Глава 1
Аря се взираше в холографската карта на Гуватери, на която пулсиращи червени точки бележеха хилядите погубени души в опустошения град.
— Пет милиона мъртви за шест часа — прошепна тя, пръстите ѝ се свиха над контролния панел.
Някъде там долу, сред отломките и пепелта, се криеше последната им надежда — ключът за отбранителната система на Атлантида.
Експлозия разтърси кораба. На екрана се появи предупреждение за приближаващи вражески изтребители.
— Не сега — изръмжа Аря. — Твърде близо съм.
Тя стисна контролите. Нямаше връщане назад. Или щеше да намери ключа, или Xylar'n щяха да унищожат всичко, което обичаше.
Корабът се гмурна рязко надолу, прорязвайки димната завеса над Гуватери. Ускорението я притисна. В ушите ѝ пищяха предупредителните сигнали, но тя не им обърна внимание. Съсредоточи се изцяло върху терена под себе си.
— Хайде, къде си? — мърмореше тя, очите ѝ трескаво обхождаха развалините.
Нов залп от вражески огън озари облаците зад нея. Аря инстинктивно завъртя кораба по оста му, избягвайки на косъм смъртоносния лъч. Сърцето ѝ биеше до пръсване.
В хаоса долу тя най-после го видя. Обикновена каменна сграда, останала като по чудо непокътната сред морето от отломки.
— Това е — прошепна Аря, усещайки как надеждата се надига в гърдите ѝ. — Трябва да е там.
Насочи кораба към сградата, игнорирайки предупрежденията на бордовия компютър за критични повреди. Нямаше значение дали корабът ще оцелее след това кацане. Единственото, което имаше значение, беше ключът.
Приближавайки се към повърхността, Аря хвърли бърз поглед към холографската карта. Червените точки се бяха увеличили, покривайки почти целия град.
— За вас — промълви тя, мислейки за всички изгубени животи. — Няма да позволя жертвата ви да е напразна.
С оглушителен трясък корабът се удари в земята, плъзгайки се по настилката, докато спря на единственото удобно място, намиращо се на два квартала от малката сграда. Аря разкопча бързо предпазните колани и се изправи. С дълбока въздишка отвори люка и внимателно огледа димящите сгради наоколо. Не видя врага и без да губи повече време се втурна в посока на малката сграда.
Не беше изминала и една пресечка, когато залп от енергийни оръжия я накара да се хвърли на земята. Патрул на Xylar'n я беше забелязал.
— Проклятие! — изруга тя, претъркаляйки се зад купчина отломки.
Огледа се и хукна през отломките, зигзагообразно, избягвайки вражеския огън. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите. Не виждаше откъде стрелят. Прескочи рухнала бетонна колона и се промъкна бързо през тесния процеп, останал след срутването на две сгради.
„Още малко.“ Притисна се плътно до стената, когато чу забързаните стъпки на преследвачите зад гърба си. Изстрел изсвистя покрай ухото ѝ, толкова близо, че за малко не опърли сребристата ѝ коса. Аря се прикри, хвърляйки през процеп в отсрещната сграда. Дишаше тежко. Адреналинът пулсираше във вените ѝ, изостряйки сетивата ѝ до краен предел.
— Мисли, мисли. Хайде, мисли — прошепна тя на себе си.
Оглеждайки се за изход, видя тесен проход встрани. Без да се колебае, тя се втурна натам, прескачайки купчини отломки и избягвайки стърчащи метални арматури.
Зад нея гласовете на Xylar'n ставаха все по-силни. Командирът им изкрещя заповед на техния гърлен език.
— Обградете я! Не я изпускайте от поглед!
Аря стисна зъби. Нямаше да им позволи да я хванат. Не и когато беше толкова близо до целта си. Проходът се стесняваше, принуждавайки я да продължи придвижването си странично. Острите ръбове дращеха ръцете и лицето ѝ, но тя игнорираше болката. Всяка секунда беше от значение.
След три-четири метра проходът се разшири и тя забърза крачката си. Излезе на някога оживен площад, сега покрит с кратери и димящи останки. Аря се сниши и огледа с присвити очи откритото пространство. Щеше да е лесна мишена. Но нямаше избор. Сградата, която беше целта ѝ, се издигаше от другата страна на площада.
Поемайки дълбоко дъх, Аря се хвърли напред. Краката ѝ летяха над неравната повърхност, ловко избягвайки препятствията.
Преследващите я Xylar'n веднага откриха огън по нея. Въздухът се изпълни със свистенето на енергийни изстрели.
— Давай, давай, давай — шепнеше си Аря, насилвайки тялото си да се движи още по-бързо.
Изстрел улучи земята точно пред нея, изпращайки във въздуха облак от прах. Аря залитна, почти загуби равновесие, но успя да се задържи на крака и продължи.
Половината път беше изминат, когато чу зловещия звук на приближаващ се летателен апарат. Поглеждайки нагоре, тя видя десантен кораб от нисък клас на Xylar'n, спускащ се към нея.
— По дяволите — изръмжа тя.
Корабът изстреля залп и енергийните заряди се забиха в земята около нея. Взривната вълна я тласна напред. Аря се претърколи, усещайки как въздухът излиза от дробовете ѝ при удара. За момент светът около нея се завъртя, звуците на битката се приглушиха. Но Аря беше наясно, че не може да си позволи да остане да лежи дори и за секунда. С усилие на волята се изправи, игнорирайки болката в натъртеното си тяло. Сградата беше вече само на десетина метра от нея.
— Хайде, само още малко — окуражаваше се тя.
Залитайки, продължи напред. Чуваше ясно виковете на приближаващите се войници, а над нея бойният кораб се готвеше за нова атака.
В последен отчаян спринт Аря се хвърли напред. Лазерни изстрели падаха около нея като смъртоносен дъжд, но по чудо успяваше да ги избегне. Последна крачка и Аря се хвърли през полуразрушената врата на сградата. Претърколи се вътре, точно преди залп от кораба да изрови земята, там където беше стояла секунда по-рано.
Задъхана, с разтуптяно сърце, Аря се изправи на крака. Беше успяла. Беше вътре в сградата. Нямаше време за почивка. Чуваше как Xylar'n се приближават към входа. Трябваше бързо да намери ключа и да измисли план за бягство. Охлузените ѝ пръсти извадиха сребристо устройство за проследяване. То трябваше да я отведе до точното местоположение на ключа.
— Хайде, покажи ми къде е — прошепна тя, активирайки устройството.
Изчака сигнала да се стабилизира. Секундите бавно се нижеха, а Xylar'n приближаваха. Времето ѝ неумолимо изтичаше.
Устройството най-накрая започна да пулсира, сочейки към задната част на сградата и надолу към подземните етажи. С разтуптяно сърце тя се промъкна през коридора, избягвайки падналите греди и купчините отломки.
— Моля те, нека да е тук — шепнеше тя през запрашените си устни, стискайки устройството с леко потреперваща ръка.
Стигна до масивна метална врата, полуотворена и изкривена от взрив. Промуши се през тесния отвор, драскайки ръцете си в назъбените ръбове. Спусна се по спираловидния коридор надолу и скоро се озова в просторно помещение, някога вероятно командна зала. Сега беше пълен хаос – разбити конзоли, искрящи кабели и купчини отломки покриваха пода.
Устройството я водеше към далечния ъгъл на стаята. Аря се придвижваше предпазливо, внимавайки да не стъпи на нестабилна повърхност.
Сигналът стана по-силен. Беше близо.
— Ето те — прошепна Аря, откривайки плитка ниша в стената.
Разчисти отломките пред нишата. Сърцето ѝ се беше свило от очакване и страх.
Но когато погледна вътре, усети как кръвта ѝ се смразява.
Нишата беше празна.
— Не — почти извика тя, невярваща. — Не, не, не!
Аря трескаво започна да рови из останките около нишата, надявайки се ключът просто да е изпаднал при експлозията.
— Трябва да е тук някъде — мърмореше тя, игнорирайки болката от порязванията по ръцете си.
Секундите минаваха, а ключът не се появяваше. Отчаянието започваше да я обзема.
Внезапно чу шум от входа на сградата. Xylar'n бяха влезли.
— По дяволите — изсъска Аря, оглеждайки се за изход.
Нямаше време да продължи търсенето. Трябваше да се измъкне оттук. Забеляза малък вентилационен отвор високо на стената. Беше рисковано, но нямаше друг избор. Покатери се по купчина отломки, достигайки отвора. С усилие успя да отвори решетката и да се промуши вътре точно когато първият войник на Xylar'n влезе в стаята.
Пълзейки през тесния тунел, Аря се опитваше да асимилира шока от провала си.
„Това е невъзможно?“ мислеше си тя. „Къде може да е ключът? Следите водеха до тук.“
Спомни си думите на командира си преди мисията: „Аря, този ключ е единствената ни надежда. Без него отбранителната система на Слънчевата система е безполезна.“
Чувството за вина я заля. Нима беше подвела всички.
Но сега нямаше време за самосъжаление. Трябваше да се измъкне оттук и да измисли нов план.
След няколко минути мъчително пълзене по вентилационна шахта, Аря достигна до външната стена на сградата. С ритник изби решетката и се измъкна навън, падайки тежко. Огледа се бързо. За сега нямаше следа от Xylar'n, но това няма да продължи дълго.
— Мисли, Аря — каза си тя. — Къде са го отнесли, къде би могъл да бъде ключът?
И тогава я осени. Спомни си за евакуационния план и базата, за която ѝ беше споменал командирът – малък аванпост, скрит в планините.
— Разбира се — прошепна тя. — Трябва да са го отнесли там. Такъв е протоколът, който е трябвало да следват.
Но базата беше далеч, а корабът ѝ беше на две пресечки от другата страна на площада. Аря стисна зъби. Нямаше да се откаже толкова лесно.
— Добре, нов план — каза си тя. — Първо, връщане до кораба. После към планините.
С последен поглед към сградата, където се надяваше да намери ключа, Аря се втурна обратно през руините на Гуватери. Знаеше, че шансовете ѝ са малки и че вероятно върви право в капан. Но нямаше избор. Съдбата на Атлантида и Земята зависеше от нея. Щеше да намери ключа, каквото и да ѝ костваше това.
Аря тичаше през руините на Гуватери, дишаше тежко и накъсано. Зад нея отново заехтяха виковете на преследвачите.
— Хайде, още малко — шепнеше си тя, прескачайки купчина отломки.
Земята пред нея експлодира. Аря се хвърли настрани, претъркаляйки се зад останките на разбит боен дрон.
— Твърде близо — изръмжа тя, поглеждайки над укритието си.
Скоро се появи група от петима Xylar'n. Те приближаваха, дулата на оръжията им я търсеха.
"Не са разкрили позицията ми". Аря стисна зъби. Нямаше да стигне до кораба без битка. С бързо движение тя извади малка сфера от колана си - единствената ѝ светлинна граната. Активира я и я хвърли към приближаващите врагове.
Блесна ослепителна светлина, последвана от объркани викове на Xylar'n. Аря не изчака нито секунда повече. Изскочи от укритието си и хукна към кораба, който вече се виждаше в далечината.
Лазерни изстрели просвистяха покрай нея, но объркването на враговете правеше прицела им неточен. Най-накрая достигна кораба си. Пръстите ѝ трескаво набраха кода за отваряне на люка. Секундата, през която вратата се отваряше, ѝ се стори цяла вечност.
— Хайде, хайде — нетърпеливо потропваше по вратата, гледайки назад към приближаващите се Xylar'n.
С тихо съскане люкът се отвори. Аря се хвърли вътре, изпреварвайки залп лазерни заряди, които удариха корпуса на кораба.
Без да губи време, тя се метна в пилотската седалка и активира стартовата последователност. Двигателите изреваха, корабът се разтресе.
— Давай, миличък — прошепна Аря, поглаждайки контролния панел. — Измъкни ни оттук.
Корабът се издигна във въздуха, оставяйки разярените Xylar'n на земята. Аря бързо набра координатите за целта на полета и въздъхна с облекчение, позволявайки си за момента да се отпусне. Ускорението я залепи за седалката, а пейзажът отвън се размаза. Летеше над океана. Усмихна се и за първи път от часове почувства искрица надежда. Почти се зарадва, когато видя брега и планините.
Но радостта ѝ беше краткотрайна. Червената светлина на алармата се включи секунда преди експлозия да разтърси кораба.
— Какво става? — извика Аря, изключвайки автоматичното управление и преминавайки към ръчно.
АИ на кораба отговори с механичен глас:
— Критична повреда в левия двигател. Загуба на мощност. Препоръчвам незабавно кацане.
— Не сега — простена Аря. — Издръж още малко.
Тя трескаво огледа картата. Погледът ѝ намери малката точка в планините - тайният аванпост.
— Дотам — каза си тя. — Трябва да стигнем дотам.
Но корабът губеше височина бързо. Димна следа се точеше зад него, издавайки позицията му. Аря стисна контролите, напрягайки всичките си умения като пилот. Трябваше да балансира между запазването на достатъчна височина и избягването на евентуалния вражески огън.
— Хайде, миличък — умоляваше тя кораба. — Още малко.
Планините се доближаваха, но и теренът под тях се надигаше все по-бързо. Аря усещаше, че успехът ще бъде на косъм. С оглушителен трясък левият двигател се възпламени, оставяйки огнена следа след себе си. Корабът се завъртя неконтролируемо, падайки към земята. Аря се бореше с контролите, опитвайки се да изравни полета. В последния момент успя някак да стабилизира кораба. Но повърхността вече беше твърде близо.
С адско скърцане и виене корабът докосна склона на планината и започна да се плъзга по каменистия терен. Искри и отломки хвърчаха във всички посоки. Силните вибрации едва не изхвърлиха Аря от мястото ѝ. Тя стискаше яростно ръкохватките и си шепнеше, че всичко ще е наред. Накрая, с последно метално стенание, корабът спря.
За момент настъпи пълна тишина. Аря се размърда, стенейки от болка. Беше жива. Беше оцеляла. Но сега Xylar'n щяха да дойдат да я търсят. Нея и енергийното ядро на кораба. А тя беше сама и ранена.
С усилие на волята Аря се измъкна от разбития кораб. Всяко движение изпращаше вълни от болка през тялото ѝ. Огледа се бързо, оценявайки ситуацията.
Корабът ѝ лежеше разбит на склона на планината, оставяйки дълга разорана диря. Дим се издигаше от разкъсания корпус, а разпръснати отломки покриваха земята наоколо.
— Добре — прошепна тя на себе си, — първо - оцени щетите.
Куцукайки, Аря обиколи останките на кораба. Левият двигател беше напълно откъснат, а десният димеше зловещо. Корпусът беше смачкан на няколко места, разкривайки вътрешните системи.
— Няма да летиш повече — въздъхна тя, погалвайки опушената обвивка на борда.
Далечината я накара да застине. Присви очи, вглеждайки се в посока на шума. Почти на хоризонта съзря тъмни уголемяващи се точки. Нямаше какво друго да бъдат освен кораби на Xylar'n.
— Бързи са. — намръщи се Аря.
Върна се в кораба. От добре защитена ниша над реакторния отсек грабна енергийната сфера. Пресегна се и взе аварийния комплект и оставеното там леко стрелково оръжие. Хвърли един последен тъжен поглед към верния си кораб и се обърна към стръмния планински склон.
— Добре, аванпостът трябва да е някъде там горе — каза си тя, вглеждайки се в скалистия терен. — Просто трябва да го намеря преди Xylar'n да ме настигнат.
Аря започна изкачването. Искаше ѝ се да бъде по-бърза, но всяка стъпка предизвикваше вълна от болка в натъртеното ѝ тяло. Стискаше зъби и продължаваше напред. Нямаше време за почивка.
След около час катерене спря да си поеме дъх. Погледна назад и през короните на дърветата видя корабите на Xylar'n. Те кръжаха над мястото на катастрофата, а един се приземяваше до останките.
— По-бързо — прошепна тя. — Трябва да се движа по-бързо, входът към поста трябва да е някъде тук.
Огледа се и търсещият ѝ поглед бързо откри неестествената вдлъбнатина, която изглеждаше твърде правилна, за да е природно творение. Сърцето ѝ заби по-бързо. Надяваше се това да е един от страничните входове към аванпоста?
Аря се приближи, оглеждайки внимателно скалата. Ръцете ѝ опипваха повърхността, търсейки някакъв механизъм или ключалка.
"Няма такъв разбира се. Постът е наш, а не на атлантидите." Съсредоточи се и съзнанието ѝ докосна менталната ключалка. Без да се колебае, тя я активира.
С тихо свистене част от скалата се плъзна настрани, разкривайки тесен вход.
— Еха — усмихна се Аря и се огледа.
И точно навреме. Зад гърба ѝ с пронизващ рев на двигатели боен скутер на Xylar'n се спускаше към нея. Почти инстинктивно, Аря се хвърли през входа. Скалата зад нея започна да се затваря, но не достатъчно бързо. Лазерен изстрел прониза въздуха, удряйки я в рамото точно преди вратата да се затвори напълно.
Аря извика от болка, падайки на колене в тъмния коридор. За момент светът около нея се завъртя и болката замъгли съзнанието ѝ. С усилие на волята Аря се изправи на крака. Не можеше да си позволи да изгуби съзнание. Не и тук, не и сега. Извади малко фенерче от аварийния си комплект и освети коридора пред себе си.
Тесен проход водеше навътре в планината. Явно беше влязла през авариен или може би сервизен вход. На малка табелка до вратата беше гравиран номерът на аванпоста.
— Добре — прошепна тя. — Поне съм на правилното място.
От тук започваше коридор, водещ към същинския пост, разположен дълбоко под земята. Стандартите изискваха някъде наблизо да има конзола.
"Дотук добре. Сега да се свържа с интелекта на базата." Подпирайки се на стената, тя бавно, крачка след крачка, стенейки от болка, се добра до малка зала, в която видя конзола. Затвори вратата след себе си. Прекоси залата и остави сферата на енергийното ядро в прохода към дълбините на базата. Седна тежко пред конзолата. Изпита лека изненада от архаичната клавиатура със символи вместо ДНК достъп. Но пръстите ѝ си припомниха изградените навици и започнаха да въвеждат личните ѝ кодове.
Няколко команди по-късно Аря успя да активира системата и да получи достъп. Но преди да се свърже с интелекта, до ушите ѝ достигна глух тътен и вибрации, който я смразиха. Външната врата на аванпоста беше взривена и до нея достигна шум от множество стъпки. Идваха към нея. Аря бързо се измъкна иззад конзолата и се прикри зад бюро. Хвана дръжката на ножа си. Приготви се за среща с врага.
В стаята нахлуха войници на Xylar'n. Те огледаха помещението.
"Дишай бавно." Аря се сниши. Бързото туптене на сърцето ѝ отекваше в ушите. Един от войниците вдигна ръка и изръмжа на останалите. Аря никога не се смяташе за добра в езика на древния враг, но все пак ясно разбра.
— Тук има пулт, който работи.
— Погледни по-добре, новак. Бъркаш нещо — изръмжа един по-едър, с малко по-различна униформа, застанал до самата врата. — От разузнаването твърдят, че тази дупка не функционира от години.
— Може Лемуто да се е вмъкнало тука.
— Мълчи и не мисли. Провери.
Първият Xylar'n се приближи до конзолата и започна да я преглежда. Аря бързо прецени възможностите, които ѝ оставаха. Времето, което ѝ оставаше, беше малко. Трябва да действа светкавично. Съсредоточи се, докосна се до К'ара и изтласка болката извън тялото си. Това щеше да ѝ коства ужасно много, но после щеше да мисли за цената. Първо трябваше да оцелее, за да я плати.
В момента, в който войникът обърна гръб на бюрото, Аря отскочи от пода, нахвърляйки се върху него. Успя да го изненада и го притисна към земята.
— Лему! — Той успя да извика, но викът му бързо беше заглушен, когато Аря го сграбчи за гърлото.
— Любопитството — изсъска тя — уби котката. — Завъртя рязко главата му. Чу хрущенето на прешлените и тялото се отпусна безжизнено на пода.
Останалите войници на Xylar'n реагираха със секунда закъснение, което даде възможност на Аря да се претърколи по пода и да избегне първите изстрели.
Тя се претърколи още веднъж встрани, избягвайки енергийните заряди, и се прикри зад таблото на масивно бюро вляво от терминала. В стаята настана пълен хаос - стрелба, крясъци, експлозии от попадения в оборудването.
"Тези са новобранци." – проблесна спасителна мисъл и Аря леко надникна, запазвайки разположението на войниците в съзнанието си. – "Дишай."
Тя си пое дълбоко въздух и изскочи от укритието. Хвърли се в атака със смъртоносна комбинация от скорост, точност и остра двадесет и пет сантиметрова кама, която измъкна в движение от колана на падналия войник.
Първият срещу нея получи ритник в гърдите, вторият беше посрещнат с юмрук в лицето. Влетя между останалите. Ръцете ѝ танцуваха в постоянни смъртоносни спирали, безмилостно разпарящи плът.
Един по един войниците падаха, докато най-накрая остана само Аря, приклекнала в средата на помещението. Цялата беше в кървави пръски, обкръжена от труповете на войниците. Дишаше тежко. Очите ѝ блестяха, потънали все още в яростта на битката. Беше на ръба.
— Това беше... и за Талия – прошепна Аря, гледайки телата на падналите Xylar'n.
Споменът за изгубената сред битката приятелка изплува в съзнанието ѝ. Талия, която се беше жертвала, за да даде на Аря шанс да избяга от Гуватери преди ден. "Намери ключа," бяха последните ѝ думи, преди да се върне в битката. Не позволи на мъката по изгубената приятелка да я завладее.
Залата потъна в тишина, нарушавана единствено от тежкото ѝ дишане и тихото пращене на искри от електрониката. Аря се изправи и заобиколи трупа на последния паднал войник. Гледката я отвращаваше.
— Толкова кръв... Но друг избор нямах.
Шумолене зад гърба ѝ инстинктивно я накара да се извърти, хвърляйки се леко встрани. Войник Xylar'n беше застанал на вратата с димящо дуло в ръка. Аря не беше успяла да реагира навреме. Изстрелът му я беше ранил в хълбока. Аря изкрещя от болка, притискайки кървящата рана.
— Нямаш чест — изръмжа тя на неговия език.
Xylar'n се озъби, приближавайки се предпазливо към нея.
— Жестока и достойна борба, признавам – изръмжа гърлено, при което тъмните му очи се впиваха жадно в нея. – Ти, лемурийска отрепко, идваш с мен. Каква награда само! Върховният командир ще се зарадва на жив лемурийски екземпляр.
— Върховният ви е толкова върховен, колкото аз съм кротка — изсъска Аря през зъби.
Със сетни сили Аря рязко се извъртя и хвърли ножа към войника, целейки се в бедрото му. Той изрева и изтърва оръжието си. Използвайки момента, Аря се претърколи встрани и се шмугна през врата, водеща към подземната част на базата. Затвори я зад гърба си. С трескави усилия успя да активира контролите. Аварийните бронирани плочи се спуснаха с трясък и вратата се запечата. До ушите на Аря достигнаха поредица от бързи изчаквания по метала. Войникът стреляше по вратата. Чу яростния му вик.
"Защитата! По-добре да я активирам. Скоро приятелчетата му ще са тук." Мислите ѝ се точеха все по-бавно под пелената от болка. Беше изтървала нишката К'ара и сега едва дишаше без притока на крепящата я сила.
— Командире, лемурийката се измъкна в подземните нива — достигна до нея приглушеният от листовете стомана глас на Xylar'n.
— Глупаци! Как я изпуснахте?
— Тя... тя не е като другите. Бореше се като...
— Като какво, войнико?
— Като демон, Drak'zul. Никога не съм виждал нещо подобно.
— Интересно. Може би Върховният ще иска да я види жива все пак.
"Drak'zul!" – жестока усмивка изгря през болката върху лицето на Аря. – "По петите ми са изпратили Чистач-Изтребител! Каква чест."
Нямаше време за това. Допълзя до терминала, разположен странично на вратата. Той, за нейна радост, беше оборудван с ДНК слот. Този път успя бързо да влезе в контакт с интелекта на базата.
— Идентифицирана сте като Ариадна, лемурийка, радвам се да ви видя. Как мога да помогна? — прозвуча механичният глас на ИИ.
— Радваш се? — изсумтя Аря. — Надявам се да запазиш тази радост за по-късно.
— Оценявам сарказма, Ариадна. Моите протоколи...
— Няма време за това — прекъсна го Аря. — Състоянието на базата е критично. На входа стои враг. Влез в режим на защита незабавно.
— Стартирам заключване на базата и активирам защитите. Препоръчвам да намериш укритие навътре.
— Лесно ти е да го кажеш — изпъшка, отпускайки се на пода.
— Ариадна, системите ми... не са в оптимално състояние — каза Интелектът на базата.
— Всичко е наред. Ще се оправим — отвърна Аря, разбирайки истинското послание: базата умираше, също като нея. — Кажи ми нещо хубаво, което не знам.
— Бих могъл да рецитирам "Олидара" на протоатлантидски, ако това би било от помощ.
— Много смешно — промърмори Аря. — Посочи път към медицинския сектор със стазискамера. Ранена съм.
— Разбрано. И, Ариадна... късмет.
Мощни вибрации резонираха по пода, докато дълбоко под земята се активираха защитите на аванпоста. Аря грабна бързо енергийното ядро и силно накуцвайки последва светлинните индикации, с които интелектът ѝ оказваше посоката. Заслиза по тесните коридори. Усещаше вибрациите на оръдията и експлозиите горе. Битката разтърсваше базата.
Едва влачейки се, тя успя да се добере до залата със стазис камерата. Със замъгления си от кръвозагуба поглед успя да зърне белите ѝ контури. Приближи, олюлявайки се. Кръвта изтичаше от раната в хълбока и оставяше синкава диря по пода след нея.
— Благодаря, че ме доведе дотук — прошепна тя, надявайки се изкуственият интелект на базата да я чуе. — Сега мога да се надявам.
„Ще излекувам раните си и ще продължа мисията си.“
Със протяжен стон тя успя да се покачи на стазис плота.
— Интелект, активирай камерата за интензивно лечение.
Мълчанието беше оглушително.
— Интелект?
Отново не последва отговор.
„Явно вече е в невъзможност да комуникира.“ Аря се смъкна от плота и застана на колене. Опита се да набере необходимата комбинация ръчно. Погледът ѝ беше размътен, а ръката ѝ трепереше в слабостта на кръвозагубата. Все пак набра комбинацията и стенейки се върна на плота. Около нея се вдигнаха слоевете на енергийните щитове. Камерата стартира реанимационния процес, активирайки стазисното поле.
Аря затвори очи. Последното, което видя, бяха енергийните щитове, излъчващи сини пулсации на живот. Обгръщаха тялото ѝ. Дълбоко в себе си тя се съмняваше, че тук ще остане в безопасност. Но нямаше друг избор. Умираше.
Без да съзнава, Аря беше допуснала фатална грешка. В слабостта и поради размътеното си съзнание беше пропуснала да определи краен срок на стазиса, обричайки се на вечен сън.
Отвън трусовете и експлозиите постепенно стихнаха. Базата беше заключена, защитена от вражеските сили. Но за Аря времето спря в този омагьосан сън на безкраен стазис, забравена от всички.
Глава 2
Ванът им се движеше бавно нагоре. Не особено големият склон затрудняваше до крайност двигателя на престарялото возило. Светът се плъзгаше покрай тях, нагрят от лятното слънце, докато прекосяваха равнината. Бяха напуснали шосе AZ64 и сега се тътреха по неравния терен. Въпреки работещия климатик, въздухът вътре беше тежък, наситен с праховия аромат на пясък, кактуси и автомобилни гуми.
Питър стискаше здраво кожения волан. Мислите му препускаха напред към целта им:
„Скоро ще стигнем. Тази пещера може да се окаже златната ни мина. Надявам се да е поне толкова красива, колкото се говори.“
— След минути ще сме в „Липан Пойнт“ и после поемаме пеша в посока Гранд Каньон — обяви той с лека усмивка. — Сбогувайте се с разкоша на вана ми и си стягайте връзките на обувките. Ще повървим известно време.
Брет — най-младият член на екипа, седнал отпред до Питър, извади лаптопа от раницата си. Бързите му пръсти оживяваха върху клавиатурата, докато на екрана се появяваше триизмерна реконструкция на каньона. Със синия курсор той подчерта един детайл — огромна пещера, за която предварителните проучвания сочеха, че пронизва сърцевината на скалния масив в източната част на каньона.
— Според това тук, дупката може да се окаже най-голямата пещерна система в каньона. Никой не е сигурен колко навътре се простират тунелите. Проучени са не повече от триста метра.
— Имай малко уважение. Дупка? Това ще ти е първата, нали Брет? — Питър го погледна с насмешка.
— Да, може и да е красива както обеща, ама пак ще си остане дупка. — Брет сви рамене.
Минди, геофизичка и запален спелеолог в свободното си време, се беше надвесила над рамото на Брет и се взираше в екрана. Мислите й ставаха все по-ярки, докато проследяваше сложната мрежа от тунели, които Брет сочеше:
„Силно се надявам при това проучване да открием нещо ценно.“
— А как смятате, може ли там да е имало древен живот? — попита тя с надежда в гласа.
— Ако има следи от древен живот, това ще е грандиозно откритие. — отвърна Брет.
— Ще разберем. Нали? — Питър отвърна поглед за миг от пътя. — Досега не са открили, но както каза новобранецът, още никой не е влизал навътре.
— Дано. Иска ми се да попаднем на нещо. — „Да, всички се надяваме на това.“ — помисли си Минди.
— Можем само да се надяваме. — Питър не изпускаше пътя от поглед. Искаше му се хората му да са прави. Беше повече от нетърпелив, но не го показваше. Тази експедиция беше еманация от часове проучвания. Скоро щеше да стане ясно дали е бил прав.
След около час по извиващия се път, те спряха вана на малка отбивка. Пред тях се извисяваше Гранд Каньон, чиито оголени скални слоеве рисуваха картини на времена, изгубени в миналото. Слънцето се скриваше зад издигащите се хълмове, обагряйки върховете им със златист ореол.
„Най-после,“ помисли си Питър развълнуван. „Пещерата е съвсем наблизо.“
— Само леко напомняне. — Питър отвори капака на багажното отделение, докато другите раздвижваха скованите си след дългото пътуване тела. — Не забравяйте да вземете резервните комплекти батерии за челниците. Никога не знаете кога ще ви потрябват.
„Трябва да мисля за всичко. Новобранците се мислят за безсмъртни.“ Мисълта, че и той е бил такъв, го накара да се усмихне.
Скоро, нарамили сакове и раници, поеха в колона по утъпканата глинеста пътека. Движеха се през гъсталак от ниски храсти, лъкатушейки нагоре по склона. Последният в колоната — Грег, мъкнеше статив за теодолит и говореше по мобилния си телефон.
„Не мога да разбера този човек. Дали изобщо иска да е тук?“ На един завой на пътеката Питър го изгледа демонстративно и поклати глава.
— Извинявай, — прекъсна разговора по телефона Грег. „По дяволите, пак ме зяпна.“ — Трябваше да отговоря. Беше от офиса.
— Няма проблем. Но не се разсейвай, нали? Теренът е опасен. Леко подхлъзване и ще трябва да те вадим с триножника от този сипей. Внимавай, моля те.
„Чудя се дали изобщо разбира на какво се е навил,“ Питър се притесняваше дали едрият Грег ще издържи.
Групата продължи по тясната стръмна пътека, докато не достигна изсъхнала река на ръба на каньона. Питър постави ръка на рамото на Минди, която дишаше тежко под товара на голямата си раница.
— Тук е по-леко за дишане, нали? — Тя се обърна към него. Влажният ветрец, идващ от каньона, я погали нежно.
„Винаги толкова енергична. Това ми харесва в теб, Минди.“ Питър се вгледа в нея. Тя срещна погледа му и се усмихна.
— Диша се, — посочи надолу по склона. — Ще търсим третата пещера, — направи крачка напред, за да продължи.
— Имай малко милост. Налагаш прекалено бързо темпо, — изтощената Минди изглеждаше нещастна. „Той е като диво животно понякога. Трябва да му напомня, че не всички имаме същата издръжливост.“
Погледът й проследи каменистия участък, който предстоеше да бъде изминат по пресъхналото корито.
— Може планинското катерене да ти е навик, но съжали нас простосмъртните.
„Права е. Трябва да им дам малко почивка,“ осъзна Питър, прикривайки смеха си. Вълна на нетърпение премина за миг през лицето му. Прие шегата на Минди и се усмихна.
— Без значение колко експедиции си водила, Минди, този път трябва да ме следваш, нали? Забрави ли как ме тормози цяла седмица в Гватемала?
— За тези седмица после ми благодареше месеци. Но ясно. Сега си го връщаш. — Тя се усмихна закачливо. „Винаги мога да разчитам на Питър да ме предизвика. Да живее търпението.“
Минди добре познаваше инстинктите на своя партньор по приключения и подозираше, че той вярва в бъдещото откритие в тази конкретна пещера. „Дано да е прав и този път.“
— Ще слизаме само до първото разклонение. Нали? Знаеш, не можем да обикаляме с експедиции, преди да получим разрешение. Властите ще ни погнат.
Питър само кимна и поведе екипа по каменното корито, като всеки мускул в тялото му работеше в пълна хармония. „Изчакайте малко, приятели. Когато видите красотата, която ни очаква, ще забравите за умората.“ Ежедневните му тренировки се отплащаха сега, давайки сила на тялото му да преодолее с лекота препятствията по терена. Но това съвсем не важеше за останалите, особено за Грег.
Жегата в каньона беше ужасяваща. Следобедното слънце безмилостно ги изпичаше, нагрявайки скалите около тях. Все пак красотата, която създаваха, рисувайки със сенки по терена, беше несравнима. Нюансите впечатляваха Питър.
— Това е гледката! Друга такава няма по света. Няма да ми омръзне да ѝ се наслаждавам. Дано останалите също да я оценят.
За Минди пещерата Ехора, която се намираше североизточно от Пийч Спрингс, Аризона, беше интересно място. Въпреки че не беше известна сред пещерняците и ловците на приключения, проучването на тази потенциално забравена пещера беше повече от нужно. Минди очакваше да открие жилищна структура. Може би дори следи от древни обитатели. Надяваше се и това беше от първостепенно значение за нея. Оборудването им позволяваше разнообразни изследвания — от геоложки до палеонтологични.
След поредния завой на сухото корито Питър спря и ги изчака. Той посочи нагоре и погледите на всички се сблъскаха с тъмния вход на пещерата, зеещ като окото на древно божество, наблюдаващо зорко каньона отвисоко. Ето я, търсената пещера. Тя се издигаше над сухия ручей, обрасла с полуизсъхнали храсти и видимо изпълнена със скални отломки.
— Това ли е? — попита Минди, дишайки тежко. „Боже, дано да си заслужава всичките тези усилия.“ Гласът ѝ леко потрепна в желанието ѝ едновременно да си поеме въздух.
— Да, това е Пещерата на Ехора. Името не е особено впечатляващо, но под повърхността се крие много повече, — каза Питър, изпълнен с ентусиазъм. „Усещам, че ще открием нещо специално.“
Брет се изкатери бързо и се приближи към тъмния вход. Пръстите му проучваха контурите около него. „Изглежда интригуващо“, помисли той, намръщен, съсредоточен върху текстурата на скалата.
— Мислех, че това ще се окаже само загуба на време. Ама сега като гледам, изглежда обещаващо, — провикна се към стоящите под него. Прекара ръка през косата си и лицето му се озари от огромна доволна усмивка.
Минди остави раницата си на земята и се приближи към Питър. „Той определено е развълнуван.“
— Пит, докато Брет и Грег разпъват палатката, няма да е лошо да ни разкажеш малко за пещерата и какво може да очакваме вътре. Мисля, че екипът трябва да знае повече, — прошепна тя, гледайки го настойчиво.
„Права е, трябва да ги мотивирам малко.“ Той остави раницата си и се наведе, докосвайки камъните на земята. Като водач на групата, той трябваше не само да бъде спелеолог, а и завладяващ разказвач, чиито думи да вдъхновят уморените колеги и да запалят в тях поугасналата от прехода искра.
Грег изглеждаше отчаян. „Какво ли не бих дал за малко сянка и чаша студена вода.“ Неговото тегло, надвишаващо нормалното за ръста му, го беше изцедило. Лека апатия и донякъде съжаление прозираха от начина, по който въздишаше, гледайки загубилия обхват телефон. „Дали някой ще ме чуе, ако поискам връщане?“ Не че той се нуждаеше от напътствия, но малко ентусиазъм нямаше да му навреди.
Всеки един от групата беше наясно къде отиват. Питър все пак се съобрази с Минди. Той подреди мислите си, подготвяйки се да разкаже историята на пещерата.
Питър погледна към внушителните скали и започна да говори с тих, но уверен глас:
— Пещерата на Ехора е истинско чудо на природата. Представете си сложна мрежа от пещери и тунели, простираща се под древен варовиков слой. Учените смятат, че тази красавица е на около 350 милиона години. — С всяка дума той наблюдаваше как вълнението постепенно се завръща в очите на Грег. Жаждата за открития беше подтикнала книжните плъхове Грег и Брет да се впуснат в това голямо за тях предизвикателство. Самият факт, че бяха вече тук, беше огромно постижение.
Питър продължи, гласът му изпълнен с възхищение:
— Вътре ни очакват невероятни гледки. Сталактити, увиснали като ледени висулки от тавана. Сталагмити, израснали от пода като каменни свещи. Пещерни перли, кристални образувания... Само почакайте и ще видите... — Той рисуваше с думи картината, която ги очакваше, а бръчките от умора по челото му постепенно се изглаждаха, заменени от смес от очакване и любопитство.
Изведнъж тонът му стана по-сериозен:
— Ще трябва да ме следвате внимателно. Тук няма място за грешки. Всяка една би могла да ви коства сериозно нараняване. — Погледът му се спря предизвикателно на тъмния вход на пещерата, който сякаш го привличаше с магнетична сила. — Това е нашият шанс за велико откритие.
— Утре влизаме. — заяви той, а пещерата Ехора сякаш ги наблюдаваше мълчаливо от няколко метра разстояние.
Докато слънцето бавно се спускаше към хоризонта, обагряйки небето в топли цветове, групата бързо издигна лагера си. Скоро весел огън затанцува пред тях, хвърляйки трептящи сенки наоколо. Минди внимателно постави малка алуминиева тенджера върху пламъците. Не след дълго ароматът на къкреща бобена яхния се разнесе из въздуха, карайки прегладнелите мъже да поглеждат към огъня все по-често, с нарастващо нетърпение.
"Утре ни очаква невероятен ден," помисли си Питър, докато наблюдаваше приятелите си през танцуващите пламъци. Очите му блестяха с предвкусване на приключението, което ги очакваше. "Усещам, че ще им хареса долу, в тайнствените недра на Ехора."
\ \ \*
Утрото завари екипа на Питър готов за навлизане в пещерата. Тежките раници натискаха раменете им, но вълнението надделяваше над всяко физическо неудобство. Погледите им бяха приковани във входа, трепетно предвкусвайки предстоящото приключение. Хладният здрач на пещерното гърло сякаш нашепваше за скритата мощ на това място.
— Невероятно — прошепна Брет, нарушавайки тишината.
Пещерата зееше пред тях като отворена рана в земята, загърната в отдавна забравени тайни. Монументалният тъмен отвор предизвикваше асоциации за портал към царството на Хадес.
След като навлязоха няколко десетки метра навътре, Питър плъзна пръсти по неравната повърхност, впечатлен от минералните образувания. Приличаха на сталактити, но с фини преплетени структури, невиждани досега.
— Вижте това — извика Минди. Клекна и посочи върха на едно от наслоенията. Размени поглед с Питър, очите ѝ искряха от любопитство и очакване.
„Толкова красиви и нежни“. Питър извади геоложки чук от колана си и внимателно, с лек удар, откърти малко парче от минералната формация. Разгледа го на светлината на челника си и забеляза, че структурата му беше различна от всичко, с което се беше сблъсквал в кариерата си като спелеолог.
— Уникална находка!
Постави парчето в торбичка за проби и я подаде на приближилата се Минди. Тя я прибра внимателно в раницата си и му кимна, обещавайки да проведе задълбочен анализ в лабораторията.
Екипът продължи напред по каменните коридори, привлечен от чара на непознатото. Скоро стигнаха до просторна подземна зала, от която се разклоняваха множество малки пещерни тунели. Изправен пред тях, Питър въздъхна. Едва им устояваше. Беше готов да се гмурне по-дълбоко в лабиринтите на пещерата. Непознатите проходи го привличаха неудържимо.
— Тези ги няма на картата — изсумтя Брет, гледайки в лаптопа си. — Описана е главната камера, но за тези проходи няма данни.
— Колко интересно, нали? Напълно нови пътеки за изследване — Питър се вгледа в пространството пред себе си, очите му заблестяха от вълнение.
— Е, да опитаме с един от тях тогава — Минди беше готова да поведе екипа.
Ловко закачи кабел за куката, която Питър заби здраво в скалата до най-близкия тунел. Изправи се и се подготви да въведе екипа към некартографираната част на пещерата.
— Ето ни тук. Вълнувам се, Питър. Ох, какво ли ще е? — Лицето на Минди беше озарено от загадъчна усмивка. — Е, тръгваме ли?
— Да навлезем в неоткритото — Питър разпери ръце и опита да имитира интонацията ѝ. Въпреки доброто ѝ чувство за хумор, Минди не му спести лек удар по рамото.
— Хайде, хайде. Води.
Той насочи фенерчето на каската си към тавана, където блестящи минерални образувания отразяваха бледата светлина. Минди го последва, придвижвайки се уверено навътре в дълбините на Ехора, където се надяваше да ги очакват подземни красоти.
— Питър — Той усети тръпка, когато ехото в пещерния тунел повтори името му. Минди, застанала плътно зад него, го потупа по рамото. Той се сепна и се обърна. Изглеждаше леко притеснена. — Дали да не се върнем? Ние с теб сме ОК, обаче Грег и Брет... Те са новаци в това.
„Може и да е права“, осъзна Питър.
— Права си, но проходът е широк и полегат. Не е трудно — Мислите му препускаха напред-назад, изправен пред дилемата предпазливост-любопитство. Огледа се.
— Нека продължим. А? — прошепна, привел глава към нейната. Очите му искряха на светлината на челника й. — Още малко, Минди. Тук не ми изглежда опасно. Като на туристическа пътека сме.
Тя кимна и го потупа по рамото отново.
— Добре де, хайде още малко тогава. Давай.
Докато се спускаха по леко наклонените и извити коридори на галерията, вълнението им нарастваше. Почти гладките тунели предизвикваха сетивата и мислите им.
— Това тук, вода ли го е изгладила така? — Грег опипваше почти гладките стени.
— Почти със сигурност мога да го потвърдя — Минди се усмихна на новака. — Имате голям късмет. Проходът е широк и няма свличания.
— Пепел ти на устата — промърмори Брет и се взря напред. — Не говори така де.
Минути по-късно групата достигна до издължена пещерна камера, предлагаща богат набор от минерални формации. Геоложкият интерес в Питър се пробуди. Той се отдели от групата и с геоложкото си чукче започна внимателно да събира проби.
При едно от поредните си оглеждания за нови находки, Питър забеляза сянка, приличаща на фигура, дълбоко в една от страничните камери.
— Вижте! — Грег също беше забелязал. — Илюзия ли е? Вие виждате ли раздвоена сянка? Има ли някой там?
— Сигурно са само сенки, но знам ли? По-добре да проверим — Питър наля масло в огъня на притеснението на новака. Ехото повтори трикратно думите му в подземните недра и това го сепна.
— Чу ли и ти? — Минди също отбеляза трикратното ехо. — Ехото ми се стори насечено.
— По всяка вероятност има участък с по-мека скална порода и това изкривява звука.
— А може да е известна порьозност?
— Разбира се. Да проверим ли? — С множество въпроси и хипотези, породени от ехото, групата бързо се отправи към сенките в дълбините.
Тропотът на стъпките ехтеше в ушите им, преплитайки се и създавайки интересен звуков ефект, наподобяващ бийтбокс.
— Ехе! — Брет беше очарован. — Трябваше да си взема микрофон. Пит, защо не каза, че човек може да записва албуми в пещера?
— Е, другия път ще знам, че и за това става. — Идеята на Брет допадна на Питър.
— Звукозаписно студио... Братънъндърграунд. Звучи страхотно, нали, Грег?
— Хайде, Брет. Не се занасяй. Силата на ехото може да наруши равновесието тук. — Мърморенето на силно притеснения Грег донякъде охлади надеждите за пещерна музика.
— Както кажеш, човече, но е повече от яко. — Въпреки всичко Брет снижи гласа си почти до шепот.
Навлизаха все по-навътре в камерата. Въпреки че таванът видимо се приближаваше, решимостта им да достигнат края на кухината не отслабваше. "Трябва да стигнем до дъното", надъхваше се Питър. Енергично прескачаха издатини и се промушваха между гигантски сталагмити и огромни сталагмитни колони — целта им беше да стигнат до края на залата и да изследват причината за насичането на ехото.
Питър ловко прескочи няколко препятствия и внезапно спря. Ослуша се и проследи с поглед шума на засмукващ се въздушен поток.
"Движение на въздуха?" Повдигна поглед и над главата си забеляза голям отвор.
— Комин? Толкова навътре… — Минди спря до него, гледайки нагоре. Тя бързо огледа пространството около тях, оценявайки обектите. Бяха близо до стената на залата.
— Виж! — Тя посочи на Питър с ръка. Неговите изумруденозелени очи се вторачиха невярващо — деликатни люспици проблясваха като капчици роса в пещерната тъмнина.
— Дали е само игра на светлината? — Той се приближи и внимателно разгледа.
— Прекалено красиво, за да е истина.