- 1 -
Светлината в тронната зала примигна, отдръпна се за миг и се върна по-слаба, без вече да достига горните корнизи. Сенките на колоните пропълзяха с педя напред по полирания под и замръзнаха. Никой от придворните не вдигна поглед към полилеите, никой не погледна съседа си. Способността да не забелязваш беше най-древното умение в Двора на Ксилар — осем поколения го бяха шлифовали до съвършенство.
Император Ксилор'кан обаче забеляза.
Зад високите прозорци кристалните кули на Ес'ваал светеха все така безупречно. Под тях, по дъгата на орбиталния кей, на магнитните си скоби висяха малкото останали кораби от флота — скупчени твърде близо един до друг. За втори път този месец енергийната мрежа на двореца затихваше, пренасочвайки мощност, за да компенсира угаснал сектор. Това значеше само едно: някъде далеч в Пояса отново беше изчезнало ядро.
— Ваше Величество.
Ар'силан беше коленичил на три крачки от трона, с наведена глава и лице, изразяващо извинение още преди да пророни дума. Придворният офицер стискаше тънък кристален носител, а пръстите му трепереха.
— Изправи се и не ми казвай колко ти тежи. — Ксилор'кан протегна ръка. — Виждам го.
Офицерът се изправи и подаде кристала. Пръстите му бяха ледени — подробност, която подразни императора повече от самата вест. Придворните се бояха от Ксилор'кан по навик и протокол, но Ар'силан изпитваше страх заради онова, което носеше. Тъкмо затова владетелят му вярваше повече, отколкото на целия Съвет, взет заедно.
— Още един обект, Ваше Величество. Третият. Ил'марен — рудодобивна колония във Втория пояс, с регистрирани над четиристотин души. — Ар'силан преглътна и сниши глас: — Гнездото, херметичната камера на ядрото, е отворено. При това според техническия протокол, Ваше Величество... със съответния декриптиращ инструмент, точно както действат нашите екипи. Празно е.
Ксилор'кан стисна кристала, докато острият ръб не се вряза в дланта му. Премерената болка избистряше мисълта. Придворните смятаха ядрото за машина — скъпа и сложна, и това им стигаше. Той знаеше истината още от деня на коронацията, когато го отведоха в катакомбите под двореца, пред първия реактор: вътре, сведена до обема на юмрук и удържана в магнитен капан от технология, която ксиларианците никога не бяха разбирали, пулсираше миниатюрна звезда. Звездата не деградираше и не угасваше от само себе си. Празното гнездо значеше само едно — някой я беше отнесъл.
— Кес'марин.
Адмиралът пристъпи напред от строя на военните. Беше висок и жилав, с посребрени слепоочия, леко приведен от навика цял живот да стърчи над останалите.
— Кажи ми какво мислиш. Кратко и без увъртания.
— Нападение е, Ваше Величество. Земляните са. — Кес'марин не трепна. — Дайте ми дванайсет кораба и ще ви върна ядрата заедно с главите на онези, които са ги докоснали.
— Дванайсет кораба. А с колко разполагаме наистина, адмирале?
Адмиралът замълча. Раменете му останаха неподвижни, но напрежението в стойката му се сгъсти.
— Изречи го на глас — настоя императорът. — Не заради мен, а заради тях. Половината присъстващи в тази зала все още живеят с илюзията, че можем да поставяме условия.
— Девет. — Кес'марин събра пети. — Девет бойни единици в пълна изправност, Ваше Величество. Останалите са на док, а за половината от тях липсват резервни модули.
Залата пое въздух в синхрон и веднага се смути от собствената си реакция.
Затова те държа. Ти си единственият тук, за когото е по-лесно да понесе болката, отколкото да ме излъже.
— Флотът ми е разпокъсан, адмирал Мор'кан остава заложник на земляните по силата на кръвна клетва, а мирът, който приех, не беше по моя воля. — Ксилор'кан говореше бавно, за да може всяка дума да отекне. — Но прецени фактите, адмирале. Гнездото е отключено със специализиран ключ, а защитният кожух е свален непокътнат и подпрян на постамента. Колко живи същества в тази галактика знаят коя точно подстанция на Ил'марен съдържа истинското ядро, а не е буферен възел?
Кес'марин понечи да отговори, но замръзна.
— Малцина, Ваше Величество.
— Малцина... А колко от тях са земляни?
Никой не посмя да наруши тишината. Откъм доковете под пода премина тежък резонанс — някой кораб освобождаваше захватите си.
— Нито един — довърши императорът. — Регистърът на ядрата е лично мой. Съхранява се на едно-единствено място, спуска се по изолиран канал, а този канал води началото си от тази зала. Това не е външна диверсия, Кес'марин. Някой чете списъка ми.
Адмиралът сведе глава. Беше загубил спор, в чиято правота вярваше, но прояви дисциплината на стар войник и спести оправданията.
От дясната страна на залата се раздвижи сива фигура. Обредникът Ул'наскир, пазителят на древните канони, не се поклони — неговата каста предхождаше короната с четири династии и не свеждаше чело пред никого.
— Ако възнамеряваш да проверяваш списъка ред по ред с хората си, ще ти трябва вестител — обади се старецът. — Някой от нашия орден, упълномощен да изрича координатите на глас пред чужди уши. А ние не даваме вестители само защото някой ги е поискал. Заявявам го пред свидетели, за да няма после излишни спорове.
— Знам какво отказвате, Ул'наскир. — Ъгълчето на устните на императора трепна в сдържана полуусмивка. — Липсваше ми, старче.
— Тук бях през цялото време, Ваше Величество. Вие бяхте другаде.
Ксилор'кан слезе от трона и придворните инстинктивно наведоха глави. Застана пред панорамния прозорец, откъдето столицата се разстилаше надолу като поле от вертикални кристални остриета — всяко сияещо със заемна светлина.
— Ар'силан. Носиш отговора на земляните още от сутринта и само чакаш удобен момент да докладваш.
Офицерът пристъпи с втори кристал. Този път не коленичи — беше усвоил урока, а императорът отбеляза това наум.
— Съгласни са на преговори, Ваше Величество. За едно ядро, след девет дни. Настояват срещата да се проведе на техен терен.
Долу на площада преминаваше колона от Обредната академия — деца, крачещи по двойки в еднакви сиви наметала. Едно от тях изви глава нагоре, взирайки се в кулите, а наставникът дори не го смъмри.
Двадесет и две години държа този трон, а сега ще прося звезда назаем от същества, чиито имена допреди три години дори не знаех. И ще го направя без колебание, защото алтернативата е тези деца да останат в тъмнина. Единственото, което няма да си позволя, е да свикна с това.
— Приемете условията — нареди Ксилор'кан. — И им предайте моята благодарност за бързия отговор.
Ар'силан примигна объркано:
— Благодарност ли, Ваше Величество?
— Учтивостта е най-евтината разменна монета в галактиката, а те все още нямат представа колко струва онова, което държат. — Императорът се отдели от прозореца и тръгна към изхода. — И няма аз да бъда този, който ще им отвори очите.
Доведоха Ве'сандир след залез през малката врата в северната стена — оттам влизаха онези, чието идване не се записваше в нито един регистър.
Работната стая се оказа тясна и с нисък таван. Върху масата лежаха натрупани кристали и координатни карти на Пояса, а една от двете лампи примигваше неравномерно. През единствения прозорец се виждаха краят на кея и габаритните светлини на совалките, които бавно се издигаха в орбита.
Ве'сандир пристъпи вътре — среден на ръст, в овехтяла куртка от Външната служба и с безизразно лице. Спря на точното разстояние и не коленичи. Родът му го беше зачеркнал от родословните анали, а за отлъчените нямаше обред, по който да превият коляно. Ве'сандир знаеше това по-добре от всеки друг в двореца.
— Ве'сандир.
— Ваше величество.
— Знаеш ли защо си тук?
— Не.
— Добре. — Ксилор'кан седна на ръба на масата — жест, който не си беше позволявал пред свидетели от години. — Тогава ще бъда откровен, макар че истината няма да ти хареса. Не те избрах, защото си най-добрият. Горе в приемната чакат трима по-способни от теб. Избрах те, защото си единственият, когото никой не може да ми продаде. Нямаш каста, нямаш клан, родът ти се отрече от теб, а брат ти е мъртъв — с петно в досието, че е допуснал бунт на собствения си флагман. Няма да ти позволя да изчистиш името му. Никой не може да те купи, защото никой няма какво да ти предложи.
Ве'сандир не помръдна — липсваше дори онова едва забележимо трепване на погледа, с което останалите преценяваха каква маска да сложат.
— Това е най-честното признание, което някой ми е правил от години.
Императорът го огледа внимателно за пръв път, откакто мъжът бе прекрачил прага.
— В Пояса гаснат съоръжения. Засега са три, но броят им ще расте. Гаснат, защото някой изтръгва енергийните им ядра, а аз няма с какво да ги заменя — производствените модули вече не са под мой контрол. Онзи, който ги демонтира, знае точно къде да нанесе удар. Искам да разбереш кой стои зад това. И да го направиш, преди Дворът ми да се усети.
— Ще получа ли писмена заповед?
— Няма да има писмена заповед. Никакъв документ, никакъв печат, нищо, на което да се позовеш, ако те притиснат. Спрат ли те и попитат по чие нареждане действаш, ще кажеш, че си на своя глава. Споменеш ли моето име, още в същия час ще те обявя за самозванец. И ще бъда убедителен.
— Разбирам.
— И въпреки това ще поемеш задачата. Защо?
Ве'сандир пое дълбоко въздух; нещо в гърдите му заседна за миг, преди да успее да издиша.
— Защото, когато свърша работата, ще ме върнете в списъка. Искам само това. Нищо друго.
Не добави „моля“, нито „ако благоволите“, нито някоя от заучените формули, с които придворните маскираха амбициите си, за да не личи, че изобщо имат такива. Ксилор'кан отчете това и го прибави към общата сметка.
— На четвърти входящ кей те очакват кораб и пилот, която не задава въпроси — има достатъчно лични причини за мълчанието си. Не поддържай връзка с мен. Нищо от онова, което откриеш, не бива да остава записано.
Мъжът кимна и се обърна към изхода.
— Ве'сандир. — Императорът изчака той да спре на прага. — Брат ти беше способен офицер. Загубих го глупаво.
Ве'сандир остана неподвижен с гръб към него точно толкова, колкото да овладее дишането си, и прекрачи навън, без да продума.
Мигащата лампа угасна съвсем, без пукот и искра, и Ксилор'кан не повика никого да я смени. Сложи кристала на масата и пусна записа от последното излъчване на Ил'марен. Някакъв товарен кораб го беше прихванал мимоходом — никой не бе длъжен да следи колонията.
Старшият на пристанището четеше името на обекта с равен глас, сякаш диктуваше едно и също от години. На втория ред светлината зад него отслабна, на четвъртия помпите спряха. Някъде в далечината отекнаха бързи стъпки по метал, а след това, съвсем близо до приемника, женски глас извика едно име два пъти.
Никой не отговори.
— Обектът моли за разпореждане — продължи старшият, вече по-бързо. — Обектът има резерв за единайсет дни. Обектът моли да му кажат кога.
Записът прекъсна — предавателят на Ил'марен се захранваше от същото ядро.
Ксилор'кан прибра кристала в джоба си. Не искаше утре някой друг да го слуша.
Седеше на ръба на масата и подреждаше ходовете си, както всяка вечер от двайсет и две години насам: разговора със земляните, който щеше да води в ролята на молител; подавача, когото нямаше да издейства с официално искане, но щеше да си осигури по друг път; Кес'марин и празните му ръце. Всичко си идваше на мястото. Биваше го в това — в най-тежките години този ред го крепеше.
Накрая мисълта му стигна до списъка. Щом изтичането ставаше само по един канал, крадецът беше някой от неговите. Оставаше да изреди онези, през чиито ръце минаваше информацията — личния му кръг, тайната верига, по която заповедите му стигаха до агентите. Знаеше ги по име и ги беше проверявал неведнъж.
Изреди ги наум, едно след друго.
Първият.
Вторият.
Третият.
На четвъртия мисълта му спря. Без да се препъне и без да срещне съпротива — точно както свършва път на самия ръб на картата, отвъд който листът е бял.
Ксилор'кан изчака и я подкара отначало — цял живот му се беше получавало.
Първият, вторият, третият... а на мястото на четвъртото име — бяло.
От умората е. Стар съм и съм уморен, нищо повече.
Стана и тръгна към изхода. На прага се спря — хрумна му, че отдавна не беше слизал под палата при първото ядро. И едва тогава осъзна, че не помнеше кога бе слизал за последно.
А беше сигурен, че ходи там всяка година.
- 2 -
Подемникът на втора шахта още работеше, но между два коша спираше по-дълго от обичайното, а бункерът под него беше прелял преди дни. Ве'сандир крачеше по главната улица на Ил'марен под сянката на естакадата и наблюдаваше светлината — не примигваше, но и не стигаше до ъглите. Над покривите планетата майка заемаше една трета от небето и обливаше колонията с медно, кротко сияние. Въздухът се дишаше без маска, стига човек да не бърза, но оставяше метален привкус по езика. Каските висяха пред съблекалнята, всяка на своята кука. Прахът лежеше непокътнат върху тях — от дни никой не ги беше докосвал.
Комуникаторът на яката му изпука.
— Кацнах на южната площадка, командире. — Гласът на Ру'малис, пилота на кораба му, прозвуча изтънял, но напълно спокоен. — Горивото стига за две излитания на икономичен режим или за едно, ако решите да ме зарадвате с форсаж. Само че на пристана стоят три товарни съда с емблемите на Добивната компания по опашките, а прах по корпусите им почти няма.
— Значи са кацнали днес.
— Малко преди мен. И товарят, без да чакат разрешение от когото и да било.
Донесение от гранична колония пътуваше до столицата със седмици, а после отлежаваше по бюрата. Имперските власти щяха да стъпят тук най-рано след месец и половина, но Компанията, която държеше шахтите, вече действаше.
— Не гаси двигателите.
— Няма. Не обичам да стоя на твърда земя, а наложи ли се да ви измъквам оттам, не искам да чакам стартера.
Иса-Ро го чакаше в подножието на насипа — приклекнал, навлякъл две ризи, с трета, навита около врата. Тарните четяха остатъка — следата, която всяко живо същество или работеща машина оставяше, невидима за другите. А това тарни беше най-доброто, което Ве'сан познаваше.
— Минавали са три пъти до едно и също място. На връщане са били натоварени. — Тарнито се изправи. — Тия не бягат, командире. У нас казват, че който яде спокойно в чужда къща, или е роднина, или знае, че стопанинът няма да се върне.
Ве'сан пое нагоре по улицата, но встрани от пристана. Във всяка колония имаше едно помещение, от което зависеше всичко останало. Откриваше се лесно — дебелите кабели водеха право натам.
Енергийната зала беше изсечена в скалата, а вратата ѝ стоеше открехната. Отвътре лъхаше топлина. По стените се виеха жлебове за проводници, дебели колкото китка, и всички се събираха към нисък постамент от черен камък. Върху него лежеше гнездото на ядрото.
Гнездото беше разпечатано. Дванайсетте скоби лежаха свалени и наредени на пода по големина, една до друга, готови да се върнат по местата си без лутане. Обвивката — обредната черупка, крепила ядрото в стената — беше отделена непокътната, без пукнатина, подпряна на постамента. Инструментът беше грижливо избърсан и положен напряко върху нея. Кухината в камъка, голяма колкото два юмрука, зееше празна, а гладките ѝ ръбове лъщяха като стъкло от мощта, горяла дълго там.
Ве'сан прокара пръст по вътрешния ръб. Камъкът пазеше топлината си. Не бяха повредили нищо. Бяха отнесли ядрото внимателно, по правилата — готово да заработи на друго място. Зад гърба му стенното осветление помръкна с една степен и замръзна така.
— Има остатък, командире. — Иса-Ро беше клекнал до вратата, положил длани на пода с извърнато лице, сякаш се ослушваше през преграда. — Прилича на място, дето много дълго е стояла машина, само че дишаща машина. И следата е по-стара от колонията, по-стара от Компанията, по-стара от вас и от мен.
— Дишаща машина? Това ли е думата?
— Най-близката, до която стигам, без да излъжа.
— Тогава ми кажи какво е правил онзи, който я е взел.
Тарнито помълча с поглед, вбит в пода, сетне посочи подредените скоби.
— Работил е дълго и е спирал. Ето тук е стоял и е чакал металът да изстине, после се е върнал и е продължил оттам, докъдето е стигнал. Заникъде не е бързал, командире. Долу лампите гаснат, а той седи и чака. От това ме е страх. От силата — не.
— А кой е бил? Това можеш ли да ми кажеш?
— Мога, ама това вече е четене, командире. — Тарнито отдели длани от пода и ги изтри в ризата. — Каквото камъкът ми показва сам, ви го давам даром. Разпитам ли го кой е бил и кога, взима от моето.
Ве'сан погледна празната кухина, после свитото тарни, което не бързаше да се изправи. Можеше да му заповяда. И двамата го знаеха.
— Не сега.
Складът на пристана зееше отворен под бялата работна светлина. Ве'сан залегна зад подпорната стена на насипа и през процепа на вратата преброи хората вътре: десетина товарачи край количките и везната, и надзирател, който само наблюдаваше. Обираха колонията до последното зрънце и водеха изрядна сметка за плячката. На масата с описа седеше приемчикът — възрастен ксиларианец с прегърбени рамене и ръце, побелели до китките от праха на везната. Вписваше всичко, което минаваше покрай него.