на графинята, сякаш тя му бе направила услуга, която щеше да помни.
Глиганът влезе на четири подноса, със сребърните сосиери отстрани.
Били търсеше с поглед Освин. Слугата пред принца вдигна капака на раковината и сосът се разля по месото тъмен и лъскав. Във въздуха над чинията се вдигна пара. Освин наведе лице над нея и затвори очи.
Нещо в тила на Били се отпусна.
Тогава видя Феран.
Капитанът не гледаше чинията на принца. Ръката му бе слязла от дръжката на меча и бе застинала във въздуха. Гледаше зад стола на Освин.
Там стоеше виночерпецът на Седрик, слаб мъж със сиви кожени ръкавици. Той наливаше вино в чашата на Освин от кана с дълго гърло. Със свободната ръка, ниско, до ръба на чашата, изля нещо от шишенце колкото палец. Шишенцето изчезна в ръкава му още преди виното да спре да тече.
Последната капка, която падна от него, беше тъмночервена и гъста като мед.
Били познаваше този цвят. Половината двор го познаваше. Това беше росата на Копието. Варяха я отците от манастира на Копието в гладните хълмове и я продаваха на шишенца с восъчна запушалка — сладка, с дъх на изгоряла захар. В двореца я пиеха за бодрост, за сън и за забрава. Освин я пиеше от години, от сребърна лъжичка, всяка сутрин и вечер, и смяташе, че никой не знае. Знаеха всички.
Ако някой сипеше двойно, Освин нямаше да усети вкуса.
Виночерпецът се отдръпна. Феран погледна към Седрик. Седрик говореше с графинята и не гледаше никого.
Освин хапна от глигана. Хапна втори път, по-бързо. Посегна към чашата и я изпи до дъното.
Топлината, която Били бе оставил в соса, още беше негова. Той я усещаше, както се усеща нишка, вързана за пръста — далече, на края на масата, вътре в Освин. Тя гореше. А там, където гореше, нещо сладко и тъмно я хващаше и я теглеше надолу, към корема, и я правеше на глад.
Не. Стига. Достатъчно му е.
Били не знаеше как да я върне. Никога не му се бе налагало да връща.
Опита все пак. Затвори очи и посегна към нишката с движението, с което вдигаше капака на кипнала тенджера. Дръпна. Нишката не дойде. Отсреща нещо я държеше със зъби, сладко и тъмно, и колкото по-силно дърпаше Били, толкова повече топлина изтичаше от гърдите му по нея към Освин. Коленете му омекнаха. В устата му се събра вкус на изгоряла захар, който не беше негов.
Пусна я, преди да е паднал.
Когато отвори очи, Дюран го държеше за ръката над лакътя.
— Какво ти е? Бял си целият.
— Горещо е.
— Горещо е — съгласи се Дюран. Пусна го — гледаше към залата.
Освин разкъса глигана с пръсти. Мазнината потече по брадичката му. Той напъха месото в устата си, преди да е преглътнал предишното, и посегна към чинията на капелана. Капеланът се отдръпна. Освин грабна от подноса със сливите, после хляб, после пак месо, и ръцете му трепереха толкова, че изпусна половината по покривката.
Гостите замлъкнаха един по един, от горния край към долния.
— Ваше височество — каза капеланът тихо.
Освин не го чу. Устата му дъвчеше. Очите му бяха широко отворени и мокри, и в тях нямаше нищо освен глада.
После първородният на Гула се наклони напред и падна с лице в чинията си.
Чинията се пропука под тежестта му. Сосът се разплиска по синьото кадифе. Тялото на Освин се тресеше на големи тласъци, а пръстите му продължаваха да опипват покривката и да търсят хляб.
Някоя жена изкрещя. Столове заскърцаха по камъка. Капеланът се наведе над Освин и вдигна синьото стъкло пред лицето му.
— Азур вижда. Лекар. Веднага.
Седрик не стана. Остави вилицата си, избърса пръсти в салфетката и чак тогава стана, бавно, и пристъпи към брат си.
Били не можеше да помръдне. Дюран мърмореше нещо пред него и правеше знака на синьото око по гърдите си, а Били гледаше ръцете на Освин, които още търсеха хляб.
Отсреща, през цялата зала, през дима на свещите и през хората, които тичаха между тях, Феран вдигна очи и намери неговите.
Седрик вече не гледаше брат си. Гледаше Феран при вратата. После погледът му мина през залата натам, накъдето гледаше капитанът — към малката врата на кухнята и паравана от орех, над който стоеше лицето на готвача.
Глава 2: Един час
Дойдоха двама лечители, единият още по нощна риза под наметалото.
Обърнаха Освин по гръб на пода, между масата и огнището. Някой бе пъхнал под главата му сгъната покривка и тя вече бе мокра от соса и от слюнката му. Принцът вече не дъвчеше. Челюстта му тракаше. Пръстите му стържеха по камъка на пода и търсеха хляб, който никой не му даваше.
Капеланът бе коленичил до него. Държеше синьото стъкло над очите му с две ръце и шепнеше. Освин гледаше през стъклото нагоре, към свещите, и не мигаше.
Били стоеше зад паравана и не можеше да откъсне очи от пръстите на пода.
Гостите се бяха отдръпнали към прозорците. Графиня Маргарита стоеше сама до празния стол на Освин и държеше напоена с вино кърпа, без да знае къде да я остави. Двамата търговци от пристанището се измъкваха към вратата, наведени, а Феран ги пусна, без да ги погледне.
Седрик коленичи от другата страна на брат си. Хвана ръката, която стържеше по пода, и я задържа в своята.
— Тихо, Освин. Тихо. — Гласът му беше мек и се чуваше до паравана. — Тук съм.
Освин изскимтя и издърпа ръката си. Пак затърси хляб.
Капеланът протегна пръст и обра от брадичката на принца капка сос. Вдигна пръста пред синьото стъкло и дълго гледа капката през него, отблизо, както златар гледа камък. После избърса пръста в расото си и погледна към паравана.
Били се отдръпна. Не знаеше дали капеланът го бе видял. Знаеше само, че сосът по пръста му беше неговият сос.
— Чий е сосът? — Капеланът не повиши глас. Питаше Седрик, който още държеше брат си.
— На двореца ми — каза Седрик. — Ще ти кажа на кого. Още тази нощ.
— Вътре. — Дюран дръпна Били назад, към кухнята. — Вътре, казах. Нищо не сме видели.
Кухнята беше пълна и тиха. Чираците бяха спрели шишовете и стояха с ръце покрай тялото. Мазнината от глигана капеше в жарта и съскаше. Никой не я обираше.
Дино стоеше до огнището, до медния съд, и гледаше Били.
Били отиде до масата, взе един нож и почна да реже лук. Нямаше нужда от лук. Ръцете му имаха нужда от нещо, с което да се заемат, преди да са почнали да треперят пред всички.
Вратата към двора се отвори без почукване.
Влезе десетник от стражата на Седрик, с меч на кръста и с лице, което не искаше да е тук. Зад него стоеше виночерпецът със сивите ръкавици. Не влезе. Остана на прага, с ръце зад гърба, и огледа кухнята от ъгъл до ъгъл.
— Негово Височество пита кой е готвил соса — каза десетникът.
Дюран пристъпи напред, преди някой друг да е отворил уста.
— Не съм аз! — Гласът му стигна до гредите. — Пъдпъдъците — да, глиганът — да, но в оня сос не съм бъркал от лятото! Дадох го на него, Мос, той си го вари сам, аз съм му казвал. Колко пъти съм казал, че си шепне над тенджерите? Питайте когото искате!
Никой не бе чувал Дюран да казва нещо подобно. Откакто Били вареше соса, Дюран не бе обелил и дума за него — само прибираше поклоните. Сега крещеше и сочеше с цялата ръка.
Дино погледна Дюран, после Били.
— Аз го варих — каза Били.
Десетникът кимна. Не знаеше какво да прави с отговора и затова погледна назад, към прага. Виночерпецът гледаше Били. Гледа го дълго, от прошарената коса до ножа в ръката му, и после се обърна и си тръгна. Десетникът тръгна след него.
Дюран седна на една каца и обърса лицето си с престилката.
— Да не съм те чул да кажеш нещо друго — промърмори той, на никого.
Били остави ножа.
Отиде в килера за брашно, защото там нямаше никого, и се подпря с две ръце на чувала. Под дланите му се вдигна бял прашец. Миришеше на сухо и на зима.
Вратата на килера се отвори и пак се затвори. Феран застана с гръб към нея.
— Видя ли? — попита Били.
— Видях. — Феран дишаше през носа, бавно. Беше свалил шлема. Косата му бе мокра от пот. — Видях ръката на Гернот. Сипа от шишенцето в чашата, докато наливаше. И Седрик видя, че съм видял.
— Гернот?
— Виночерпецът. Видя ли го как те гледаше преди малко? — Феран скръсти ръце, после ги отпусна. — Слушай ме сега. Освин ще живее или няма да живее, не знам. Лекарите казват, че е от росата, и това е вярно. Капеланът казва, че е от соса. И то е вярно, нали?
Били не отговори.
— Нали, Били?
— Сосът беше топъл. — Били вдигна ръце от чувала и ги погледна. По дланите му бе полепнало брашно. — Сложих му повече. Исках да хапне.
Феран затвори очи за миг.
— Добре. Това не го казвай на никого друг. — Отвори ги. — Капеланът поиска перо и восък. Пише заповед в стаята на писаря до залата. За ареста на готвача, който е варил соса. Чух го да диктува. Казва, че в соса е имало искри и че на трапезата на кралския дом такива искри се гледат през синьото.
Под лъжичката на Били стана студено.
— Седрик ще я подпише?
— Седрик няма нужда да подписва нищо. Капеланът изповядва краля. Неговият печат отваря портите на Сатура по-бързо от печата на принца. — Феран се наведе към него. — А Седрик ще остави капелана да те вземе. Ще е доволен. Готвачът е виновен, Освин е отровен от готвача, а капитанът, който е видял Гернот, ще го пратят утре на границата или в някой ров. Седрик иска и двамата да мълчим, Били. Най-добре мълчат мъртвите.
— Ти си негов капитан.
— Затова знам. — Феран отвори вратата на килера и надникна навън. — Тръгваме тази нощ. Двамата. Аз отивам до портата да видя докъде е стигнала заповедта. Ти стой тук и не мърдай.
— Феран.
Капитанът се обърна.
— Втората маса още не е яла — каза Били. — Стражата от вратите, конярите, хората на капелана, които дойдоха с него. Седят в стаята на прислугата от залез. Ако им се изнесе нещо.
Феран го гледаше мълчаливо.
— Хората на капелана, Били. Хората, които ще дойдат да те вземат.
— Гладни са.
— Не мърдай оттук. — Феран затвори вратата след себе си.
Били остана в тъмното, при брашното. Чуваше през дъските кухнята — първо тихо, после все по-шумно, защото Дюран бе спрял да се жалва и бе почнал да вика. Чуваше как някой обира мазнината от жарта, как някой пита дали да изнасят десерта, как Дюран казва, че никой не иска десерт, когато принцът лежи на пода, и после казва да го изнасят все пак, защото принцовете може да поискат.
Стаята на прислугата беше от другата страна на стената. Там седяха около трийсет души и чакаха вечерята си от залез, а за тях никой не се сещаше.
Палецът му търкаше показалеца.
Феран се върна, когато над огнищата бяха сменили дънерите. Не влезе в килера. Махна му от вратата на кухнята и Били излезе при него в коридора за дърва.
— Имаме час — каза Феран тихо.
— Как така час?
— Заповедта е стигнала до дворцовата порта. Там я проверява старецът от канцеларията — оня, дето седи в будката до решетката и гледа печатите на всичко, което влиза и излиза. С пръстите, дето са черни от мастило до ставите. — Феран сви рамене. — Казал, че печатът е ударен накриво и че ръбът на восъка не хваща връвта. Върнал я. Докато капеланът я подпечата наново и докато пак слезе до портата, ще мине час. Стражът ми го каза. Старецът я връщал за поправка и преди, на когото и да е. Веднъж върнал заповед на самия крал.
Били гледаше Феран.
— Защо —
— Не питах защо. — Феран го погледна в очите. — Не питай и ти. Един час е. Повече няма да ни дадат.
Били не попита. Кимна, а Феран вече беше обърнал гръб към него и броеше на пръсти, докато гледаше към коридора — коне, пари, изход.
— Защо идваш тогава? Можеш да останеш. Да кажеш, че нищо не си видял.
— Седрик ме погледна в залата, Били. Знае, че съм видял. — Феран не се обърна. — А и кой ще те изведе? Ти от четири години не си излизал от тоя дворец през врата, на която не мирише на лук.
— Мирише на лук на всяка врата, ако си готвач.
Феран се изсмя веднъж, кратко, през носа.
— Изходът ни е служебният вход към двора с бъчвите. Там е старият Хуберт. Знае те. Знае и мен. Аз ще говоря с него. Ти ще мълчиш. — Сега се обърна. — Имаш колкото да си вземеш наметалото.
Били не отиде за наметалото. Отиде до коша с хляба.
Извади две питки, после трета. Уви ги в чиста кърпа заедно с парче сирене от килера и с половин наденица от куката над огнището. Ръцете му работеха бързо и сигурно, сякаш тази работа поне беше негова. Сложи вързопа в една торба и сложи торбата в ръцете на Феран.
— Какво е това?
— Не си ял от обед. Една паница бульон не е ядене.
— Били, имаме час.
— Затова. После няма да има кога. — Били затегна връвта на торбата върху китката на Феран, както се връзва на дете, за да не я изтърве. — Ще го ядеш по пътя.
Феран погледна торбата на китката си. Отвори уста, после я затвори. Не я свали.
Дюран ги гледаше от другия край на кухнята, седнал на кацата. Не каза нищо. Когато Били мина покрай него, главният готвач бръкна под престилката си, извади нещо и го пъхна в ръката му. Беше малък нож за обиране, с дръжка от рог, онзи, който Дюран не даваше на никого да пипне.
— Не съм те видял — каза Дюран, без да вдига глава. — И сосът не е мой.
— Знам, че не е твой.
Дюран кимна на пода. Брадата му трепереше.
Били прибра ножа в пояса си и отиде до огнището, при медния съд.
Сосът беше изстинал на края на жарта. Отгоре бе хванал тънка кожица. Били я обра с лъжицата и разбърка. Сосът се затопли по-бързо, отколкото можеше да го стопли жарта.
Златна искра се вдигна от дъното. После още една.
— Дино.
Момчето бе до него, преди да е довършил името му.
— Вземи това. — Били хвана съда за двете уши и го сложи в ръцете на Дино. Беше тежък и Дино го хвана с цялата си сила. — Има хляб в коша. Има от глигана на втората решетка, онова, дето не излезе. Сложи го в стаята на прислугата. Сипи на всеки. И от соса — по лъжица на чиния, не повече.
— Майсторе…
— Да не остане втората маса гладна. Седят от залез.
Дино гледаше съда в ръцете си. После вдигна очи.
— Ти къде отиваш?
Били сложи ръце на раменете му. Раменете бяха тесни, още момчешки, и се стегнаха под дланите му.
— Запомни ме такъв, какъвто съм сега — каза той.
— Не разбирам.
— Няма нужда. — Били стисна раменете му. — Ако някой пита за мен, кажи, каквото знаеш. Само каквото знаеш. Ясно ли е? Не лъжи заради мен. Не те бива в лъжите, личи ти по ушите.
Ушите на Дино почервеняха.
— Сосът — каза Дино тихо. — Имаше искри, нали? И преди. Аз ги видях и тогава —
— Мазнина. Нали ти казах.
Дино преглътна. Не повярва, но кимна.
— Ще ме научиш ли? Като се върнеш?
— Ще те науча.
Били пусна раменете му и отстъпи. Лицето на Дино бе червено чак до ушите, а очите му бяха мокри и не мигаха, както когато се учеше. Били се обърна, преди да е видял повече.
В коридора Феран го чакаше с наметало, което не беше на Били.
— Твоето е на кукичката до фурната и всички го знаят — каза Феран и го метна на раменете му. — Това е на един коняр. Утре ще ме кълне.
Страничните коридори на двореца бяха тесни и ниски, с опушени тавани, за прислугата и за дървата. Били ги знаеше по миризмите: тук — на мокра вълна от перачницата, там — на конска пот от стълбите към конюшните, по-нататък — на студена пепел от пещите за хляба. Четири години бе ходил по тях с подноси и кошове. Никога не бе ходил по тях с празни ръце. Не знаеше къде да ги дене.
На един завой Феран вдигна ръка и спря.
Отпред, от главния коридор, идваха стъпки — тежки, на двама. Феран се долепи до стената. Били се долепи до него. Двама от стражата на капелана минаха през напречния проход, с фенер, без да погледнат встрани. Единият говореше.
— …до сутринта. Казва, че щом се подпечата, вдигаме кухнята.
— Цялата?
— Готвачите. Помощниците. Който е бъркал.
Стъпките заглъхнаха. Феран не помръдна, докато не заглъхнаха съвсем. После тръгна и Били тръгна след него.
Помощниците. Който е бъркал.
Мисълта го спря на средата на една стъпка.
— Дино — каза Били.
— Какво Дино?
— Чу го. Помощниците. — Били вече се бе обърнал назад, към кухнята. — Дадох му соса. Аз му го дадох, в ръцете. Ще го хванат със съда в ръце.
Феран го хвана за лакътя.
— Ще го разпитат. Ще каже, че ти си варил, а той е сервирал. Това е истината и ще го пуснат с нея. — Пръстите му стиснаха. — Върнеш ли се, вземат и двама ви.
— Не знаеш дали ще го пуснат.
— Не знам. — Феран не пусна лакътя му. — Знам, че ако те видят в кухнята след час, ще горите на един и същ огън. Това ли искаш да му дадеш?
Били стоеше в коридора с лице към кухнята. Оттам миришеше на изстиващ глиган, на лук, на соса. Откакто помнеше, все бе вървял към тази миризма. Сега трябваше да тръгне от нея.
— Ти решаваш вместо мен — каза той.
— Тази нощ — да. — Феран го задърпа. — Утре ще се караме.
Били тръгна. Феран не му пусна лакътя до края на коридора.
Служебният вход беше ниска дъбова врата в двора с бъчвите, под арка. До нея имаше будка с мангалче, а в будката седеше Хуберт — стар пазач с една вежда, обрасла през цялото чело, който четири години бе отварял тази врата пред колите с брашно и с риба. Хуберт стана, когато видя Феран. Видя и Били зад него, и веждата му се вдигна.
— Капитане.
— Излизам по работа на принца — каза Феран. — С човек.
— Нямам заповед за излизане, капитане.
— Заповедта е от мен. — Феран бръкна в пояса си и извади кесията. Не я подаде. Сложи я на перваза на будката, до мангалчето, и махна ръката си от нея. — За дървата, Хуберт. Студено е тази нощ.
Хуберт погледна кесията, после Били. Гледа го дълго, по-дълго от виночерпеца. Очите му минаха по носа на Били, по прошарената коса и по наметалото на коняра, което не му беше по мярка. Запомняше.
— Студено е — каза Хуберт. Прибра кесията и вдигна резето.
Нощта отвън беше влажна и миришеше на море. Вятърът от пристанището гонеше сухи листа по калдъръма на двора и ги трупаше в ъглите край бъчвите. Небето бе ниско и без звезди. Някъде долу, в града, лаеше куче.
Били пристъпи навън и спря.
Стаята на прислугата беше на приземния етаж, с два прозореца към двора с бъчвите. Прозорците светеха. През стъклата, жълти от свещите и от мазнината, се виждаше дългата маса. Около нея седяха стражари със свалени шлемове, коняри и двама в сиво, със сини стъкла на гърдите. Един от тях се беше облегнал назад на пейката и се прозяваше.
Дино влезе с медния съд в ръце.
Остави го в средата на масата. Стражарите се надигнаха. Дино хвана капака с кърпа и го вдигна.
Над соса се надигнаха златни искри. Бяха много, повече, отколкото Били бе виждал над свой съд, и не угасваха. Издигнаха се до лицата на хората около масата и висяха там, колкото да се види всяка, после се разпиляха и угаснаха една по една.