ГЛАВА 1
Били разбъркваше съсредоточено соса в медния съд. Дървената лъжица описваше бавни кръгове в кехлибарената течност, докато той вдишваше дълбоко богатия аромат. Сместа от подправки беше резултат от години експерименти — дива мащерка от северните хълмове, розов пипер от търговците, идващи от Източните острови, и нещо специално. Нещо, което никога не споменаваше на другите готвачи. Капка от собствената му същност — невидима магия, която придаваше на всяко негово ястие неописуемо съвършенство.
Днес обаче ръцете му не бяха съвсем стабилни. В соса се появяваха златисти искри — едва забележими, но достатъчни, за да го накарат да стисне по-здраво лъжицата. Не сега, помисли си той. Не тук.
Кухнята на двореца кипеше от дейност като разбъркан кошер. Обичайният подреден хаос на всяка важна вечер: помощник-готвачите се мятаха между печките, прислужниците усърдно подреждаха сребърните подноси, а чираците, с лица, изпотени от жаравата на огъня, въртяха шишовете с печените меса. Въздухът беше гъст и опияняващ. Пикантни нотки от далечни подправки се смесваха със сладостта на карамелизираната захар, тежкия аромат на печено месо и свежестта на току-що нарязани билки.
Били затвори очи за момент и се опита да се потопи в познатия ритъм на готвенето. Това винаги го успокояваше. Тук, сред медните тенджери и дървените дъски за рязане, той не беше Велзевул, някогашният майстор на небесните пиршества. Тук беше просто Били — изкусният готвач, който създаваше малки чудеса с обикновени съставки.
— Двайсет минути до първото ястие! — изрева главният готвач Дюран, гласът му пронизваше цялата кухня. Беше набит мъж с бяла брада, чиято репутация се градеше върху перфекционизма и драматичните изблици. — Ако закъснеем, Негово Височество ще заповяда да ни сервират вместо глигана! Всички по местата си! Действайте!
Били се усмихна едва забележимо. Дюран винаги драматизираше. Принцовете, разбира се, можеха да почакат — готвенето изискваше време, търпение и внимание към детайлите. Той завъртя лъжицата отново, и в дълбините на соса проблесна мимолетен златист отблясък. Появи се и изчезна толкова бързо, че човек можеше да помисли, че си го е въобразил.
Опасно. Пръстите му несъзнателно стиснаха дръжката на лъжицата. Понякога се случваше, особено когато беше емоционално разстроен или спомените го връхлитаха с особена сила. Малки трохи от миналото, отломки от силата, която се опитваше да зарови дълбоко в себе си.
Затвори очи за миг и се опита да се съсредоточи върху тук и сега. Остави ароматите, звуците и топлината, която обгръщаше кухнята, да го завладеят, да го закотвят в обикновеното. В безопасното настояще, далече от миналото с неговите величия и ужаси.
— Били! — Гласът на Дино рязко го върна в реалността.
Младият помощник-готвач стоеше до него, стиснал в ръцете си чиния с нарязани зеленчуци. В очите му се четеше смесица от възхищение и объркване. Дино беше на деветнайсет години — млад, ентусиазиран, с искрени кафяви очи и непрекъснато желание да научи всичко възможно за готвенето. Той гледаше на Били като на учител, макар че не знаеше истинската му природа.
— Сосът... той... — Дино се поколеба търсейки правилните думи. — Имаше момент, в който... искреше?
Били вдиша дълбоко, опитвайки се да запази спокоен тон.
— Ти нямаш ли си друга работа, хлапе? — попита той, макар че в гласа му нямаше истинска строгост. — Донеси ми пресен розмарин и малко черен пипер. И престани да си мечтаеш. Съсредоточи се и действай.
Дино кимна несигурно, но в очите му остана съмнение. Били го проследи с поглед, докато младежът се отдалечаваше към рафтовете с подправки. За миг го прониза неочаквана носталгия. Ентусиазмът на Дино, чистата му страст към готвенето, му напомняха за времето, когато и той беше имал подобна невинност. Преди падението. Преди да разбере какво наистина означава да губиш всичко, в което си вярвал.
Небесният пир се простираше докъдето стигаше погледът му и отвъд. Маси от облаци, отрупани със златни блюда. Ангели в блестящи одежди се смееха, вдигаха кристални чаши, изпълнени с нектар. А той, Велзевул, седеше отдясно на самия...
Били рязко поклати глава, опитвайки се да прогони видението. Това беше преди. Преди падението, преди изгнанието, преди да се превърне в един от многото скитници, принудени да се крият сред смъртните. Миналото трябваше да остане заровено. Беше твърде опасно да се връща към него, особено тук, заобиколен от толкова много хора.
— Ето — Дино се върна, подавайки му малка купичка с ароматни билки. Очите му отново се стрелнаха към тенджерата със соса, а после се върнаха към лицето на Били. — Знаеш ли... понякога, когато те гледам как готвиш, имам чувството, че си правил това много по-дълго, отколкото изглеждаш.
Били замръзна за момент, внимателно изучавайки лицето на младежа. Колко много виждаше Дино? Колко много подозираше?
— Благодаря — отвърна той накрая, поръсвайки деликатно соса с прясно нарязан розмарин. Ароматът се издигна като малко ухание — успокояващо и земно. — Това е рецепта от... да кажем, проверена рецепта. Някога я приготвях за пирове, на които присъстваха... — описа кръг с лъжицата в соса — ...важни личности.
— По-важни от принцовете? — Дино го гледаше с наивно любопитство, несъзнавайки опасните дълбини, в които се ровеше.
Били се усмихна тъжно, докато спомени за отдавна отминало величие се изписаха на лицето му.
— Да, макар че тогава не осъзнавах колко. — Гласът му стана по-мек, почти мечтателен. — Знаеш ли, младежо, най-ценните неща разбираме чак когато ги загубим. Като теб например...
— Аз? — Дино изглеждаше искрено объркан.
— Ами да — Били рязко промени тона си, връщайки се към познатата маска на строгия готвач. — Ако продължаваш да лентяйстваш и да задаваш въпроси, ще изгубиш работата си... нали? — Повдигна театрално едната си вежда и отклони поглед за миг от соса.
Дино го изгледа объркано, сякаш се опитваше да разшифрова значението зад думите му. Но нямаше време за по-нататъшни въпроси. Главният готвач плесна с ръце, привличайки вниманието на всички в кухнята.
— Първото ястие! Всички по местата си! Започваме!
Кухнята експлодира в координирана суматоха. Били направи последните щрихи върху произведението си — сосът беше съвършен, с богат, сложен вкус, който щеше да остави гостите да се чудят какъв точно е секретът. Внимателно сложи от него върху идеално изпечените пъдпъдъци, като всяка капка беше позиционирана с прецизността на художник.
Подреди чинията с грижата на майстор — капки сос като рисунка с четка върху белия порцелан, свежи билки като малки зелени искри, гарнитура от диви гъби, подредени в спираловиден модел около месото. Всяка чиния беше малко произведение на изкуството, създадено да радва вкуса, но и окото.
Когато готовите ястия започнаха да напускат кухнята в ръцете на прислужници, обути в тежки ливреи, Били усети как напрежението в тялото му започва да се отмива. Готвенето винаги имаше този ефект върху него — успокояваше бурята от спомени и заглушаваше гласовете от миналото. Тук, сред печките и тиганите, той беше Били, майсторът на вкусове и аромати. Самотен призрак на миналото си, маскиран като готвач.
Шеф Дюран му махна да се приближи до малката врата, която водеше към банкетната зала.
— Ела, Били — каза той тихо. — Да видим как реагират на творенията ни.
Двамата преминаха на другата страна и застанаха дискретно в сенките, откъдето можеха да наблюдават реакциите на гостите, без да се натрапват. Били винаги изпитваше смесени чувства от този ритуал — от една страна, професионалната му гордост искаше да види задоволството на хората, които ядяха неговата храна. От друга страна, близостта до властта винаги го правеше неспокоен.
Банкетната зала беше зашеметяваща в своето великолепие. Високият таван, украсен с фрески, изобразяващи сцени от древната история на кралството, се извисяваше над тях като небесен купол. Кристални полилеи хвърляха отблясъци върху копринените тапети в златисти и тъмносини тонове. Дългата дъбова маса беше отрупана с фина бяла покривка от най-добрия лен, върху която бяха подредени сребърни прибори, кристални чаши и порцеланови чинии с деликатни златни ръбове.
Свещи в сребърни свещници излъчваха топла, мека светлина, създавайки уютна атмосфера въпреки огромните размери на залата. По стените висяха портрети на древни крале, чиито строги погледи сякаш наблюдаваха събитието. Идеалната сцена за парад на суетата, маскарад от блясък и лъжи, прикриващи истинските намерения на събраните.
Благородниците вече бяха заели местата си около масата — мъже в богато бродирани жакети от тъмни коприни и жени в рокли, които сякаш бяха изтъкани от самата лунна светлина. Бижутата им — диаманти, рубини, сапфири — улавяха светлината на свещите, пръскайки прекрасни отблясъци по стените. Всичко беше проектирано да впечатлява, да показва богатството и властта на кралския двор.
В единия край на масата седяха наследниците — принц Алдрик и принц Седрик, синовете на крал Теодор. Облечени съответно в кралско синьо и тъмночервено, принцовете бяха живо олицетворение на съревнованието, което съдбата им беше предопределила от раждането им. Алдрик, по-големият с три години, имаше остри черти на лицето и студени сини очи, които сякаш виждаха всичко и не прощаваха нищо. Седрик, от своя страна, притежаваше по-мека външност, но в тъмните му очи играеше огънче от амбиция, което можеше да изгори всичко наоколо.
— Гледай как ядат пъдпъдъците — прошепна шеф Дюран на Били, като се наведе към него. — Колко изтънчено. Винаги можеш да разпознаеш истинския аристократ по начина, по който яде пъдпъдък. Виж — малки хапки, внимателно дъвчене, оценяващи погледи.
Били кимна разсеяно, наблюдавайки как прислужниците поднасят първото ястие. Движеха се с тихата елегантност на добре обучени слуги — невидими, ефективни, част от декора. Гостите реагираха с възхитени възклицания при вида на изящно подредените чинии, а ароматът на соса се разнесе из залата като тихо обещание за наслада.
Принц Алдрик поднесе първата хапка към устата си с церемониалната бавност на човек, който знае, че го наблюдават. Затвори очи за момент, като остави вкуса да се разпростре по небцето му. Лицето му се озари от задоволство — истинско, непринудено.
— Превъзходно! — каза той, като кимаше одобрително. Гласът му носеше авторитета на човек, свикнал да бъде слушан. — Шеф Дюран отново е надминал себе си. — Погледът му намери суетно изпъчилия гърди готвач. — Поздравления на вас, добри човече. Тази комбинация от вкусове е... почти божествена.
Шеф Дюран се поклони леко, като приемаше комплимента с очевидно удоволствие. Въпреки че сосът беше изцяло дело на Били, липсата на признание не го нарани. Той отдавна се беше отказал от жаждата за слава или признание. За него това бяха мираж от миналото, в което вече не вярваше.
— Братко винаги е бил лесен за впечатляване, когато става въпрос за добра храна — обади се принц Седрик, като в гласа му се долавяше лека, почти подигравателна нотка. Усмивката му беше изтънчена, но в очите му играеше нещо по-остро. — Все пак трябва да призная — тази вечер готвачите наистина са надминали себе си.
Били усети напрежението между двамата братя като физическо присъствие в залата. То беше едва доловимо за необучените, прикрито зад учтиви усмивки и изискани маниери, но осезаемо като зареден с енергия въздух преди гръмотевична буря. Всичко — начинът, по който се гледаха, тонът на гласовете им, дори начинът, по който държаха приборите — подсказваше дълбоко вкоренено съперничество, от което можеше да се роди само едно: предателство.
Останалите гости сякаш усещаха напрежението, макар повечето да се опитваха да го игнорират. Разговорите около масата се водеха с повишено внимание, сякаш всеки се опитваше да компенсира дискомфорта с преувеличена учтивост.
Докато вечерята продължаваше и се поднасяха все по-изискани ястия, разговорите около масата постепенно се оживиха. Били използва момента, за да се оттегли обратно в кухнята и да довърши последните щрихи на десерта — неговата специална, старателно пазена кулминация на вечерта.
Десертът беше амбициозен проект — сложна конструкция от шоколад, карамел и диви горски плодове, чието постигане изискваше кулинарни умения, но и архитектурна прецизност. Основата беше направена от най-фин тъмен шоколад, внимателно темпериран до блестящо съвършенство. Върху нея се издигаха нежни слоеве от ванилов крем и карамелов мус, украсени с кандирани плодове и листенца от захарно тесто.
Когато започна да разтапя допълнителен шоколад в малък меден съд над парна баня, паметта отново го връхлетя с болезнена сила:
Приготвяше амброзия и нектар, божествени деликатеси, които караха смъртната храна да изглежда безвкусна и жалка в сравнение. Той, Велзевул, беше майсторът на небесните пиршества, създателят на вкусове, които дори останалите ангели не можеха да си представят. Ръцете му работеха със съставки, които не съществуваха в смъртния свят — есенции от звездна светлина, кристализиран смях, дихание на вечността.
Самият Луцифер — прекрасният, гордият Луцифер — го беше похвалил, поставяйки ръка върху рамото му: „Никой не може да създаде наслада като теб, братко. Твоите творения са стъпка от рая към нещо още по-високо.“
Шоколадът в съда внезапно заискри със златиста светлина, закипя и се надигна, оживял под ръцете му. Течността придоби неземно сияние, а ароматът й се превърна в нещо, което надхвърляше обикновената физическа наслада — това беше спомен за рая, отломка от изгубеното съвършенство.
Били ахна тихо и се огледа паникьосано из кухнята. За щастие, всички около него бяха погълнати от собствените си задачи — Дино режеше плодове, други готвачи финализираха поръчки, а Дюран крещеше инструкции от другия край на помещението. Никой не беше забелязал малкото чудо, което се разиграваше в ръцете му.
— Спри — прошепна той на шоколада, като стисна здраво ръба на съда. — Моля те, спри. Не сега.
Шоколадът се успокои, като златистото сияние избледня и изчезна. Върна се към обикновеното си състояние, но ароматът все още носеше слабо отражение на неземната му трансформация. Опасността от разкриване намаля, но не изчезна изцяло. Някой много внимателен наблюдател все още можеше да забележи, че нещо не е наред.
На косъм. Били поклати глава, като усещаше как ръцете му треперят леко. Ставаше все по-трудно да контролира силите си. Проявяваха се все по-често и с все по-голяма интензивност, особено когато беше емоционално разстроен или когато спомените го връхлитаха с особена сила. А те напоследък идваха все по-често, по-ясни, по-настойчиви, като демони, които го преследваха от сенките на подсъзнанието му.
Възможно беше това да се дължеше на близостта на това място до властта. Дворците винаги бяха средища на амбиция и интриги, а подобни емоции имаха начин да събуждат древни сили. Или може би ставаше по-стар и по-слаб, и контролът му върху собствената природа се разпадаше като остаряла тъкан.
Докато финализираше десерта — полагайки последните листенца от захарно тесто с пинсета като хирург, нанасяйки златни точки от мед с най-тънката четка, подреждайки плодовете с математическа прецизност — Дино се приближи до него.
— Били, трябва да видиш това — прошепна той забързано, като в гласа му се четеше нескрита тревога. — Ела бързо.
Били поспря с работа и погледна младежа. В очите на Дино имаше нещо, което не беше виждал досега — страх, примесен с объркване.
— Какво има? — попита той тихо.
— Просто ела — младия мъж го хвана за ръката и го поведе към малката врата. — Но бъди тих.
Били го придружи до вратата, като любопитството му се смесваше с нарастваща тревога. Дино бързо сложи пръст на устните си, след което посочи ухото си, а после към залата. Жестовете му бяха красноречиви — слушай, но внимавай да не те забележат.
Били се заслуша внимателно. Първоначално улови само обичайния звуков фон на елегантна вечеря — звънтенето на сребърни прибори срещу порцелан, приглушени смехове, тихи разговори. Но постепенно вниманието му се прикова към един глас, който ставаше все по-висок и напрегнат, карайки останалите разговори да заглъхват.
— ...абсолютно недопустимо е да се позволява такава свобода на еретични идеи в нашето кралство — казваше принц Алдрик, като стискаше чашата си толкова здраво, че костите на ръката му побеляваха. — Орденът на Азур е прав в опасенията си — твърде много опасни елементи се промъкват в нашето общество като змии в градината.
При споменаването на Ордена на Азур Били почувства как ледена вълна преминава по вените му. Орденът — религиозна организация, посветена на изкореняването на всичко, което смятаха за неестествено или противно на волята на техния бог Азур. Това включваше магьосници, чародеи и най-вече падналите ангели. Те бяха ловци, които го преследваха от векове, неумолими в стремежа си да очистят света от „скверната“.
— Еретични идеи? — отвърна принц Седрик с горчива усмивка, като в гласа му се долавяше презрение, което не се опитваше да скрие. — Така ли наричаш свободната мисъл сега, братко мой? Орденът на Азур не е нищо повече от банда фанатици, които виждат демони зад всяка врата и магия в всяка необичайна случка.
Думите му предизвикаха шепот из залата. Някои от благородниците кимнаха одобрително, но други изглеждаха шокирани от подобна открита критика към Ордена. Били можеше да усети как напрежението в залата се сгъстява като мъгла.
— Внимавай с думите си, Седрик — предупреди Алдрик, като се наведе напред. Очите му горяха от нещо, което беше повече от гняв — фанатична страст, която правеше гласа му да звучи като молитва и заплаха едновременно. — Скоро, когато седна на трона, Орденът ще получи заслужено място в двора ни. Те са единствените, които наистина разбират заплахите, пред които е изправено кралството. Единствените, които имат смелостта да се изправят срещу тъмнината.
— Когато ти седнеш на трона? — Седрик се изсмя, но смехът му нямаше нищо общо с веселието. Беше остър и горчив като отровата. — Толкова ли си сигурен, че баща ни ще избере теб, братко? Може би е време да осъзнаеш, че първородството не е единственото нещо, което те прави достоен за крал. Има и други качества — като например способността да мислиш със собствената си глава, вместо да се водиш от фанатиците.
Напрежението в залата вече беше почти осезаемо. Гостите се размърдаха неловко на столовете си, някои обменяха тревожни погледи, а други се наслаждаваха на драмата с прикрит интерес. Театър на амбиции и зараждащи се предателства, разиграващ се под покривката на цивилизованост.
Били стисна ръба на вратата, като усещаше как сърцето му започва да бие по-бързо. Това не беше семеен скандал между двама братя принцове. Беше предвестник на нещо много по-опасно — политическа промяна, която можеше да донесе Ордена на власт. И ако това се случеше...
— Не искам да прекъсвам това... забавление — обади се елегантно облечена жена с наредени рубини в сивата си коса. Беше графиня Маргарита, една от най-влиятелните дами в двора, известна с дипломатичните си способности и остър език. Усмивката ѝ беше по-остра от бръснач. — Но изглежда е време за десерта, скъпи принцове. Нека оставим политиката за съветническата зала, където ѝ е мястото.
Предложението ѝ предизвика признателни кимвания из залата. Никой не искаше да бъде свидетел на по-нататъшно влошаване на отношенията между принцовете, поне не публично.
Били бързо се върна в кухнята, опитвайки се да финализира десерта с треперещи ръце. Думите от залата кънтяха в главата му като погребален звън. Орденът на Азур, тук, толкова близо до властта. Колко безумен беше да си мисли, че може да живее спокойно в същия град, където има принцове, които поддържаха организацията, посветена на унищожаването на неговия вид?
„Трябваше да знам“, мислеше си той, докато поставяше последните украшения на десерта. „Трябваше да проуча политическите възгледи на принцовете, преди да се установя тук. Но бях толкова уморен от постоянното бягане...“
Колко близо бяха рицарите на Ордена? Дали знаеха, че е тук, в града? Какво знаеха за останалите като него? През вековете той беше срещал други паднали ангели — скитници като него, които се опитваха да живеят незабелязано сред хората. Повечето изчезваха някой ден. Никога не се знаеше дали са си заминали, или са били открити от Ордена.
Прислужниците изнесоха десертите и той се върна до вратата, опитвайки се да прикрие тревогата си под маската на професионален интерес. Въпреки напрежението от преди малко, десертите предизвикаха възхитени въздишки из залата. Сложните конструкции от шоколад и карамел блестяха в светлината на свещите като малки архитектурни чудеса.
За момент дори принцовете забравиха за спора си, когато опитваха внимателно комбинациите от вкусове. Алдрик изрази одобрение с леко кимване, а Седрик дори се усмихна — първата истинска усмивка, която Били виждаше на лицето му тази вечер. Беше илюзия за мир, която прикриваше назряващата буря.
Но мирът беше краткотраен, както Били подозираше.
— Знаеш ли какво ми разказваха рицарите на Ордена миналата седмица? — продължи Алдрик, като внимателно изби праха от салфетката си. Студените му очи отново се фиксираха върху брат му. — Че сред нас живеят същества, които не са това, което изглеждат. Същества с мръсни, противоестествени сили, които се крият сред обикновените хора като паразити.
Били замръзна, като почувства как цялата кръв се оттегля от лицето му. Сърцето му започна да бие толкова силно, че се чудеше дали другите не го чуват.
— О, моля те — въздъхна Седрик, като погледна с очевидна досада към брат си. — Следващото нещо, което ще ми кажеш, е че демони и паднали ангели сервират вечерята ни.
Няколко благородници се засмяха нервно, но Били не можа дори да се усмихне. Иронията в думите на Седрик беше почти болезнена. Ако знаеше колко близо до истината беше...
— Смейте се колкото искате — гласът на Алдрик беше като лед, режещ през звуците на залата. — Но Орденът има методи да разкрие истината. Специални молитви, осветени предмети, древни ритуали. И когато го направи...
Думите му бяха прекъснати от внезапен трясък. Една от кристалните чаши на масата се пръсна без видима причина, разпръсквайки червено вино и стъклени парчета върху бялата покривка. Дамата до нея — младата графиня Елеонора — изпищя и отскочи назад, като роклята ѝ се опръска с тъмни петна.
— Господи! — извика тя. — Какво стана?
— Проклета чаша — промърмори някой от другия край на масата. — Видимо е имало пукнатина.
Но Били знаеше истината. Това не беше дефект в кристала. Това беше негова вина — резултат от силата, която се промъкваше през пукнатините на отслабващия му самоконтрол. Страхът и гневът, които думите на Алдрик бяха предизвикали, бяха намерили изход по най-непредвидимия начин.
Залата се изпълни с контролиран хаос — прислужници бързаха да почистят разлятото вино и да съберат стъклените парчета, гостите мърмореха съчувствено и предлагаха салфетки на опръсканата дама, а музикантите в ъгъла засвириха по-високо, опитвайки се да прикрият суматохата.
Били използва объркването, за да се оттегли дълбоко в кухнята. Нуждаеше се от момент да се съвземе, да си поеме дъх далеч от погледите и ушите на другите. Приседна до една от печките, като усещаше как ръцете му треперят неконтролируемо.
Опасно, помисли си той. Твърде опасно да остана тук.
Кухнята се завъртя около него, звуците станаха приглушени, а светлината се размаза. Лицето му се покри с ледена пот, а в гърдите му се образува болезнен възел. И тогава, без предупреждение, поредното видение го връхлетя с пълна сила:
Той бягаше по тъмни калдъръмени улици, преследван от фигури в сребърни роби с качулки. Стъпките им ехтяха зловещо срещу каменните стени на сградите. Върху гърдите им блестеше символът на Ордена — око в центъра на стилизирано слънце, изработено от сребро и злато. В ръцете си държаха оръжия, които излъчваха зловеща синя светлина — мечове, благословени от техните свещеници, способни да нанесат рани, които никога не се зарастваха.
„Намерихме те, Велзевул“ — шепнеше глас зад него, студен и безчувствен като гробен камък. „Мислиш ли, че можеш да се криеш завинаги? Мислиш ли, че твоите грехове няма да те настигнат? Никой от Седемте не може да избяга от справедливостта на Азур.“
Сцената се промени рязко, като видение в кошмар. Сега той коленичеше на студен каменен под в някаква тъмнична килия. Ръцете му бяха оковани във вериги, които не бяха направени от обикновен метал — те горяха като огън срещу кожата му, оставяйки черни следи там, където я докосваха. Болката беше непоносима, но той отказваше да извика.
Пред него стоеше висока фигура, облечена в богато украсени одежди на висш свещеник на Ордена. Лицето му беше скрито зад бяла маска, изобразяваща ангелско лице, лишено от всякаква емоция или човечност. Очите зад маската горяха с фанатичен огън.
„Къде са останалите от вашия вид?“ — питаше фигурата, като гласът ѝ носеше неприкрита заплаха. „Къде е Ключът, който носиш? Говори, и страданието ти ще приключи бързо.“
Той не отговаряше. Не можеше да предаде другите, дори и да искаше. Непоносима болка пронизваше всяка клетка от тялото му, но устните му останаха стиснати.
Още една промяна на сцената. Лежеше на каменния под, едва дишащ, като усещаше как собствената му жизнена сила се оттича като вода през пукнатините на съда. Над него се надвесваше позната фигура — Луцифер, но не Луцифер, какъвто го помнеше. Този Луцифер изглеждаше уморен, измъчен, със загрижени очи, изпълнени с безпомощност.
„Трябваше да използваш силата си, братко“ — казваше Луцифер, като гласът му беше пълен със скръб. „Вместо да я криеш, трябваше да я прегърнеш. Трябваше да се биеш. Все още не е късно — ела с мен. Заедно можем да се изправим срещу тях.“
Студена стомана докосна гърлото му и непознат глас прошепна: „Бягай. Веднага. Те идват за теб. Тази нощ.“
Били се върна в реалността с рязко вдишване, като се олюля и се опря на кухненската маса за опора. Сърцето му биеше лудешки, а дишането му беше повърхностно и неравно. Цялото му тяло беше покрито с ледена пот.
Дино стоеше до него, със широко отворени от уплаха очи.
— Били! — викна той тихо, но настойчиво. — Добре ли си? Изглеждаш сякаш си видял призрак. Или... или нещо по-лошо.
— Може би съм видял — прошепна Били, като усещаше как треперят ръцете му. Думите от видението кънтяха в главата му като траурен звън: „Бягай. Веднага. Те идват за теб. Тази нощ.“
Това беше предупреждение, което не можеше да пренебрегне. Виденията винаги идваха с причина — това беше част от проклятието на падналите ангели. Те виждаха парчета от миналото и бъдещето, фрагменти от истини, които обикновените същества не можеха да доловят.
Трябваше да напусне двореца. Трябваше да напусне града. Орденът на Азур беше по-близо, отколкото можеше да си позволи, а ако принц Алдрик наистина застанеше на трона... бъдещето се очертаваше като жив кошмар.
— Дино — опитваше се да овладее треперенето в гласа си, — трябва да си тръгвам. Веднага.
— Какво? — Младежът изглеждаше истински шокиран. — Но вечерята още не е приключила, а главният готвач ще се разгневи, ако...
— Не се чувствам добре, момче — прекъсна го Били, като се опитваше да измисли правдоподобно обяснение. — Кажи му, че съм се разболял внезапно. Кажи каквото искаш — че имам треска, стомашно разстройство, каквото ти хрумне. Важно е да не припадна тук в кухнята и да не създам още по-голяма суматоха.
Били бързо свали престилката си и я окачи на познатата кука до вратата. Движенията му бяха автоматични, но умът му вече трескаво планираше следващите стъпки. Щеше да се върне в скромното си жилище в занаятчийския квартал, да събере малкото си имущество — няколко дрехи, спестените пари, книгата с рецепти, която носеше от векове. После щеше да напусне града преди изгрев, преди Орденът да има възможност да стегне примката около него.
Но накъде? Това беше въпросът, който го измъчваше от дълги години. Колко далеч трябваше да отиде, за да избяга от неумолимите ловци? В кой град можеше да намери убежище, без да рискува да сполети същите хора, които можеха да му станат близки?
И най-важното — какво означаваше видението? Кой беше тайнственият глас, който го предупреждаваше? Защо Луцифер изглеждаше толкова... човешки? Толкова изгубен и уязвим, толкова различен от гордия архангел, който беше предвождал бунта срещу Рая?
— Не можеш просто да си тръгнеш така — настояваше Дино, като го хвана за ръката. В гласа му се четяха искрена загриженост и объркване. — Какво наистина става? От седмици те наблюдавам и виждам, че нещо те тревожи. Понякога се вглеждаш в празното като да виждаш неща, които другите не могат да видят. А днес...
Били се поколеба, поглеждайки в искрените кафяви очи на младежа. Беше нещо в Дино — наивност, неприкрита загриженост, искреното желание да помага — което го караше да иска да се довери. За миг си помисли как би било да каже истината. Да сподели товара на вековете самота, да обясни защо винаги трябваше да бъде готов да избяга, да разкрие истинската си природа пред този млад човек, който го гледаше като на учител и приятел.
Но не можеше. Миналото го беше научило на болезнен урок: доверието е лукс, който падналите ангели не могат да си позволят. Всеки, който научеше истината за тях, ставаше мишена на Ордена. Всеки, който се опитваше да ги защити, споделяше участта им.
— Понякога, хлапе — каза той тихо, като гласът му се изпълни с цялата тъга на безброй раздели, — трябва да се вслушваме в инстинктите си. А моите ми казват, че трябва да си тръгвам. И няма да се върна. Не питай защо. Запомни ме както съм сега.
Дино го изгледа с болезнено объркване.
— Но... но ти си най-добрият готвач, когото съм срещал — каза той, като в гласа му се процеждаше отчаяние. — Научих толкова много от теб. Без теб... как ще...
— Ще се справиш отлично — прекъсна го Били, като положи ръка на рамото му. За момент позволи на истинската си загриженост да се прокрадне в гласа му. — Ти имаш талант, Дино. Истински талант. Не се нуждаеш от мен, за да станеш велик готвач. Нуждаеш се само от време и опит.
ГЛАВА 2
Дино стоеше като вкаменен, ръката му все още протегната във въздуха. Пръстите му трепереха леко — единственият знак, че времето не се беше спряло, че светът около тях продължаваше да съществува. Младежът отвори уста веднъж, после още веднъж, сякаш думите се бяха заклещили някъде в гърлото му. Когато най-накрая заговори, гласът му излезе като шепот:
— Не разбирам. Защо... защо трябва да си тръгваш?
Били го погледна дълго, търсейки начин да обясни необяснимото. Как да каже на това момче, че събитията, които беше видял в главата си, бяха по-реални от самата стая, в която стояха? Как да опише веригите, които все още усещаше върху китките си, горчивия вкус на страх в устата си?
— Понякога — започна бавно, — някои неща просто... знаем, че трябва да ги направим. Дори когато не искаме.
— Но аз... — Дино направи крачка към него, после се спря. — Аз мислех, че сме... че си доволен тук. Много се смееше вчера, когато ти разказах за лорд Морингтън и пилето.
Усмивката, която се появи на лицето на Били, беше горчива като пелин.
— Бях доволен. Може би твърде доволен. — Той се приближи до младежа и постави ръце на раменете му. — Дино, слушай ме внимателно. Запомни ме такъв, какъвто съм сега. И ако някой пита за мен... ако някой с маски или сребърни роби дойде да търси готвача Били Мос... кажи, че никога не си ме виждал. Ще можеш ли да направиш това за мен?
Дино кимна бързо, толкова бързо, че косата му се разклати.
— Да, но... къде ще отидеш? Как ще те намеря, ако...
— Няма да ме намериш — прекъсна го Били тихо. — И е по-добре така.
Той се отдалечи от младежа, всяка стъпка тежка като олово. Зад гърба си усети как Дино прави движение към него, после чу как крачките му спират. Кухненската врата се затвори зад него с глух звук, отрязвайки го от последното клонче нормалност, което познаваше.
Коридорите на двореца се простираха пред него като лабиринт от сенки и опасности. Факлите по стените хвърляха трепкащи светлини върху гоблените, карайки изтъканите в тях фигури да изглеждат живи. Някъде в далечината се чуваше приглушен смях — вероятно някой лорд разказваше анекдот на спътниците си. Звукът му се стори чужд, идващ от друг свят.
„Какво правя?“
Мислите му се въртяха като вихрушка.
„Бягам отново. Винаги бягам. Защо не мога просто да остана на едно място и да се боря?“
Но дори докато си задаваше въпроса, знаеше отговора. Видението беше твърде ясно, твърде реално, за да го пренебрегне. Маскираната фигура с гласа като пукане на лед, веригите, които изгаряха кожата му толкова силно, че все още усещаше болката, отчаянието в гласа на Луцифер... Всичко това беше повече от спомен. Беше предупреждение. Беше заплаха.
Били се промъкна през страничните коридори, избягвайки главните пътеки, където благородниците все още се разхождаха след вечерята. Познаваше тези коридори като дланите си — четири години работа в двореца бяха достатъчни, за да научи всеки таен път, всеки скрит ъгъл. Чуваше отекващи гласове, смях, звънтене на чаши — звуците на един свят, от който никога наистина не беше бил част, независимо че го беше обслужвал всеки ден.
Преди да стигне до служебния вход, спря и се ослуша. Стъпки. Тежки, уверени, идващи от главния коридор. Били се прилепи към стената и задържа дъха си. Двама стражи минаха, водейки оживен разговор за предстоящия турнир. Чака, докато звукът от стъпките им се изгуби в далечината, преди да продължи.
Когато стигна до служебния вход, нощният въздух го удари в лицето като ледена ръка. Звездите блестяха над главата му, безразлични към човешките драми долу. Луната беше нова — едва тънък сърп, който хвърляше мъждива светлина върху градината. Той спря за момент, вдишвайки дълбоко студения въздух. Миришеше на есен, на паднали листа и на идващата зима.
„Колко пъти съм правил това?“
Въпросът се промъкна в съзнанието му без покана.
„Колко градове съм напуснал в нощта? Колко имена съм изоставил зад гърба си?“
Били Мос беше само последното от дълга поредица. Преди това беше Томас Бейкър в Кралството на Севера — там беше останал само две години, преди да разбере, че някой го следи. А преди това — Маркус Кук в пристанищните градове на Запада, където бурите идваха от морето и носеха със себе си вест за странни събития в далечни земи. Винаги готвач, винаги в сянка, винаги готов да избяга в мига, в който нещо се обърка.
Но този път беше различно. Този път видението беше показало лицето на Луцифер — не демонския владетел от легендите, който ужасяваше децата с разказите си, а нещо по-човешко, по-уязвимо. Братската загриженост в очите му беше реална, дори и в кошмара. Болката в гласа му, когато викаше името му...
„Братко.“
Думата прозвуча в главата му като ехо от забравено време, като отзвук на мелодия, която някога е познавал, но вече не можеше да си спомни напълно.
Били затвори очи и се опита да проследи мисълта си назад, към корените ѝ. Фрагменти от образи се промъкнаха в съзнанието му — седем фигури, седнали около огромна маса от черен обсидиан, чийто смях ехтеше в зала с кристални стени. Усещането за принадлежност, за пълнота, което никога не беше изпитвал като човек. Чувството, че е част от нещо по-голямо, по-важно от собствения му живот.
И после — празнота. Болезнена, сияеща празнота, която го преследваше във всеки сън, във всеки момент на самота.
— Велзевул — изплъзна се името от устните му като въздишка, като молитва към забравен бог.
Но спомените бяха фрагментарни, като счупено огледало, чиито парчета отразяваха различни части от някаква по-голяма картина, която вече не можеше да види изцяло. Колкото повече се опитваше да ги събере, толкова повече се разпадаха между пръстите му като пясък.
Остана само едно сигурно усещане — че трябва да бяга. Че опасността се приближава. И че този път може да няма къде да се скрие.