Глава 1
"...страдание и нищета - изправяш се пред избор труден. Кое е по-опасно за деня от бурята на чувствата..."
Изпреварвайки с малко бурята, колоната конници успя да се подслони в малка крайградска ферма, разположена в подножието на хълм, обрасъл с вековни дървета.
Помолиха учтиво посрещналия ги фермер за покрив и получиха плевнята. Нищо повече. Това им беше достатъчно. Изморени от няколкодневния ускорен марш, те бяха на ръба на силите си.
Бързо направиха място сред сламата и разпрегнаха импровизираната носилка. Жената в нея изстена, но не отвори очи.
Положението ѝ ставаше все по-лошо и по-лошо. Трябваше ѝ лечител и то добър. Нямаше да стигнат усилията на прост селски фелдшер. Бяха сигурни, че в градчето, намиращо се само на около час езда, ще намерят, но връхлитащата буря ги принуди да се отклонят и да потърсят подслон.
Видимо най-младият от конниците приклекна до носилката и поднесе отворена манерка, пълна с вода, към напуканите и почти обезцветени устни на жената.
— Пий! – Подкани я той с леко дрезгав глас. Ръката му, държаща манерката, едва видимо потрепери, когато немощната ръка на жената я докосна. Белите като тебешир пръсти леко обвиха закоравялата десница в желание да вземат част от топлината ѝ. Главата ѝ леко помръдна в израз на нежелание.
Мъжът посегна със свободната си ръка към разкопчаната си пазва и извади от вътрешен джоб на кожената риза малка, но чиста кърпа. Напои я с вода от манерката и започна с внимателни, граничещи до нежност, движения да навлажнява устните ѝ. Жената направи опит да отвори очите си. Не успя. През образувалите се за миг леки процепи се зърнаха разширените ѝ зеници, но след това клепачите ѝ се отпуснаха, безсилно слепвайки тежките мигли едни за други, през които успя едва да мине малка капчица сълза.
— Как е? – Приближи се възрастен мъж, облечен идентично на по-младия. Единствената разликата в облеклото им беше в широкопола кожена шапка, която се кипреше с достойнство на главата му. Тя го отличаваше от всички останали. Беше нещо като негово продължение и не се разделяше никога с нея. Държеше я леко наклонена напред, така че да не се виждат очите му.
За по-наблюдателните обаче нямаше да остане незабелязан дълбокия белег, разсичащ челото му от край до край. Отдавна заздравялата рана беше оставила след себе си дълбоко набраздена бразда, чиято бледност подчертаваше тъмнокафявите му очи. По лицето на мъжа липсваше окосмяване. Нямаше вежди, мигли дори, а под шапката лъснатото му теме не можеше да се похвали с наличието дори на един косъм.
Беше наметнал пелерина, която обгръщаше широките му рамене и се спускаше надолу чак до пода. Тя обаче не прикриваше мускулестите му гърди, които изпъкваха изпод леко разкопчаната кожена риза. С почти младежка гладка кожа, набраздена по-скоро за разкош с два малки белега, по тях липсваше типичното за един мъж окосмяване. Всичките тези липси му бяха донесли прозвището „Змията", което той носеше с гордост.
— Не е добре, Змия. – Младежът повдигна поглед към мъжа и поклати глава. – Трябва ѝ лечител, и то много бързо. Не знам дали ще оцелее още ден.
— Бурята връхлита и няма как да продължим. Ще трябва да издържи. – С едва прозираща надежда в гласът констатира мъжът и вдигна рязко поглед към появилия се шум на стъпки, идващ отвън.
Малката странична врата на плевнята се отвори и през нея, тласкан от усилващите се талази на вятъра, връхлетя фермерът. Мъж на средна възраст, с буйна, вързана на опашка коса. Простата му роба бе пристегната на кръста под леко изпъкналото му коремче с дебело въже. Стискаше яка сопа, удебеляваща се в края, където бе изваян дървен топуз.
— Имаме проблем! – Почти проплака той.
— Какъв? – Змията се доближи до него, леко отпуснал десницата си върху дръжката на затъкнатата в пояса кама.
— Жената видя по пътя след вас да идва група конници. Разпозна водача им по оранжевия плащ.
— Е, и?
— Пътищници господине! Ще завият насам. Няма да ни подминат в тази буря. – Уплашено, почти изкрещя фермерът.
Бурята навън се беше разразила. Вятърът донесе и първите редки, но за сметка на това едри, капки дъжд.
— И друг път са идвали тук, щом жена ти ги е разпознала. – Змията бе наобиколен от останалите четирима дошли с него. – Ще се оправиш с тях. Познаваш ги.
— Не знам, господине. Ще искат да влязат тук, няма къде другаде да дяна петнадесет човека с конете.
Змията се усмихна лукаво.
— Ами какво се притесняваш, добри ми стопанино, нека заповядат.
— Не искам проблеми. – Ококори се селянинът.
— Не търсим проблеми.
— Но, господине, по всичко си личи, че сте честни кервански охранници. Няма да им харесате. Знаете ги какви са. – Продължаваше да настоява фермерът. – Те са кръвожадни, от мен да знаете.
— Знаем ги ние тия. – Усмихна се Змията. — И какво предлагаш? Да излезем през задния вход навън в бурята ли? Това ли ти е гостоприемството, стопанино? – Тонът му се втвърди, а плащът му се отметна леко демонстративно, показвайки дълъг меч в метална кания.
— О не, не, господине. Моля ви се! – Фермерът размаха пред себе си свободната си ръка. Аз само ви предупреждавам. Вие да си знаете.
— Спокойно, стопанино. Ако пожелаят, нека заповядат. В момента не сме на служба. – Погледът на Змията се вторачи във фермера и това го смути още повече.
— Да, господине, както желаете. – Фермерът се обърна рязко. Нямаше желание да остане и секунда повече. Излезе навън.
— Момчета! – Змията кимна на останалите. Те, като по команда, се пръснаха из плевнята, заемайки тихо и без излишно помайване най-удобните за отбрана места. Змията и младият мъж, който гордо носеше името Младен, останаха до носилката. След минута там ги завариха и първите влезли в плевнята пътищници.
Плевнята беше голяма, но поела още петнадесет човека с конете им, се оказа доста тясна. Пътищниците, все хора събрани от кол и въже, навлекли всякакви възможни дрипи, бяха като цветно петно пред почти униформените охранници. Сред тях се открояваше висок, слаб мъж, загърнат с обявеното от фермера дълго оранжево наметало. Макар и цялото в кръпки, то бе очевидно добре поддържано и по него нямаше следи от мръсотия. Стигащо до коленете на носещия го, то разкриваше единствено кожени ботуши в отлично състояние и сребърни шпори на тях.
— Добра среща… — Високият изгледа преценяващо изправените до носилката мъже и добави, завършвайки поздрава си с леко изменен с лек метален оттенък глас. — … охранници! Фермерът не каза, че ще имаме честта да сме под един покрив с кервански охранници.
— Добра среща. – Тихо отвърна Змията. – Навън времето е прекрасно, нали?
Дългият го изгледа със стъклено сивите си очи. Набразденото му с редица малки белези лице не трепна.
— Не виждам кервана ви.
— Не сме на работа. Прибираме се за почивка. – Леденото изражение на Змията не отстъпваше по нищо на това на пътищника.
— Така значи? – Предводителят на цветната паплач бавно вдигна лявата си ръка, посочвайки носилката. – Ранен?
— Да.
Пътищарят наклони леко тялото си встрани, за да може да види по-добре носилката.
— О, о о! – Зърнал жената, лицето му се преобрази, когато тънките му устни се разтеглиха в презрителна усмивка. – Какво виждат очите ми?
Обърна се към скупчените зад него, навлечени с парцали и сложили най-страшните си и мрачни физиономии мъже.
— Погледнете какво подаръче ни е донесла съдбата! – Сочеше към носилката. Мъжете се разшумяха, но от позицията си не можеха да видят добре. Тялото на Младен спираше погледите им и не позволяваше да надзърнат към носилката.
— Не виждате ли? – Повиши тон водачът им. – Не?! Е, добре тогава. Да ви представя. Ох, каква чест само! – Взря се в лицето на Змията.
— Имаме честта да сме под един покрив със самата Маян Ли, приятели. – Глъчката зад него се увеличи. Чуха се възклицания, които след секунда прераснаха в откровени псувни. Шарената тълпа се размърда. Дори се чу как от няколко кании се вади оръжие.
— Какво да ви кажа, господа? – Високият отново се вгледа в Змията. – Моите хора обичат кучката. Доста кръв ни е пускала през годините.
— Какво да ви кажа, господине. – Съскащият глас на Змията му отвърна. – И ние си обичаме кучката. Доста кръв източихме през годините.
Това бе като натискане на спусък. Думите му бяха последвани от металния звън на изтеглени мечове, викове, крясъци, тропот на крака, звън на тетива и жужене на изстреляни стрели, последвано от туптящия звук на стрели, намерили плът. Вопли и бойни викове. Всичко се сля ведно. Плевнята завря от човешки тела, размахващи всякакъв род стомана и дърво, и най-вече плискаща се кръв, която попиваше в балите старо сено.
Отвън, подпрял гръб на стената на плевнята, свлякъл се до земята, фермерът държеше главата си с две ръце. Зашеметен от звуците на случващото се, той се поклащаше, леко изпаднал в дълбок шок. Очите му, широко разтворени, се местеха в своите орбити, прескачайки вляво и вдясно без да се спират на нещо конкретно. Запушил с ръце ушите си, сякаш се опитваше да избяга от реалността на случващото се. Смразяващите звуци от фермата надвиваха дори бученето на бурята и не намаляваха.
През главата на фермера премина трезва мисъл. Реши да избяга. Реши да се скрие в къщата, а оттам бързо да се залости в мазето заедно с жената и двете си деца. Надигна се, решил да побегне, но очите му уловиха огромна черна сянка, връхлитаща към него през водната завеса на проливния дъжд. Направи невъзможна крачка назад. Подхлъзна се.
Ръцете му се опряха в калната земя, а гърбът му се опита да се срасне с дървената стена на плевнята. Очите му се разшириха, а ушите му спряха да чуват каквото и да е, заглушени от бесния ритъм на сърцето му.
Огромна кучешка муцуна спря на милиметри пред лицето му. Влажният нос на невъзможно огромното животно се размърда. Горещият дъх на звяра го обгърна. Подуши го. После пак. Жълти очи се взряха в него. Погълнаха го. Тежки клепачи се спуснаха веднъж…дваж. После животното замръзна.
Тихо и дълбоко ръмжене се въздигна от гърдите на звяра. После рязко носът, последван от пълна с огромни бели зъби паст, се вдигна нагоре и подуши наситения с водни пари въздух. Изведнъж всичко за фермера свърши. Животното се изтласка с мощните си лапи и скочи встрани от мъжа. Оголените му нокти се забиваха в меката кал, позволявайки на тежкото тяло мълниеносно да се изстреля към плевнята.
Без да намалява скоростта си, вълкодавът връхлетя върху леко отворената странична врата. Мощното му тяло я направи на трески и с гръм влетя вътре. Фермерът не чакаше. Не искаше да чува. Не искаше да гледа. Искаше само едно – да бяга. Хлъзгайки се и падайки, и лазейки в разкаляните локви по двора си, той се изгуби сред дъжда по посока на къщата.
А идващите звуци от плевнята добиха нови сили и кървава цветност. Сякаш цялата сграда се тресеше от дълбоко и ожесточено ръмжене, писъци и противни звуци от разкъсана плът, следвани от удавени клокочещи викове на ужас. Бясно цвилене на коне, тропот на копита.
Голямата двукрила врата на плевнята се разтресе няколко пъти. Отвътре конете, събрали силата на първичен ужас, разбиваха дебелите дървени дъски. Дебелото дървено резе се прекърши с пукот и крилата на портата изхвърчаха навън. Намерили изход, животните, блъскайки се един друг, облени в розова пяна, панически напуснаха плевнята. Понесоха се из двора, прескочиха ниската ограда и се разтвориха в пелената на дъжда. Скоро тропотът на копитата им се загуби из пороя на бурята.
После всичко утихна. Някак бързо, някак рязко. Точно когато звуците от плевнята достигнаха своя истеричен апогей, бяха отрязани, бяха прерязани и край. Бурята покри всичко с плаща на своя тътнещ вой.
Вътре имаше оцелял. Отпуснат на едно коляно и подпрял се на меча си, Змията стоеше застанал с гръб към носилката на Маян и не изпускаше от поглед огромния звяр. Целият в кръв, голяма част от която не беше негова, мъжът дишаше тежко. Очите му бяха изгубили естествения си цвят и се бяха превърнали в черни въглени, полегнали сред кърваво ложе. Голото му теме, останало без защитата на шапката, бе прорязано на няколко места. От плаща му не бе останало нищо, а ризата все още успяваше да прикрие поне едното му рамо и част от корема.
— Какво си ти? Назад, звяр! – Прошепна немощно мъжът. Беше станал свидетел как звярът връхлетя и как за по-малко от половин минута разкъса и уби наобиколилите го пътищници. Малко преди това видя смъртта на другарите си. Всички в опит да предпазят керванджийката.
Защо ѝ го дължаха? Нима ѝ го дължаха? Тогава, отбивайки атаките на няколко озверели пътищари, си беше задал тези въпроси. Още на следващия замах си беше отговорил. „Винаги и всичко". За всеки един от тях Маян Ли беше не просто керванджийката, на която продаваха услугите си. Не! Тя беше човекът, който помогна на всеки един от тях да се съвземе от личните си драми, да превъзмогне товара, който беше струпан върху плещите им и да му даде цел и основание да живее. Беше говорила с всеки един през годините. Беше я виждал какво прави при пристигането на нови заблудени души. Знаеше какви усилия полага керванджийката за всеки един. Знаеше за нощните беседи, дневните разговори…за всичко. За нея всичко!
Въпреки това ужасно го болеше, като вижда как падат приятелите му под напора на тези дрипави нещастници. Тогава, малко преди да се появи звярът, Змията беше почувствал, че идва краят му. Болеше го и нямаше сили. Тогава като гръм, като адски огън връхлетя този цербер и ги помля. Буквално. Размазан тъмен облак в кръв. Беше го обзел почти религиозен ужас. Сякаш виждаше звяр, излязъл направо от светото писание, дошъл да накаже тленните. Не искаше да си спомни подробности. Беше ужасно. Дори и на враговете си не искаше да го пожелава. Остави в спомените си само черна вихрушка и пръски кръв. Изтри подробностите в опит да запази разсъдъка си.
— Какво си ти? – Отново и тихо, почти шепнейки, изсъска Змията.
Зацапаните му с кръв очи не успяваха да фокусират. Избърса с остатъци на ръкава си кървавите пръски от лицето си. Събра последни искри смелост и вдигна поглед. В здрача на плевнята погледна към адския звяр. Едва не седна на ранения си задник от изненада, когато разпозна в кървавата космата топка мускули срещу себе си човекодава от Зелени хълм.
— Ти?! – Огромното куче беше седнало на задните си крака и го гледаше с изплезен език. Очите му, жълти и влажни, все едно му се присмиваха. С разпознаването дойде и облекчението. Мъжът някак си се успокои. Беше срещал веднъж това адско куче и по някакво чудо тогава отново беше дошло на помощ. Спомни си ясно как Лечителя и дребното момиче воин едва ли не го прегръщаха. Спомни си и как Лечителя беше посочил Маян на човекодава.
Разбрал, че човекът се е успокоил и вече не е заплаха за него, Рошко се надигна бавно и навел глава, се отправи, мърдайки ту едното, ту другото си ухо към носилката. Достигна човека, който лъхаше на примирение. Спря се. Наведе глава и подуши ръката му, опряна на дръжката на меча. Запомни миризмата. „Пазач" се запечата в мозъка му. Отмина го. Мъжът, неспособен да задържи повече нервното напрежение, започна да плаче. Рошко застана до носилката.
Подуши. „Тя, Кървящата", „Приятел". Да, това бе тя, но ароматът ѝ беше някак слаб и студен. Животът в него сякаш изтичаше. Наведе глава и завря муцуната си в дрехите ѝ.
— Спри! – Змията се изплаши, че звярът ще разкъса безпомощната жена. Не го мислеше наистина, а по-скоро импулсивно се противопостави на действията на животното.
Човекодавът не му обърна никакво внимание. Носът му бе доловил причината. Бе установил откъде изтича животът на „Тя, Кървящата". Трябваше да го спре.
И кучето направи това, което правеше със собствените си рани. С две внимателни побутвания с глава успя да обърне изпадналата в несвят жена по лице към пода. Отстрани внимателно със зъби окървавените зловонни парцали, които хората бяха положили върху раната на гърба ѝ.
Изпръхтя с погнуса и отстъпи крачка назад, когато го лъхна миризмата на гнила плът и изтичаща гнойна слуз. Но това бе „Тя, Кървящата" и бе Приятел. Преодоля го и се върна. Започна да прокарва език през раната. Точно както правеше със своите рани. Бавно и внимателно. Постара се да отдели максимално количество слюнка от пресъхналата си уста и продължи.
Скоро раната беше изчистена от мъртвата тъкан. Притискаше все по-упорито езика си към раната. Дойде краят на отвратителната слуз. Продължи. Загуби представа за времето, но не спираше. Спря едва когато жената простена.
Вдигна глава и се огледа. Ушите му доловиха приятния шум на дъжда. Не беше онзи бурен потоп, а лек ромон на ситни и спокойни капки дъжд. Бурята бе отминала. Очите му доловиха как през дъските на плевнята се процеждаше светлината на зараждащия се ден. Носът му констатира струйка дим, която се носеше нагоре към високия таван. Събираше се там горе и бавно се процеждаше през процепите между дъските.
Мъжът беше запалил малък огън на разчистен от слама квадрат на пода. Беше изнесъл навън частите от труповете, които Рошко бе посял след себе си. Самият той седеше със скръстени крака от другата страна на огъня и се взираше с немигащ поглед към Маян.
Ведро вода до мъжа привлече вниманието на кучето. Разбра колко е жаден. Изправи се. Направи крачка, две и усети стягането на мъжа.
Спря. Погледна го за секунда, две и разтръска силно тялото в опит да раздвижи кръвта си и да изхвърли остатъците мръсотия полепнала по козината. Изплези език и бавно отиде до ведрото. Подуши водата. Чиста, дъждовна. Погледна отново към мъжа и започна бавно да пие от студената сладка вода. Пи дълго. Почти изпразни ведрото.
Вдигна глава и погледна към Тя, Кървящата. Може би трябваше да смени името ѝ. Тя вече нямаше да кърви. Трябваше да я обърне на една страна, но преди това раната трябваше да се пооближе още малко.
Човекодавът се приближи до Маян, присви крака и внимателно положи тяло върху тях. Облиза муцуната си и започна усърдно да втрива лечебната си слюнка в раната. Тя беше започнала да заздравява.
Глава 2
"...Окъпан във властта на простата човешка суета, със бич, прокарващ диря по гърба, загледан към ръба..."
Срещата трябваше да се състои при малка беседка сред китна поляна по средата на широкия дървесен пояс, ограждащ населено място със звучното име Канари. Това беше първият град по пътя след Стълбата. Със своите близо шестдесет хиляди жители Канари беше третият по големина град в Бриест и се беше превърнал в негласна административна столица.
Срещата беше замислена така, че да не притисне Лечителя, да го предразположи към откровен разговор, без да се стряска от администратори и прочие. Но тя не се състоя.
— Направих грешка. Простете! – Микаел беше навел глава. Тресеше се от напрежение. Носенето на тялото го беше изтощило до краен предел, но не това го сломи, а чувството за вина. Държеше себе си отговорен за случилото се. През целия път не му излизаше от главата мисълта, че именно той и неговите разкрития пред професора са довели до това развитие на нещата.
— Каквото е сторено, е сторено. Не можем да върнем времето назад. Може би грешката е моя. – Красивата млада жена стоеше права до притеснения мъж и гледаше как извиканите на помощ служители на здравната служба полагат тялото на Нолан Сторър върху носилка и поемат бързо обратно към града.
— Моля, последвайте ме! – Младата жената, облечена в тъмносиня, достигаща до глезените, прилепнала по изящното ѝ тяло рокля с широко и дълбоко деколте, кимна на Микаел. Дамата не се поколеба да яхне белия жребец, чиито поводи държеше. Движението разкри дълги цепки в роклята от лявата и от дясната ѝ страна, стигащи над средата на бедрата. Красивите ѝ крака бяха прикрити в тънък клин в същия цвят на роклята, толкова тънък и толкова впит, че се подчертаваше всеки мускул на безупречната ѝ анатомия. Носеше меки кожени ботуши с връзки, високи до самото коляно. Тя умело постави стъпалата си в стремената и пришпори дорестия жребец. Гърбът ѝ остана изправен на седлото, а разкошната ѝ черна коса се разпиля чак до гърба на коня. Тънка златна диадема с малко синьо камъче в средата подчертаваше суровостта на погледа ѝ. Не се обърна да погледне към Микаел. Личеше си, че е притеснена, дори можеше да се каже и ядосана.
На гладкото ѝ чело се беше появила лека бръчка, когато Микаел се появи, носещ тялото, а когато и разказа набързо какво се е случило, блясъкът в очите ѝ доби почти смъртоносна сила. Не беше казала нищо. Тогава просто махна с ръка и бързо изкомандва появилите се, като че ли от нищото, двойка стражи. Когато те ѝ се поклониха и отговориха на заповедите ѝ с „Да, Пророчице“, и последната кръв от лицето на Микаел изчезна. Червенината, избила от усилията му да носи Сторър, се превърна, като по чудо, в болнава бледност, а капчиците пот по челото му почти замръзнаха.
Когато го бяха извикали, за му възложат тази необичайна за него задача да придружи новак от Стълбата, му бяха съобщили къде точно да го заведе. Бяха му казали името „Нолан Сторър“ и, че срещата е с важен човек. Микаел не можеше да си представи, че този важен човек ще е самата Пророчица. Беше я виждал преди години. Тогава тялото ѝ беше на възрастна жена. Беше присъствал на една от нейните беседи и беше пленен от думите ѝ. Още си спомняше казаното от нея през онази вечер край огъня, наобиколена от слушатели. Говореше за политиката. Почти не я разбра. Беседата беше започнала далеч преди неговото идване, но запомни всяка дума.
„…Без много да се задълбочаваме и употребяваме витиевати слова, ще кажа само, че политологията ни дава знания за държавните дела. Защо е важна? Защото тя се занимава с политическата система, която е координираща подсистема на останалите три подсистеми на обществата. Това са икономическа, социална и духовна подсистеми. Ще си кажеш за какво ми е да се занимавам с това и ще махнеш с ръка, убеден, че няма да се занимаваш с това. Като не се занимаваш с това, то тогава няма да участваш в координирането на производствената подсистема и течащите там парични потоци ще отиват в друг джоб, а не в твоя. Като не участваш в координацията на социалната подсистема, социалните институции функционират така, че не защитават интересите ти, а интересите на други хора. Нали така? Те затова и другите хора тичат, идват от Църквата или други кралства да ти координират социалната подсистема. Като не участваш в координирането на духовната подсистема, която вече си оставил на Църквата и тя се е впила в нея, то няма какво да се чудиш как почват да ти се набиват в лицето нравствени ценности, дето не ти харесват. И как да си защитаваш интересите? Разберете, че политическата подсистема регулира функционирането и взаимодействието на останалите подсистеми. Това е положението. И то ще е такова, докато политиката е на пиедестал. Когато обаче тя бъде свалена и се възкачи Църквата, овладявайки политиката и налагайки псевдополитиката на своите църковни догми, тогава става друго.
Когато е политиката, нещата вървят меко и постепенно, но когато са изтласкани напред църковните догми, то тогава юздите се поемат от инквизицията. Китайците от Там на това са му казали, че е единство между Конфуций и Кунгфуции. Вярно, по един друг повод, но приложим и тук. Тези, които изучават историята на Там, знаят за какво говоря.
И за да не забравяме нашия учител от сенките на историята, който е казал, че хората са неблагодарни, непостоянни, лицемери, вероломни, предпочитат да избягват опасностите, ненаситни са за печалба. Ще ви обърнат гръб, ако сметнат, че ще им се размине ....
Познато, нали? Каква е поуката? Бих казала, че любовта има ограничено влияние в политиката на днешния свят. В политиката трябва да ви уважават. Заменяме думата страх с думата уважение, но да знаете, че ми се иска да употребявам думата страх. Не е толкова важно да ви обичат в политиката. Важното е да ви имат уважението. Та, стига толкова за днес.“
Тази сурова жена беше впечатлила Микаел тогава, но сега го смразяваше. Тръгна покорно след нея, подвластен на вината си и на нейния властови ореол. Нямаше какво друго да направи. Не можеше.
Каменният хлад на заседателната зала не можеше да се промени от топлия интериор и големите слънчеви прозорци. Той беше подхранван и от мрачните изражения на тримата присъстващи. Двама от тях, Пророчицата и Главния администратор на Бриест, Дейвид Сол, седяха на меки тапицирани столове с високи облегалки, а третият, изправен пред тях, отговаряше на въпросите им. С всеки отговор на Микаел лицата на слушащите ставаха все по-мрачни и по-мрачни.
— Правилно ли ви разбирам? Разпознали сте в г-н Сторър вашия наблюдаващ лекар от Там, професор Николай Видов?
— Да. Професор Видов е наблюдаващият ме психиатър Там. Аз съм записан в негова група. Невероятен човек. Известен…
— И вие решихте да го осведомите за това?
— Съжалявам за което. Беше импулс, който не успях да пренебрегна. Не успях да си отговоря на въпроса как е възможно да е Тук. Дори си помислих, че е законспириран при лечителите. Бяха ми съобщили да придружа нов. Мислех, че Нолан Сторър е дете. Но се оказа мъж в средата на тридесетте и лечител. Разбирате объркването ми. Описах ви разговора. Сбърках, като го запитах за името му Там.
— Опишете ми какво точно се случи, след като му го съобщихте. – Строгият поглед на беловласия мъж го стрелна и прониза. Нямаше съчувствие, нямаше проява на такт. Администраторът изискваше директни отговори.
— Просто припадна. Без звук. Припадна. Забели очи и падна. – Споменът беше прекалено пресен за Микаел и той отново потрепери.
— Смятате, че професорът не е аутист. – Администраторът намести сухото си тяло на изведнъж станалия неудобен стол.
— Напълно съм убеден, че психиатърът ми не е аутист. – Микаел повдигна поглед и устоя на кристално сивите очи на мъжът.
— Защо…? — Въпросът беше прекъснат от почукване на вратата. След секунда двете ѝ крила се разтвориха и секретарят на администратора се опита да съобщи:
— Кира абнат Неш Васион мин ахл Брие… — Не успя да довърши представянето на влизащата със скорост жена. Почти грубо бе изтласкан. Кира застана с лице към него и със студен поглед го изгледа. Секретарят побърза да затвори вратите след нея. Тя се обърна рязко към тримата в залата и с бърза крачка се отправи към тях.
— Не сте поканена на тази среща, командир. – Администраторът се беше изправил пред стола си.
— Бивш командир, Сол! – Сряза го Кира. – И не ми трябва покана за да бъда тук. Ще ми обясните ли какво се случва и защо Нолан лежи в лазарета на Сената?
Тя се приближи до стола на Пророчицата без да сваля присвитите си очи от Администратор Сол. Демонстративно приклекна на едно коляно пред стола на Пророчицата. Пое подадената ѝ ръка и я приближи до приведеното си чело.
— Радвам се да Ви видя отново, Пророчице. Избрали сте си удивителна обвивка.
— Защо такава циничност, Кира? Знаеш, че това не е просто обвивка, а и не съм я избирала аз. Службите са отговорни за това. Не всеки има твоята свобода и възможности.
Кира я изгледа меко, но Олана Де Рур, Пророчицата на Бриест, видя подтиснатите пламъчета в тях.
— Това, което се случи с Лиа абнат Неш, беше грешка. – Намеси се Администраторът, но след като погледите и на двете жени почти го бутнаха да седне в стола си, спря.
— Това с Лиа абнат Неш беше неин избор, не мой. – Кира се изправи без да изпуска Сол от поглед. – Дарът ѝ беше огромен и за мен е чест да нося бремето му, администратор.
— Не сме се събрали да човъркаме в тази рана. – Тихият глас на Олана прекъсна назряващата словесна битка. Беше ставала неведнъж свидетел на словесните войни между тези двамата и не ѝ се искаше да присъства на поредната такава. Не и сега.
— Кира. Моля те, седни до мен! – Посочи стола до нея.
— Накратко. – Продължи Олана. – Архивар Микаел беше определен да придружи Лечителя до предварителна среща с мен. – Администраторът отново се размърда на стола си. Тази „предварителна среща“ беше явно прескачане на личността му и разкритието на Олана не му харесваше. Беше категоричен в желанието си Лечителя да бъде доведен в Сената, където двамата с Пророчицата да го разпитат.
— По време на прехода Микаел е открил, че Лечителя е негов наблюдаващ психиатър Там и е постъпил прибързано, като е разкрил самоличността си. Лечителят е припаднал и вече няколко часа не е дошъл в съзнание.
— Едва ли е съвпадение кого си помолила да придружи Нолън. – Кира я погледна преценяващо.
— Разбира се, че не. – Усмивката разчупи чертите на лицето на Пророчицата и Кира съзря старата Олана под маската на младото лице. – Целенасочено изпратих Микаел.
— Защо, ако мога да попитам? – Сол се обърна леко към другите седнали до него.
— Защото се надявах да бъде провокиран.
— Обясни.
— Беше ми съобщено името от Там. – Пророчицата кимна към Кира, която се съгласи, също кимвайки. – Професор Видов е звезда в гилдията си и трудовете му, свързани с изследвания върху аутисти, са интересно четиво. Преди време изчетох голяма част от тях и знаех, че професорът наглежда групи подрастващи аутисти. Това мое знание беше потвърдено и от теб, Кира, като пациент на професора.
Микаел, когото всички бяха забравили, че присъства, рязко вдигна глава, а изненаданият му поглед се заби в Кира.
— И ти? Не знаех.
— Много неща не знаеш, Микаел. – Топло му се усмихна Кира. – Там съм по-голяма от тебе и съм в друга група.
— Но как всички знаят всичко за мен, а аз нищо?
— Не бъди дете, Слав. – Пророчицата го изгледа строго. – Това е едва първи твой живот в Бория. Има много да учиш за тайните ни. А колкото до знанието за тебе… нали сам ти си описал всичко. Има го в архива. Като архивар към администрацията на скъпия на Администратор Сол, би трябвало ясно да разбираш за какво ти говоря.
Пророчицата имаше предвид факта, че всеки новоприет в Бриест описва подробно всичко за личността си Там, както и за миналото си в Бория. Всичко това се пазеше в архив, до който не всеки имаше достъп в пълен обем.
Ново почукване на вратата, този път по силно, се разнесе из залата. Главите и на четиримата се насочиха натам. Крилата на вратата се разтвориха и същият секретар обяви:
— На ваше разпореждане, и по негово настояване, Лечител Нолан Сторър.
В залата влезе Нолан. Избръснат, вчесан и преоблечен в почти типичната за всеки лечител дълга сива роба с бяла качулка. Той държеше ръцете си скръстени пред гърдите си, покрити нацяло от широките ръкави на робата. Пристъпи към очакващите го с плавна и сигурна походка. Застана пред групата. Кимна на Микаел.
— Микаел. – Гласът му прозвуча мек и сигурен. Погледът му се спря на Кира.
— Уважаема Кира абнат Неш Васион мин ахл Бриест. – Главата му леко се наведе в лек поклон. Изгледа внимателно Пророчицата. Очите му одобрително светнаха, но потъмняха при срещата си с тези на Администратор Сол.
— Нямам честта да познавам двама ви, но съдейки по заобикалящия ни разкош, сте хората, управляващи това място. – Поклони се още по-ниско.
Кира се изправи и бързо се приближи до Лечителя. Прегърна го леко и незабелязано му прошепна.
— Нолан? – Получи също толкова незабележимо кимване.
Момичето се отдели плавно от него.
— Уважаеми Лечителю, да Ви представя. – Тя се обърна към седящите. – Главен администратор на Бриест, Дейвид Сол. – Администраторът кимна едва и получи подобно студено кимване от Лечителя.
— И уважаемата Олана Де Рур, Пророчицата на Бриест. – Олана се усмихна топло на Лечителя, като в отговор той демонстрира една от най-красивите си усмивки. Видимо беше пленен от красотата на жената.
— Радвам се, че сте се възстановил изцяло, г-н Сторър. – Олана кимна на Кира и тя, разбрала намека, се отдалечи от Нолан. Седна на сола си.
— Благодаря за проявената загриженост, Пророчице, но се опасявам, че моето възстановяване не е пълно.
— Какво имате предвид, Лечителю? Не са ли са се погрижили подобаващо за вашето положение? – Администраторът Сол го изгледа преценяващо.
— О, разбира се, че получих всички възможни грижи, на които са способни в Бория, но се опасявам, че в случая диагнозата е друга.
— Споделете. – Олана леко присви очи.
Нолан погледна демонстративно към Микаел, след което върна погледа си към Кира. Запази мълчание. Очите му питащо гледаха момичето. Олана улови погледа му и бързо съобрази какво възпира мъжа да говори.
— Микаел. – Започна тя с властен глас. – Благодаря за усилията, които положи днес. Приносът ти няма да бъде забравен. Би ли се върнал вече на работното си място? Моля, бъди на разположение следващите няколко часа. Ще бъдеш повикан при нужда.
— Разбира се, уважаема. – Микаел с облекчение въздъхна. Колкото и любопитен щеше да бъде следващия разговор, той се радваше, че го освобождават от товара да присъства. Бързо се поклони на присъстващите и напусна залата почти тичайки.
След като вратите се затвориха, Олана се обърна отново с усмивка към Лечителя.
— Вече можете да продължите свободно, г-н Сторър.
— Благодаря! — Той се поклони малко по-дълбоко от протоколните изисквания за случая и с усмивка продължи.
— Мисля, че ще Ви разочаровам, уважаема Пророчице, но в случая възстановяването ми не е пълно. Това, заради което съм тук, причината да ме призовете в Бриест, е уважаемия професор Николай Видов и моля, не се опитвайте да ме опровергаете.
— Не бъдете толкова сигурен, г-н Сторър.
— Вярвам, че е така, уважаема. – Нолан се поклони отново. – Моята скромна личност с нищо не би привлякла вашето внимание.
— Да разбирам ли, че в момента разговаряме с Лечителя Нолан Сторър. – Сол губеше търпение.
— Да администратор. Вие разговаряте с Лечителя.
— А как можем да говорим с професора?
— Е, това е въпросът нали?
Нолан задържа погледа си върху Пророчицата.
— Механизмът за смяната на ръководещото тялото съзнание ни е известен. Открихме го и имахме възможност да го оттренираме.
— Механизма за смяната на ръководе… — Администраторът неразбиращо поде въпрос, но беше прекъснат грубо от Олана, която нетърпеливо се обърна към Нолан.
— Тогава?
— Не съм сигурен, че ще харесате това, което ще ви кажа.
Кира стисна облегалките на стола си, усещайки какво ще им съобщи лечителя.
— След идването ми в съзнание. – Започна Нолан. – Не откривам присъствието на уважаемия професор в тялото си. Него го няма.
Тишината след разкритието заплашваше да бъде оглушителна, ако в този момент тихи стъпки, идващи вляво от Лечителя не привлякоха вниманието на присъстващите. Нолан се обърна, видял разширяващите се за миг очи на Кира. Там, откъм прозорците, между две завеси, се беше появил, незабелязан от никого до този момент, човек в черна като бездната на кладенец роба и дълбока качулка. Фигурата се приближи бавно към свободния стол до администратора. Пророчицата и Сол не трепнаха. И да бяха изненадани от подобно присъствие, не го показаха с нищо.
Сянката седна на свободния стол и отметна качулката си. Под нея се показа лице на мъж без особено запомнящи се белези. Прави черти, меки тъмнокафяви очи и късо подстригана светло кестенява коса. Мъжът кимна на Лечителя.
— Простете за прекъсването. Но това, което чувам, за мен е някакво дежавю.
— Да ви представя. – Олана посочи новодошлия. – Това е третият член на Триумвирата, управляващ Бриест.
Новодошлият махна небрежно с ръка.
— Остави това, Олана. Подобни представяния не са нужни. – Той задържа погледа си върху Нолан. – Кажи, младежо, усещаш ли празнина?
— Как Да ви наричам, господине? – Нолан беше леко смутен. По всичко си личеше, че този човек е от Ордена на сенките и самото му присъствие в Бриест беше неочаквано за него. Поне не и така афиширано. Бяха го представили за един от тримата управляващи това място. Та той стоеше пред тримата управляващи митичния Бриест. Трите най-тайнствени и непознати фигури в света на Бория.
— Имената нямат значение, млади лечителю. Както и лицата, ако ме разбираш. – В усмивката на сянката имаше нещо отровно. – Но ако искаш, и само за твое улеснение, може просто да ме наричаш Сенчест.
— Вие сте прословутият Сенчест! Ръководителя на Сенките?! – Не успя да сдържи удивлението си Нолан.
— Какво означават тук титлите, младежо? Та вие в момента стоите в една стая сред живи легенди на този свят. Съзнавате ли? Да се върнем на въпроса ми. Чувствате ли празнина в себе си?
Нолан се отърси от първоначалното вцепенение, настъпило след осъзнаване на произнесените думи. Наистина в тази стая, освен него и Кира, всички останали са легендарни личности. Въпреки, че Сенчестия не направи разликата, която направи той и не изключи Кира от общността на легендите. В края на краищата, той нищо не знаеше за Кира. Тя можеше да бъде всичко. Буквално само преди ден разбра цялото ѝ име, а то не беше случайно. Видя и реакцията на воините на подстъпите. Определено тя не беше просто едно обикновено, няма и двадесет годишно момиче.
— Лечителю Сторър! – Сепна го подканващо мекият глас на Сенчестия.
— Да. Толкова силна, че чак боли. – Потвърди Нолан. Опитвайки се с минимално количество думи да изрази празнината в себе си.
— Имате спомена? – Продължи Сенчестия.
— Да.
— Обяснете. – Намеси се Олана.
— Не знам как да ви го обясня, не знам и дали това е в мой интерес. – Многозначително повдигна едната си вежда.
— Бъди спокоен, Нолан. – Кира кимна, декларирайки своята подкрепа. – Нищо лошо няма да ти се случи тук.
Сенчестия я погледна, усмихвайки се.
— Младежо, дадени са Ви гаранции от самата Кира. Това е съкровище. Повярвайте ми. В Бория се броят на пръстите на едната ми ръка личностите, които биха се осмелили да излязат срещу нея в пряк двубой, а цели две от тях се намират тук. – Обърна се към администратора Сол.
— Нищо лично, Дейвид, но твоите методи са различни и не по-малко ефикасни.
— Не ме засягаш и го знаеш. – Нолан видя за първи път усмивка на лицето на Главния администратор.
— Радвам се да те видя отново. Липсваше ми. – Сянката се беше обърнал към Кира.
Кира му се усмихна грациозно през зъби и леко изръмжа. Явно някаква шега между тях.
— Аз спечелих този спор! – Олана присви пресилено очи и стисна леко нацупено устни. – Помниш ли, Сенчест?
После смени изражението си, слагайки край на тази фриволна пауза. Изгледа Сенчестия остро.
— Не мисля, че му е времето сега, нали?
— Права си, както винаги, уважаема. – Сенчестия се обърна към Администратора. – Ще ми трябват доста от твоите ресурси, за да разрешим този случай.
— Имаш ги, разбира се. – Администраторът демонстрира такава топлина и готовност в думите си, че Нолан повдигна вежди. Разбираше, че тук има нещо повече от прост спор между трима управляващи.
— Благодаря за опората, Кира. – Започна той и продължи след нейното кимване в знак на съгласие.
— Когато с професора споделяхме моето тяло и двамата черпехме знания един от друг. Когато съзнанието е подтиснато и е на втори план, както решихме да го наричаме, то има възможността да разчита всичко, което другият е преживял, научил, мислил, усетил… всичко. Разбирате ли? Нещо като пришиване на спомени и умения. Дори моториката, телесната памет, усещания. Всичко. – Изтърпя изумените погледи на присъстващите.
— Когато си на втори план, ти имаш пълната възможност да виждаш и усещаш случващото се в момента около теб. Дори можеш да комуникираш мислено с другия. Връзката е двупосочна.
— Искате да кажете, че имате знанията на професора!
— Не всичките, разбира се. Само тези, които съм успял да разгледам. Вярно, че скоростта на възприемане е огромна, но и обемът на информацията в главата на един почти четиридесет годишен мъж е безкрайна.
— Бързо осъзнахме, че ако не проявим внимание, можем да изгубим уникалността на Аза. Да претопим и компилираме Аз-а на всеки от двама ни в една нова личност, в един начин на мислене, поведение и общ опит. Въпреки това две съзнания. Буквално да се наложим един на друг.
И четиримата бяха сложили каменни изражения на лицата си и не ги смениха с нищо друго, докато продължаваше разговорът. Само това първоначално изумление, което успя да пробие през маските им, остана в паметта на Нолан. След това по нищо не можеше да се разбере какво става в главите им. Всичките знания и опит на професора в тази насока бяха напълно безполезни.
Разпитваха го дълго. За всичко. Стори му се безкрайно. След като слънчевата светлина в прозорците намаля, след като изчезна, и през стъклените прозорци ясно се виждаше обсипаното с ярки звезди небе, Пророчицата реши най-накрая да даде почивка на Нолан и да го освободи.
Придружен от Кира, те се спуснаха по дългата каменна стълба, водеща до първия етаж на двуетажната сграда. Преминаха по широк коридор, който ги преведе през редицата врати и ги достави след няколко завоя пред вратата на покоите, определени за Лечителя.
Кира стискаше ръката на Нолан. Вървеше тихо до него. И двамата бяха изчерпани психически и всякакъв разговор би бил усилие, което и двамата не можеха да си позволят.
Застанал пред вратата, Нолан я погледна и леко ѝ се усмихна.
— Какво следва, Кира?
— Ще разберем утре, Лечителю.
— Ще се върне нали?
— Не знам, Нолан.
— Липсва ми.
— И на мен. – Усмихна се тя.
— Лека нощ, Кира.
— Лека и на тебе, Лечителю.
Тя се надигна на пръсти и целуна Нолан по гладко избръснатата буза. Той я погледна леко изненадан.
— Нали знаеш, че съм аз, Нолан. – Пошегува се той, а може би не.
— Да, разбира се. – Прошепна тя. – Ако беше той, нямаше да е само целувка по бузата.
Нолан, усмихнат, но и уморен, влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Облегна се на нея, като си пое тежко въздух. Беше съсипан от преживяванията през деня. Ник му липсваше. Дори за краткото време, през което бяха осъзнато заедно, беше свикнал с него толкова много, че сега образувалата се празнина го плашеше…