Глава 1
Нощният въздух тежеше върху него като олово, пропит с металния мирис на гореща кръв и зловонието на разлагащи се трупове. Луната, бледа и безразлична, призрачно осветяваше раздраното, заснежено поле, разкривайки ужасяващия резултат от безмилостното клане.
Пръстите му заровиха изтръпнали в замръзналата пръст, докато пълзеше сред разкъсаните тела. Дрехата му се раздираше на прекършените оръжия, всяко докосване му носеше жигосваща болка. Глух стоманен звън вибрираше в ушите му, сливайки се с ударите на собственото му сърце.
С мъка повдигна поглед. През пелената на сълзите и изтощението различи две фигури на далечен хълм, танцуващи смъртоносния танц на съдбата.
Нещо в него се пречупи. Изтри очи с калния съдран ръкав и седна на изранените си колене. Жадуваше да види кой ще падне. Раздвижи без глас пресъхналите си устни, вкусвайки горчивината на собствените си мисли.
Този в черно, целият покрит със сини пръски и омазана коса, изрева, разцепвайки нощта. Триумфът му отекна над полето и смъртта. Бе нанесъл своя удар. Очите му горяха сякаш с пламъци от ада, взирайки се в развятата сребриста коса на падналия.
В миг на неустоима ярост изящният му черен меч разсече въздуха в дъга, преследван от капчиците кръв, с които бе пирувал, и се вряза в плътта, разсичайки бляскавата броня. Фонтан от синя кръв плисна по снега, изпреварвайки тялото. Агонизиращ вик подплаши врани и утихна, сливайки се с безмилостния вой на вятъра.
Зловещата фигура в черно се надвеси над умиращия, излъчвайки садистично задоволство от мъките на жертвата. Остана неподвижен, докато виолетовата светлина в очите на среброкосия не избледня, отстъпвайки място на празнотата на смъртта.
Тъмният изръмжа тържествуващо. Нарами меча, обръщайки гръб на бойното поле. Закрачи през купчината разкъсани тела и локви синя кръв.
— Защо? — прошепна, разкъсвайки слепналите си устни. Стенание от болка, отчаяние и мъка едва доловимо се понесе от повея в хаоса на бойното поле.
Тимъти Харис подскочи в леглото, събуден от кошмар. Дишаше тежко, а по челото му беше избила пот. Прокара пръсти през влажната си коса, опитвайки се да прогони образите от съня. Този кошмар го преследваше нощ след нощ, редувайки се с още три, които го измъчваха с безмилостно постоянство.
Постепенно пулсът му се успокои и дишането му стана по-равномерно. Сънят се въртеше около две зловещи фигури, сражаващи се на някакъв размит и опустошен пейзаж. Нещо в него го тревожеше дълбоко, сякаш отекваше в самата му душа. Той се мъчеше да улови подробностите, да проникне в истинския им смисъл, но всеки път, щом се опитваше да се вгледа по-внимателно, сънят се изплъзваше, оставяйки го с усещане за непреодолима тревога.
С въздишка Тимъти стана от леглото и се приближи до прозореца, впивайки поглед в нощното небе. Звездите проблясваха леко през космическата бездна, недостижима за човешкото съзнание. Той се опитваше да намери утеха във вечната звездна красота, но този път безпокойството не го напускаше. "С всеки изминал ден става все по-силно", помисли си той. "Ако продължава така, може сърцето ми да не издържи."
Въздъхна дълбоко, обзет от предчувствие за нещо ужасяващо. Звездите се замъглиха, въздухът завибрира. Потрепери, усещайки как непознатото го обгръща.
"Не отново!" Пред очите му познатият пейзаж се разтвори, разкъсан от по-светла ивица, която се разширяваше, разкривайки панорама на чужд град. Небостъргачите се издигаха към небето, блестящи и футуристични, а в безоблачното небе прелитаха машини. Тимъти затаи дъх, поразен от величието на гледката. Това не беше неговият град, а нещо съвършено различно, сякаш откъснато от друга реалност.
Докосна стъклото, опитвайки се да разбере докъде се простира реалността. Дали това, което вижда, не е поредният сън? Сърцето му биеше до пръсване, а дланите му се изпотиха.
— Това не може да бъде истина — промълви с треперещ глас. — Какво, за Бога...
Внезапно една от летящите машини се отклони от курса си и с огромна скорост се насочи към него. Младежът се стресна и отскочи инстинктивно назад. Машината намали и плавно се приближи, спирайки само на няколко сантиметра от прозореца. Тимъти затаи дъх, наблюдавайки как от вътрешността на машината, обляна в ярка синя светлина, се появява човешка фигура. Присви очи, опитвайки се да различи детайлите. Появилият се беше облечен в подобие на скафандър, лъскав и гладък. Шлемът се отвори и очите на Тимъти срещнаха два ярки сини кръга, вперени право в него.
Младежът замръзна. Не можеше да откъсне поглед от очите, които го пронизваха. Искаше да избяга, но краката му бяха като вкоренени. Стисна силно клепачи, вдиша дълбоко няколко пъти и ги отвори с надежда всичко да е изчезнало. Уви, не беше. Преглътна мъчително, борейки се с натрапчивото усещане, че това, което преживява, не е просто плод на въображението му.
Почукването по вратата го накара да подскочи. Сърцето му заби лудо. Бързо се върна в леглото и се мушна под завивките. Вратата се отвори и в стаята влезе Анна Харис, жената, която го беше осиновила и отгледала като свой син след смъртта на родителите му.
— Време е за училище, Тим — усмихна се тя, както винаги. — Хайде, ставай. Знам, че мразиш да закъсняваш.
Тимъти примигна сънено в опит да прикрие вълнението си.
— Ще съм готов след минута — насили се да говори спокойно и бавно седна на леглото.
Щом майка му излезе, Тимъти се върна до прозореца. Вгледа се напрегнато в гледката отвъд. Всичко беше както обикновено - познатите къщи, улици и небе, което просветляваше. Нямаше и следа от онзи футуристичен град, който миг преди това се разкриваше пред него. Само познатите очертания на квартала.
"Какво ми става, за бога? "Тимъти разтри замаяно слепоочията си. В него все още витаеха усещанията от преживяното. Бяха се запечатали дълбоко в съзнанието му.
Той тръсна глава, опитвайки се да прогони тези мисли. Трябваше да се съсредоточи върху деня, който го очакваше - училище, домашни, приятели. Не можеше да си позволи да се разсейва със сънища и налудничави видения. Това бе реалността, в която живееше.
Бързо се облече, метна раницата на гръб и излезе от стаята. В кухнята Анна вече сервираше - препечени филийки, масло, сирене и чаша топло мляко с мед.
— Добро утро, Тим! — кимна към стола и приятно ухаещата закуска. — Хайде, хапвай, че ще закъснееш.
Тимъти седна тежко, оставяйки раницата до стола. Опитваше се да се държи възможно най-естествено и се нахвърли лакомо на хляба. Анна седна срещу него, но не започна да се храни. Погледът ѝ го разнищваше.
— Всичко наред ли е, миличък? Изглеждаш ми умърлушен.
Той вдигна поглед към нея. Искаше да сподели за виденията и сънищата, но реши, че е по-добре да не я тревожи с нещо, което сигурно е само плод на въображението му и бушуващите хормони.
— Нищо ми няма, мамо. Замислих се за... училище. Знаеш, че ненавиждам математиката.
Анна се пресегна през масата и го погали по косата. Дари го с една от топлите си усмивки и започна да се храни.
— Ще се справиш, миличък. Ти си умно момче. А сега побързай, че ще закъснееш.
Минути по-късно Тимъти пресичаше познатия училищен двор. Погледът му случайно попадна на непознато момиче. Беше горе-долу на неговата възраст и стоеше настрани от събиращите се ученици. Личеше, че е нова - проучваше внимателно всичко около себе си и беше поразително красива. Гъстата ѝ гарваново черна коса се вееше около изящното лице, а очите с цвят на зелен нефрит обхождаха внимателно присъстващите в двора. Тимъти не можеше да откъсне поглед от нея. Намираше нещо изключително привлекателно в начина, по който тя се движеше и наблюдаваше. Струваше му се неустоимо сладко лекото накланяне на главата настрани, когато тя се заглеждаше в някого.
Забеляза как тя няколко пъти поглежда в негова посока, но му се стори, че гледа някой друг. А когато засече погледа ѝ, не можа да отдели очи от нейните. Беше пленен от дълбочината им. Не знаеше дали си въобразява, но му се стори, че в този момент забелязва пламъче на разпознаване. Тя го преценяваше. Почувства се неловко, но в същото време беше доволен, че е задържал интереса ѝ върху себе си.
"Коя е тази? Познавам ли я отнякъде? Определено не." Тимъти отхвърли мисълта и се огледа.
"А, ето го." Забърза към Лорен, който го чакаше до входа на училището.
— Човече, в кой облак витаеш? Какво се мотаеш по двора като муха без глава? — ухили се Лорен, щом Тимъти се приближи. — Е, какво те мъчи?
Тимъти хвърли бърз поглед към момичето, което все още стоеше неподвижно и наблюдаваше.
— Виждаш ли онова момиче там? — кимна в нейна посока. — Никога не съм я виждал преди в училище.
Лорен проследи погледа на приятеля си и забеляза непознатата.
— А, ясно. Браво, браво. Добър вкус. Но... не, не я познавам. — Присви закачливо очи. — Май е новичка. И на теб ли ти се струва... интересна?
— Интересна ли? — повтори унесено Тимъти, без да откъсва очи от момичето. — Забелязах, че ме гледа.
Лорен се ухили до уши и го плесна по гърба.
— Що да не те гледа, бе Тим? Ако някое красиво момиче ме погледне, със сигурност щях да се радвам, а не да се притеснявам. — Лорен се ухили закачливо. — Може би трябва да се опиташ да ѝ се представиш. Пък да видим какво ще стане.
Тимъти се замисли върху предложението на приятеля си. Идеята му се струваше изкушаваща. Имаше нещо толкова привлекателно в тази непозната, че го влудяваше. Искаше да разбере повече за нея.
Преди обаче да успее да реагира, момичето рязко се обърна и тръгна към училищната сграда, без дори да мигне в тяхна посока. Тимъти я проследи как изчезва в тълпата ученици и въздъхна.
Лорен го сръга леко с лакът в ребрата.
— Браво, мъжки. Решителен си. Не мога да ти го отрека. Поредният пропуснат шанс.
Тимъти се намръщи, объркан от свръхочакванията на Лорен.
— Не знам. Има нещо... различно в нея.
— Е, значи трябва да се пробваш. — Лорен кимна към входа на училището. — Ето я, влиза вътре. Ама този път не се помайвай. Оглеждай се за нея, човече.
Тимъти кимна и последва Лорен към сградата на училището. Докато вървеше, не можеше да престане да мисли за непознатата.
Когато влязоха в сградата, Тимъти огледа внимателно коридора. Осъзна, че търси чернокосото момиче, но я беше изгубил в тълпата. Въздъхна разочаровано и продължи да върви след Лорен. Предчувствието от сутринта, че този ден ще бъде по-различен от всички други, не го беше напуснало.
Вървейки по познатия коридор, Тимъти изведнъж спря, вторачвайки се в нещо пред себе си. Сърцето му заби учестено, а устата му се разтвори в изумление. Беше в джунгла. Чуваше крясъци на птици, жужене на насекоми. Дори един комар го ухапа. После дойде вик на ужас, почти човешки. Вдигна глава и проследи как един леопард, държейки в челюстите си още потрепваща маймунка, слиза от клоните на близкото дърво.
— Хайде, закъсняваме. Тим, човече, къде се отнесе пак? — Картината изчезна и пред очите му се простираше същият коридор и раздразнената физиономия на Лорен.
— Ама то това твоето на нищо не прилича. Едно момиче и вече не си на себе си. Закъсняваме.
— Да, да, идвам. Извини ме, но се сетих за Анна. — Тимъти се опитваше да замаже случилото се.
— Както и да е. Хайде. — Лорен отвори вратата на класната стая и двамата влязоха вътре.
\ \ \*
Госпожа Димитреско, учителката, вече стоеше пред катедрата, готова да започне часа. Тя нетърпеливо им даде знак да заемат местата си.
— Добро утро, ученици — поздрави тя, оставяйки на бюрото папките, които носеше. — Имам специално съобщение за вас. Днес в нашия клас се присъединява ново момиче. Моля ви, бъдете любезни и посрещнете топло Талия Грас.
Талия влезе в класната стая, привличайки всеобщото внимание със своята екзотична красота. Косата ѝ се спускаше по раменете като черно кадифе, а очите ѝ проблясваха като зелени горски смарагди. Тя огледа бавно новите си съученици, преценявайки ги, и се насочи към свободното място точно пред Тимъти. В нея нямаше и следа от притеснението, типично за новодошлите — нито свенливост, нито неудобство. Тя излъчваше сила и всички го усетиха. Дори двете Сари не си размениха обичайните неприкрити забележки — тяхна запазена марка при посрещане на новак.
Сърцето на Тимъти прескочи, когато Талия седна на чина пред него. Не можеше да откъсне поглед от нея, запленен от излъчването ѝ.
— Добре дошла, Талия — госпожа Димитреско ѝ се усмихна ласкаво и махна неопределено с ръка към класа. — Надявам се в нашето училище да придобиеш нови знания и да постигнеш успехи.
Талия се усмихна леко, без да продума. Тимъти си отбеляза, че всяко движение на новодошлата е изключително премерено, плавно и грациозно.
— Тимъти — учителката се обърна към него и го извади от съзерцанието. — Ти ще бъдеш партньорът на Талия в днешния час. Ще ѝ помогнеш да се ориентира и да се почувства по-комфортно.
Тимъти преглътна тежко, но кимна, усещайки как се изчервява.
— Да, госпожо — отвърна той, после се обърна към Талия, превъзмогвайки смущението си. — Здравей. Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Тимъти.
Талия го изгледа с леко присвити очи, преди да отговори.
— Благодаря, Тимъти — гласът ѝ беше тих и нежен, и му се стори много привлекателен. — Радвам се да се запозная с теб.
Тимъти долови лек акцент, но не успя да го определи. Той продължи да я наблюдава. Тя извади тетрадка и химикалка, приготвяйки се за часа. Обикновени движения, но за Тимъти всяко едно от тях беше израз на необикновена грациозност и изпълнено със сдържана елегантност.
"Боже, какво ми става? Зяпам я като ударен с мокър парцал," помисли си засрамено Тимъти. С усилие отмести поглед към учителката.
Часът започна, а Тимъти така и не успя да се съсредоточи върху думите на преподавателката. Вниманието му непрекъснато се връщаше към Талия.
Докато учителката обясняваше новата тема, Талия вдигна ръка.
— Извинете, госпожо — леко се изправи на чина. — Вече съм запозната с този материал. Бихте ли ми позволили да пропусна урока?
Госпожа Димитреско се стъписа за момент от прекъсването, но бързо се овладя и кимна.
— Разбира се, Талия. Щом си минала този материал, ще те оставя да работиш самостоятелно. Ако имаш нужда от нещо, ми кажи.
Талия седна отново и се зае да пише в тетрадката си. Тимъти я наблюдаваше, очарован от това как един палав кичур коса се спуска и докосва листа на тетрадката ѝ. Той се зачуди какво ли пише момичето и защо си признава, че е напреднала в материала. Не намираше логика в тази постъпка. Сякаш усетила, че е привлякла вниманието му, Талия се извърна, за да срещне погледа на Тимъти. Младежът смутено отклони очи, но за миг успя да долови неясен проблясък в очите на момичето. Тя леко наклони глава настрани и се върна към писането. Тимъти усети как бузите му пламват. Не знаеше защо, но присъствието на Талия го караше да се чувства като на тръни.
Часът продължи в тишина, нарушавана само от гласа на госпожа Димитреско. Тимъти се опитваше да се съсредоточи върху обясненията на преподавания материал, но мислите му непрекъснато се връщаха към Талия. Той крадешком наблюдаваше как тя пише съсредоточено в тетрадката си, невъзмутима от околния шум. Нейното спокойно и отчуждено присъствие го смущаваше и в същото време го привличаше като магнит.
Внезапно Тимъти усети как светът около него започва да се разплува. Контурите на предметите в класната стая се размазаха и разводниха, сякаш гледаше през воал. "О, за Бога! Не отново," помисли си и замаяно се огледа. Видя как стените на стаята се разтварят, разкривайки нова сцена. Пред очите му се разкри отново познатият вече гигантски град със стръмно издигащи се небостъргачи. Небето имаше неестествен, лилав оттенък, а в него се рееха летящи машини, излъчващи сини светлини. Тимъти примига объркано, неспособен да повярва. "Това вече съм го виждал."
Едно от летателните средства се гмурна надолу и се насочи директно към него, приближавайки с шеметна скорост. Този път Тимъти не се стресна. Вече беше преживял това. Съсредоточи се в опит да запомни детайлите. Машината се приближи толкова, че той успя да види през прозрачния ѝ корпус. Вътре седеше същество, облечено в блестящ синьо-бял скафандър. Летателният апарат рязко зави и се отдалечи. Тимъти примига няколко пъти, опитвайки се да проумее какво точно се случва. Пое си дълбоко въздух.
Контурите на класната стая започнаха да се връщат на мястото си и градът се изпари. Тимъти пое още веднъж дълбоко въздух и го издиша бавно. Челото му беше оросено от пот.
Той внимателно се огледа. Никой не му обръщаше внимание, единствено новата ученичка. Талия се беше обърнала леко към него, а присвитите ѝ очи го изучаваха. Безгласно устните ѝ оформиха "Добре ли си?". Тимъти преглътна тежко, беше му неловко, че го е видяла в този момент на слабост. Кимна ѝ и заби поглед в отворената тетрадка пред себе си. Искаше му се земята да се отвори и да го погълне.
Госпожа Димитреско продължаваше урока.
"Какво, за Бога, става с мен? Защо виждам тези странни неща? И защо, по дяволите, Талия продължава да ме гледа по този особен начин? Сякаш знае какво ми има." Той погледна към нея, но този път Талия беше тази, която бързо сведе очи към тетрадката си.
\ \ \*
Щом звънецът оповести края на часа, Талия скочи на крака и се стрелна към Тимъти.
— Може ли да разменим две думи? — попита тя с тих, но уверен глас.
Младежът преглътна мъчително, усещайки как нервите му се опъват като струни.
— Да, разбира се. — Опита се да прозвучи невъзмутимо. За негова изненада, тя го сграбчи за ръката, принуждавайки го да се изправи, и го поведе встрани, далеч от любопитните погледи на съучениците им. Тимъти я следваше безмълвно, смутен от внезапната близост и факта, че тя е инициаторът. Накрая Талия спря рязко и се извъртя към него. Телата им се докоснаха и Тимъти потрепери, усетил как помежду им прескача искра.
— Забелязах, че имаше... необичайни преживявания по време на часа. — Тя не се смути. Гледаше го право в очите. — Ти виждаш неща, които другите не могат, нали?
Тимъти настръхна, ужасен от думите ѝ. Как бе възможно тя да знае за виденията, които го измъчваха?
— Нямам представа за какво говориш. — Опита се да отрече, но гласът му го издаде.
— Недей да ме баламосваш. — Спокойният ѝ тон го жегна. — Видях погледа ти. Всичко беше изписано там. — Тя посочи с пръст слепоочието му. Хвърли бърз поглед през рамото му и след като се увери, че никой не ги наблюдава, продължи:
— И аз мога да виждам неща, които не са от този свят. Почти съм сигурна, че и ти го правиш.
Тимъти я зяпна смаяно. Не знаеше какво да каже. Цялото му същество крещеше да хукне.
— Ти си превъртяла!
— О, всичко друго съм, но не и превъртяла. — Усмивката ѝ беше прелестна и обезоръжаваща. Може би точно това, а може би увереността, с която говореше, го накара да се разкрие пред това непознато момиче.
— Ако знаеш нещо за това, умолявам те, кажи ми — прошепна той след кратка пауза и бързо се огледа. — Аз... аз не разбирам какво ми се случва.
Талия се приближи плътно до него. Гърдите ѝ докоснаха неговите. Постави длан на рамото му и го притисна, когато усети как той потръпва.
— Ще се опитам да ти обясня. Но не тук и не сега. Ела с мен след училище и ще ти разкрия какво става с теб. — Звучеше уверено. Прекалено уверено и никак не се смущаваше от факта, че почти го прегръща.
— Сигурна ли си, че не си луда?
Тя му се усмихна широко, разкривайки красивите си бели зъби. Очите му се приковаха в устните ѝ, покрити с нежно синкаво червило. Тимъти преглътна тежко, объркан, дори уплашен от думите си. Адреналинът бушуваше в тялото му и го караше да тръпне. Искаше да разпита Талия за повече подробности, но същевременно се страхуваше да не научи неща, които не желае да знае.
Тя не му отговори. Пред погледа му се завъртяха лъскавите ѝ коси и преди да успее да продума, Талия вече крачеше към класната стая, оставяйки го сам с терзанията му. Тимъти я проследи с поглед.
"Какво, за Бога, знае тя за мен? И защо ми предлага да ми разкрие - каквото и да е то?" В главата му се въртяха въпроси без отговор.
Почти машинално пое по коридора, търсейки глътка чист въздух. Излезе навън и пое дълбоко дъх в опит да се успокои. Колебаеше се дали да приеме предложението на момичето. Искаше да разбере какво знае тя и най-вече какво става с него. Но от друга страна, да я последва му се струваше прекалено. "Та ние се познаваме от пет минути." Веднага си представи подигравателната усмивка на Лорен.
Когато прозвуча сигналът за края на междучасието, Тимъти се запъти обратно към класната стая. Очите му инстинктивно потърсиха Талия и я откриха вече седнала на мястото си. Тимъти засече погледа на Лорен, който го наблюдаваше. Когато мина покрай него, Лорен се пресегна и го хвана за ръката.
— Всичко наред ли е, човече?
— Да, всичко е тип-топ — Тимъти кимна неуверено, при което гласът му трепна.
Лорен го изгледа скептично, но не каза нищо повече. Пусна ръката му и Тимъти бързо се настани на мястото си. Сега, след разговора с Талия, той се чувстваше още по-объркан и несигурен. Не му се искаше, но постепенно мнението му за нея започна да клони към определението: "Поредната откачалка". "Но пък най-красивата откачалка, която съм виждал. А и двамата май си пеем в един хор." Почти се изкиска. Успя да се сдържи, но не и да скрие усмивката си. "Какво ли крие тя? И защо изведнъж се заинтересува от мен?"
След часовете той се изстреля от класната стая. Не искаше отново да говори с Талия, не и сега, не и толкова скоро след всичко случило се по-рано. Нахлу в мъжката тоалетна и се заключи в една от кабинките. Сърцето му биеше до пръсване. Стисна очи, но картините пред него продължаваха да се въртят. И се случи отново. Пак познатото размиване на очертания и се озова в онзи странен, чужд свят с небостъргачи и летящи машини. Усещаше как всичко около него го притиска. Беше объркан и притеснен от това, което се случва с него.
През мъглата на случващото се пред очите му дочу стъпки и как някой се опита да отвори вратата на кабинката. Това го сепна и за огромно негово облекчение видението изчезна.
— Тимъти? Там ли си? — Разпозна гласа. Беше на Талия.
Усети как тялото му се вкаменява. Не знаеше как да реагира. Част от него искаше да се изправи пред момичето и да поиска отговори, но друга част копнееше да се скрие и да избяга от всичко това.
— Знам, че си вътре. — продължи тя, този път с по-твърд тон. — Моля те, отвори. Хайде, не се дръж като хлапе.
Тимъти преглътна мъчително, колебаейки се за момент. Но след като усети как периферното му зрение започва да изкривява контурите и пред очите му започва да се избистря картината на непознатия град, той реши, че няма смисъл да се крие. Бавно отвори вратата и залитайки излезе от кабинката. Погледът му веднага се проясни. Видението изчезна, още не появило се. "Значи така действа. Стресът го прогонва." мислено отбеляза той.
Талия го изгледа спокойно, при което Тимъти усети как бузите му пламват от срам и притеснение.
— Виж, аз… — Не успя да се доизкаже, прекъснат почти грубо от нея.
— Моля те, разкажи ми какво точно виждаш. — Талия пристъпи към него. — Искам да помогна.
Тимъти се поколеба, но накрая реши, че няма какво да губи.
— Ами, аз… аз виждам неща, които не съществуват. — Започна тихо и неуверено. — Сякаш пътувам в друг свят, различен от нашия. Преди в класната стая видях огромен град с небостъргачи и летящи машини. А сега пак… — Той замълча, в опит да потисне спомена за видението.
— Ясно. — Погледът ѝ го пронизваше. — И това ли е всичко? Нищо друго? Усещания, нужди, нещо, което ти се иска да направиш?
— Е, има и още — призна той, свеждайки поглед. — Понякога, когато съм напрегнат или объркан, чувствам, че мога да… — Направи пауза, търсейки правилните думи. — Сякаш мога да… чувам мислите на хората около мен.
— Интересно. — Талия присви очи, замислено. — Това рядко се случва на този етап.
Младежът рязко вдигна объркания си поглед.
— Какво искаш да кажеш? Какво ми има? Болен ли съм?
— Здрав си, — Талия се приближи към него и го хвана за ръка. — като бик и нищо ти няма. Само си различен. Не го ли проумяваш?
Тя направи пауза, наблюдавайки реакцията му, преди да продължи:
— Аз също притежавам подобни… да ги наречем способности. Аз съм… — Тя замълча за момент, сякаш търсейки правилната дума. Хвана го за ръката. — Аз съм лемурийка, Тим. Както и ти. Сега съзряваш. Струва ми се, че съвсем скоро ще си точно като нас.
Тимъти широко отвори очи, неспособен да каже нищо. Дори не можеше да проумее какво точно му казва Талия.
"Лемурийка? Какво, за Бога, означава това? Това някаква диагноза ли е или е чиста лудост?"
Преди да успее да поиска някакво обяснение, вратата на тоалетната се отвори с трясък и вътре нахлу забързан Лорен. Той се закова объркан. Погледът му зашари между Талия и Тимъти.
— Тим? Какво? Ти беше Талия, нали? — Очите му се уголемиха, преди на лицето му да изгрее хитра усмивка. — О!
— Нищо. — Тимъти бързо дръпна ръката си от Талия и направи половин крачка назад. — Просто… си бъбрехме.
Лорен ги изгледа бавно, но не каза нищо повече. Тимъти хвърли смутен поглед към Талия, усещайки как тя го гледа с онзи тайнствен израз на лицето, който в момента не харесваше чак толкова.
— Хайде да вървим, човече. — Лорен кимна към изхода. — Ще закъснеем за тренировка. Извини ни, Талия.
Тимъти върна погледа си за секунда към Талия, усещайки как объркването и притеснението в него нарастват.
— Ще поговорим по-късно — прошепна му тя, преди да се отдалечи.
Тимъти кимна още по-несигурно и последва Лорен. Чувстваше се още по-изгубен, отколкото преди.
\ \ \*
Когато Тимъти се прибра у дома, установи, че обичайните му вечерни занимания вече не му носят познатото успокоение. Още с влизането в стаята си усети промяна - въздухът сякаш трептеше. Имаше чувството, че го наблюдават. Опря гръб о затворената врата и се огледа трескаво. Ала помещението изглеждаше точно както преди - познатите му вещи си стояха по местата, леглото беше оправено, а прозорецът гледаше към тихата улица отвън. Преглътна мъчително и се опита да овладее учестеното си дишане.
"Спокойно, Тим, спокойно." - помисли си той. - "Въобразяваш си. Не се поддавай на паниката." Въпреки това усещането за нечие присъствие не го напускаше.
Тимъти предпазливо се приближи до прозореца и надникна навън. Не забеляза нищо необичайно. Уличните лампи хвърляха познатото си жълтеникаво сияние, а в далечината се носеше познатият до болка шум от преминаващи автомобили. Въздъхна и се обърна, готвейки се да си легне. Ала щом погледът му се спря върху леглото, той рязко отстъпи назад. Върху покривката, сякаш начертан с невидима ръка, се открояваше символ - сложна геометрична фигура от преплетени линии. Тимъти примига няколко пъти, неспособен да повярва на очите си.
"Как, за Бога, се е появило това тук? Преди малко го нямаше."
Внимателно се приближи към леглото, вперил поглед в неочаквано появилия се знак. Протегна ръка. Искаше да го докосне, но в последния момент се отдръпна, обзет от ужас. Символът сякаш оживя - линиите му светеха с бледа, пулсираща светлина, като че ли беше усетил приближаването му. Тимъти отскочи назад, сърцето му запрепуска като подплашен кон.
"Какво, по дяволите, става тук?" Този знак, това излъчване - всичко това беше неестествено, направо свръхестествено. Той застина на място, вторачен в леглото. Усещаше как всяка фибра от тялото му е напрегната, готова за мигновена реакция при опасност. И тогава забеляза потрепване в периферното си зрение. Погледът му внезапно се избистри, трепкането по края на полезрението изчезна и той отново стоеше до прозореца.
"Уф! Било е видение." Бързо овладя вълнението си и си пое дъх. Вече започваше да свиква с тези прескачания между реалното и нереалното. От бюрото грабна лист и молив и трескаво започна да скицира знака, който бавно се разтапяше в съзнанието му.
Глава 2
Съботата. Обикновено няма по-сладко нещо от нея. Но не и тази, не и за Тимъти. Измъчен от виденията, след цял ден борба с тях, той реши да излезе навън, въпреки дъждовното време и настъпващата вечер.
Прескачайки локвите като котка горещи въглени, той прекоси улицата, устремен към любимото си кафене. Надяваше се, че потапяйки се в позната шумна среда, главата му ще се проясни от объркващите видения и спомени, които бяха на път да размият границите на реалността.
Почти се втурна през вратата на "Под Сребърния Бор". Беше задъхан и вир-вода. Топлият аромат на прясно смляно кафе и хрупкави сандвичи с бекон погъделичка сетивата му и го накара да се усмихне. Приглушеният шум от тихи разговори и мелодичното звънтене на чаши го поведоха по пътя на спокойствието, за което копнееше.
Очите му бавно привикваха с полумрака, осветен от меката светлина на приглушени крушки и трепкащите пламъчета на восъчни свещи по масите. Не обърна внимание на капките дъжд, които се стичаха по него и падаха на лъскавия под. Пристъпи към познатите дървени маси и уютни сепарета в ъглите.
Тогава погледът му се закова върху познатата фигура на Талия, седнала сама в ъгъла. Тя гледаше право в него. Преглътна с усилие, усещайки как нервите му се опъват като струни. Поколеба се за миг и се насочи към нейната маса.
Талия сякаш очакваше появата му. Лека усмивка се плъзна по лицето й, когато той се приближи.
— Радвам се, че дойде.
Тимъти неволно се огледа и раменете му леко се отпуснаха, виждайки познатите елементи на интериора - топлите дървени мебели, изящните картини по стените. Ароматът на свежо смляно кафе изпълни ноздрите му и сякаш му вля глътка увереност.
Седна на стола срещу нея.
— Какво искаш от мен?
Момичето го стрелна рязко с проницателните си зелени очи, преди да отговори.
— Обвинително и директно? Добре, да си поговорим на чисто.
Тя изправи гръб, поставяйки ръцете си на масата.
— Преживяваш нещо необикновено, нали? Нещо, което не можеш да си обясниш.
Тимъти преглътна тежко, усещайки как напрежението се надига в него. Не беше сигурен дали може да се довери на Талия, но в същото време чувстваше, че тя е единствената, която може да му помогне да разбере това, което му се случва.
— Откъде знаеш за... за това?
Гласът му беше уморен от изживените терзания и си личеше.
— Имам набито око. И съм прозорлива. Виждам, че в теб има нещо повече, повече от това, което дори самият ти си представяш.
Сервитьорката се приближи към тях, носейки две чаши кафе.
— Двойно еспресо, както обичате.
Със служебна усмивка на лице постави чашите пред тях.
— Нещо друго мога ли да ви предложа?
— Не, благодаря, Ема. Това ще е всичко за момента.
Талия й се усмихна също толкова престорено. Сервитьорката Ема кимна, усмихна се и на Тимъти и се отдалечи обратно към бара, където чакаха нови поръчки.
Тимъти взе чашата си, но не отпи; вместо това впи поглед в Талия.
— Какво искаш да кажеш с това "нещо повече"?
Талия задържа погледа си в чашата му. По-скоро усети, отколкото видя лекото потрепване на ръката му.
— Ще ти обясня. Да знаеш, че ще ти се стори странно и невъзможно. Ще ме сметнеш... момент, как си го мислеше - "кукувица", нали?
Тя се засмя, когато той трепна вече видимо и едва не се заля с кафето.
— И разбира се, ще го отречеш.
Момчето преглътна, усещайки как косата му настръхва. В същото време любопитството му се изостри. Може би Талия имаше отговорите, които търсеше, а и "За кукувицата, как и откъде тя знае?"
— Добре. Слушам те.
Опита се да придаде твърдост на гласа си.
Талия кимна и в очите й Тимъти забеляза появата на жив блясък.
— За начало, ти не си човек. Ти си... лемуриец.
— Моля?
Едва не подскочи от стола си.
— Седни и се успокой. Ти си лемуриец.
Тя махна небрежно с ръка.
— И какво трябва да значи това?
Тихо и уверено, Талия обясни, че всъщност той не е човек, а е издънка на извънземна раса. Тимъти остана като гръмнат. Стисна чашата в ръка, очите му бяха останали широко отворени. Това бе твърде невероятно, твърде нереално.
— Какво? Лемуриец? Майтапиш се, нали?
Успя да произнесе накрая с неестествено висок и писклив глас.
Талия поклати глава и продължи спокойно.
— Разбирам как ти звучи това. Чудех се как да ти го съобщя. И стигнах до извода, че няма лек начин. Така че карам направо. Ти не си човек. В теб тече кръвта на моята раса.
Тимъти отпи от кафето, опитвайки се да овладее вълнението си. Ръцете му трепереха. Хвана чашата с двете си ръце, усещайки топлината, излъчвана от горещото еспресо. Парата се изви пред лицето му, замъглявайки погледа му към проницателните очи на Талия.
— Не... не, това не може да е истина. Аз съм... аз съм човек от скапания Силвърпайн Холоу. Ходя на училище, имах и родители... Как може да съм извънземен?
Талия протегна ръка и докосна дланта на Тимъти, опитвайки се да го успокои.
— Всичко това е вярно, е почти вярно. Ти си израснал като човек, защото ние избрахме този път. Ние те създадохме и в теб тече нашата кръв, нашата сила. Ти си едно от нашите творения и си тук със цел - важна цел.
Тимъти поклати глава, отдръпвайки се от докосването на Талия.
— Не, не мога да повярвам на това. Аз съм просто... просто Тимъти. Нищо друго.
Талия въздъхна.
— Както ти казах - ще отречеш. Знам, че е объркващо за теб. Ще трябва да го осъзнаеш и после да го приемеш. Ти си много далеч от обикновено момче. Ти си лемуриец, и като такъв имаш невероятни, според земните разбирания, заложби. Е, още не ги схващаш. Точно затова аз съм тук. За да ти помогна да откриеш истинската си същност. Да ти помогна в прехода.
Тимъти поклати глава, отказвайки да приеме думите на Талия.
— Не, не мога да повярвам на това. Моля те, не... само ме остави на мира. Искам да си тръгна.
Той стана рязко от масата. Едва не разля кафето си. Талия го проследи с тъжен поглед, когато той се втурна към изхода.
— Тимъти, чакай!
Извика тя, но той вече бе изчезнал през вратата, оставяйки я сама в полупразното кафене.
Тимъти излетя навън, потъвайки в хладната и влажна вечер. Дъждът продължаваше да се лее, но той едва го усещаше. Главата му кипеше от мисли, опитвайки се да смели всичко, което Талия му бе разкрила.
Лемуриец? Той беше Тимъти Харис. Човек от Силвър Пайн. Нямаше как да е някакво извънземно същество. Това просто не можеше да бъде истина.
Забърза по улицата, обзет от отчаяно желание да избяга от всичко това. Не искаше да вярва на Талия, не можеше. Въпреки това, някакъв вътрешен глас му нашепваше, че тя говори истината. Беше толкова убедена в думите си, а и тези негови видения и необясними способности... всичко това сочеше към нещо по-голямо.
Хукна. Все по-бързо и по-далеч. Но не можеше да избяга, не и от това. Всичко познато се разпадаше пред очите му. Вече в нищо не беше сигурен. Той бе някой, когото дори не познаваше. Тимъти усети как го залива вълна на несигурност.
Спря рязко насред улицата. Студеният нощен вятър шибаше дъждовните капки като ледени игли в лицето му. Те се стичаха на вадички, попивайки в яката на ризата му. Не усещаше студа. Далечната музика и смях от баровете звучаха приглушено на фона на барабанящия в ушите му пулс. Целият му свят се бе разклатил, а реалността се бе пропукала безвъзвратно от един-единствен разговор.
Мислите му бяха като бурно море - вихрещи се, хаотични, заливащи го с вълни на объркване, несигурност и страх.
Припомни си странните видения, които го преследваха напоследък - екзотични пейзажи, непознати същества, интензивни емоции, които не му принадлежаха. Стисна силно очи, опитвайки се да овладее вихъра в главата си. Ако Талия говореше истината, това означаваше, че животът му досега е бил измама. Че всичко, което познава, е само фасада, прикриваща истинската му същност.
Защо бе живял толкова дълго в неведение, без да знае кой всъщност е? Какво криеха от него? И каква "мисия" го очакваше, за която говореше Талия? Или тя бе измамница и сега, използвайки уязвимостта му, си играеше с него?
Тимъти отвори очи, вперил поглед в мрачното небе над себе си. Дъждът сякаш отмиваше колебанията му. Трябваше да разбере истината. Не можеше просто да избяга, криейки се в познатото ежедневие. Как въобще можеше да избяга от себе си? От спомените, чувствата, които го обземаха - всичко това водеше към нещо, което той трябваше да проумее.
Обърна се бавно. Погледът му се закова върху далечната врата, зад която все още се намираше Талия. Закрачи, почти затича. Всяка стъпка затвърдяваше решимостта му, че трябва да узнае. Трябваше да изслуша Талия докрай. Да разбере кой всъщност е. Защото, ако тя говореше истината, животът му вече нямаше да бъде същият.
Тимъти влетя обратно в кафенето "Под Сребърния Бор". Усещаше как сърцето му блъска в гърдите. Погледът му се стрелна към масата в ъгъла, където срещна очите на Талия.
Пресече бързо залата и се настани срещу момичето, разтърсило света му. Талия не откъсваше поглед от очите му.
— Извинявай.
Промълви Тимъти. Думите излизаха трудно от устата му.
— Реагирах прекалено остро... Всичко, което ми каза, е толкова... невероятно.
— Разбирам. Не очаквах да е лесно.
Тя направи пауза, претегляйки следващите си думи.
— Истината не винаги е добре дошъл гост. А когато става въпрос за откровение и чуеш, че във вените ти тече кръвта на извънземна раса... нещата стават още по-...
Тимъти стисна юмруци върху масата, опитвайки се да прикрие треперенето на ръцете си.
— Да речем, че е така. Разкажи ми повече за тях.
Гласът му потрепваше от емоция.
— Какви всъщност са лемурийците? И защо твърдиш, че съм един от тях?
Талия се наведе леко напред. Лицето й се изопна, а очите й заблестяха.
— Лемурийците сме древна раса. Както се досещаш, сме далеч по-напреднали от човечеството. Нещо повече, моите предци създадоха живота на Земята, включително човешката раса.
Тимъти преглътна с усилие, опитвайки се да асимилира думите й.
— Аз съм само едно обикновено момче...
Талия протегна ръка и докосна с длан Тимъти, този път по-уверено.
— И хиляда пъти да си го повториш, пак няма да си обикновено момче, Тимъти.
Тимъти поклати глава, отказвайки да приеме думите й. Ушите му пищяха, устните му пресъхнаха. Едва си поемаше въздух.
— Успокой се. Разбирам колко трудно ти е да приемеш истината. Ти ще отключиш това, което е заложено в теб. Нали сега виждаш спомени, които не са твои?
Той кимна бързо. Опитваше се да се овладее.
— Но са твои, само че са от едно друго минало. Ти все още не го осъзнаваш.
Тимъти почувства как нещо в него се бунтува, сякаш провокирано от силното напрежение и от думите на Талия. Спомените, за които тя говореше, започваха да изплуват на повърхността - образи на чужди светове, спомени за необяснима сила, която го обземаше. Той поклати глава в опит да ги прогони.
— Не, не мога да бъда лемуриец.
— И да не искаш - си. Трябва да го приемеш и да продължиш напред.
Талия го погледна тъжно.
— И тогава ще промениш този свят.
Тимъти беше на път да отговори остро, но се поколеба. Внезапно осъзна как нещо в него се променя. Усещаше как се свлича пелена от съзнанието му и как сетивата му се изострят. Неопределена сила нарастваше в него. Шумът в главата му се усили. Мъж, седнал на две маси от тях, бе особено шумен. Тимъти се извърна. Погледът му се прикова в мъжа с нелепо тъмно сиво вълнено елече, навлечено върху зелена риза. Чуваше високо изречените думи, но виждаше как устата му не мърда. Долови емоциите му. "Какво става, за Бога? Мисля, че му чувам мислите." Ахна, объркан и стреснат.
Талия не спираше да го наблюдава внимателно, сякаш предвидила този момент.
— Ха! Но това... това е невъзможно.
Промълви Тимъти, гласът му трепереше.
— Мога да правя подобни неща?
— Определено можеш. Ти си лемуриец.
В очите на Талия светеха весели пламъчета.
— Това е само началното проявление на твоите способности. И пак ти казвам – аз съм тук, за да ти помогна да ги разбереш и овладееш.
Тимъти изгледа ръцете си, сякаш ги виждаше за първи път. Усещаше как в главата му падат прегради и как незнайно защо увереността му се засилва. Силата в него нарастваше. Тя изплува на повърхността в съзнанието му и той повече не можеше да я отрича. Не и пред себе си. Той беше нещо различно от обикновено момче. Бе лемуриец. Все още объркан и донякъде изплашен, Тимъти вдигна поглед към Талия.
Талия проследи емоциите, които изпитваше Тимъти в процеса на осъзнаване на новата информация, виждайки как всеки мускул на лицето му издава борбата, която се разиграва вътре в него.
— Това, което ти се случва в момента, е обичаен процес за нас. Приеми го като един вид лемурийски пубертет.
Момчето я изгледа с широко отворени очи, преглъщайки тежко.
— И смяташ, че аз трябва да съм готов за това? Да разбера, че целият ми живот е една голяма лъжа? Как очакваш да приема, че съм извънземно същество, а не човек?
Ръката му леко потрепваше, почти в синхрон с лявата му вежда. Забелязала нервния тик, Талия протегна ръка и докосна с длан потрепващата ръка.
— Че е трудно, трудно е. Може и да е шокиращо. Но това е реалността за теб.
— Защо точно мен са избрали да бъда един от вас?
Тимъти поклати глава, отдръпвайки се леко от докосването ѝ.
Талия въздъхна дълбоко, преди да отговори.
— Ти не си избран. — Тя се усмихна загадъчно. — Нещата не стават така. Ти си създаден. Ти си част от програмата "какавида" — проект, в който вложихме надежди за бъдещето. Ти си едно от нашите творения, първият от новите лемурийци. Създаден да помогне на расата ни да оцелее. Да се издигне и да се бори с враговете, които застрашават света.
Тимъти стисна зъби, борейки се със сложната смесица от емоции, които го обземаха. Ядосан, че са го използвали, изплашен от новооткритите си способности, но и очарован от идеята да има специално предназначение.
— Искаш да кажеш, че съм... някакъв експеримент от епруветка? Създаден, за да служа на целите на вашата раса?
Попита той с горчивина.
Талия поклати глава.
— Не. Категорично ти не си експеримент. Твоето създаване следва нашите традиции тук на планетата Земя. Ние така се развиваме. Създаваме поколение, като внимателно подбираме гените и после плодът се износва от човешка жена. За да може бъдещият лемуриец да познава хората, да има отношение към тях.
— Значи моите родители…
— Те трябваше да те отгледат и възпитат до твоето съзряване.
— Казваш ми, че те не са били моите биологични родители...
Започна Тимъти, гласът му звучеше почти уплашено.
— Те не са мои истински родители?
Талия поклати глава.
— Те са те отгледали. Обичаха те до самата си смърт.
Тимъти стисна зъби, борейки се с вихрещите се емоции.
— И целият ми живот е бил една огромна лъжа? Всичко, в което съм вярвал, е било измама?
Талия протегна ръка и докосна отново дланта на Тимъти, опитвайки се да го успокои.
— Ти сам знаеш, че твоите родители те обичаха истински. Това, което те са ти дали — любов, грижи, възпитание — е напълно истинско. Единственото, което не е било истина, е твоят произход. Но това и те не са го знаели.
— Поне те не са ме лъгали.
— Не са. Ти си заченат ин витро. Лично аз извърших подмяната и се кълна, че те не подозираха нищо.
— Ти!
— Точно така.
Талия въздъхна дълбоко, разбирайки колко болезнено е това преживяване за Тимъти. И колко му е трудно да го проумее.
— На колко години си ти, че да…
— При нас биологичното време е различно. Имаме технология, която ни позволява да регенерираме телата си.
— Но все пак ще ми кажеш ли?
— Не знам как да отговоря на въпроса ти. Отдавна не следя това. Само ще ти кажа, че когато пристигнах за първи път в орбита на тази планета, все още нямаше Луна.
— Но това!
Не можеше дори да си го представи.
— През всичкото това време има огромни периоди, през които съм прекарала в стазис. Напоследък ми се налага доста често да регенерирам.
— За това няма да те питам.
— Ти трябва да се опиташ да погледнеш на нещата по различен начин.
Тимъти отново сведе поглед към ръцете си, борейки се с вихрещите се мисли и емоции. Чувстваше се измамен, разочарован, но и изпълнен с нарастваща сила, която се надигаше в него. Не знаеше какво да мисли, как да се справи с всичко това. Единственото, за което бе сигурен, бе че животът му вече нямаше да бъде същият.
— Значи... значи аз съм лемуриец? И какво точно означава това? Как ще се промени животът ми?
Талия се усмихна вече доста по-ведро.
— Ти притежаваш, или по-скоро ще притежаваш, сили като телепатия, телекинеза, регенериране... Макар и ние, лемурийците, да сме сходни генетично с хората, все пак има известна разлика.
— Ако ги имам, то не знам как да ги контролирам. Как да се справя с всичко това? Как да бъда... лемуриец?
Талия протегна ръка и докосна дланта на Тимъти.
— Аз ще те науча. Ще те въведа в практиките на нашата раса. Ще те подготвя за предизвикателствата, които те очакват.
Момчето я погледна, виждайки искрен стремеж да му помогне в очите й.
— Защо? Защо ми помагаш? Защо се грижиш за мен?
Попита той, неспособен да скрие изненадата си.
— Защото имаш нужда от подкрепа.
Отвърна Талия, стискайки ръката му окуражително.
— Надявам се ти да се окажеш ключът към бъдещето. Надеждата за нашия народ, а и за всички разумни същества на тази планета. И аз ще направя всичко възможно, за да те подготвя за предстоящото.
Тимъти замълча за момент, обмисляйки думите на Талия. Част от него все още се съпротивляваше, отказвайки да приеме необичайната истина за себе си. Но в същото време усещаше как някаква дълбока връзка се събужда в него, сякаш нещо си е намерило път у дома.
С тиха въздишка той кимна.
— Добре. Ще се опитам да приема всичко това. Но...
Той замълча за миг, срещайки проницателния поглед на Талия.
— Не очаквай, че ще стане веднага.
Талия се усмихна, сякаш очакваше подобен отговор.
— Не се притеснявай. Знам, че това ще бъде интересен път за теб. Ще бъда с теб на всяка крачка.
Тя стисна ръката му в знак на подкрепа, а в очите й се появи неподозирана твърдост. Тимъти усети как тази топлина започва да се разлива в него, сякаш я приемаше за своя.
\ \ \*
Себастиан Морнау напусна предоставения му кабинет и с бързи крачки пресече коридора на луксозната резиденция на клан "Звездните". Стъпките му отекваха по мраморния под, издавайки нетърпението му. Времето работеше срещу него и трябваше да действа незабавно, за да си осигури нужната подкрепа за предстоящите избори.
Влизайки в просторната зала за срещи, Себастиан хвърли бърз, преценяващ поглед. Кимна на домакинята Амара Викторова - лидер на Звездните, и се поклони леко на представителите на клан Вишните, насядали около масивната дъбова маса.
— Благодаря ти, Амара, че организира тази среща. Наясно съм, че времето на никого не достига, затова съм ви признателен, че се отзовахте.
Морнау огледа присъстващите с проницателен поглед, преди да продължи:
— Поисках тази среща, защото сме изправени пред предизвикателството да вземем важни решения.
Направи пауза, оставяйки думите му да отекнат в стаята.
— Както знаете, предстои ни избор на нов председател на Съвета. Това е ключов момент за бъдещето на вампирската общност. Вярвам, че съм подходящият кандидат и мога да поема това бреме.
Амара Викторова се облегна на стола, без да откъсва поглед от говорещия. Когато той направи лека пауза, тя се намеси:
— Себастиан, приветствам амбициите ти и признавам качествата ти на лидер. — Тя хвърли поглед към представителите на Вишните. — Но не можеш еднолично да издигнеш кандидатурата си. Трябва да постигнеш необходимия превес на силите в Съвета. Преди това би било безсмислено.
Морнау присви очи, очаквайки подобно развитие. Знаеше, че макар Звездните и Вишните да са му близки съюзници, дребните търкания за територия помежду им нямаше да му позволят лесно да ги накара да работят заедно и да подкрепят кандидатурата му. И двата клана щяха да поискат нещо в замяна.
— Напълно си права, скъпа ми Амара. — Гласът му беше овладян. — За да успея, се нуждая от вашата подкрепа. Защо не обединим усилията си и не издигнем обща кандидатура? Така бихме могли да осигурим стабилно бъдеще за Съвета.
Амара се престори, че обмисля предложението, докато крадешком наблюдаваше безизразните лица на представителите на Вишните. Забелязвайки леко кимване от един от тях, тя веднага реагира:
— Звучи разумно. Предполагам, че тази обща кандидатура ще бъдеш ти? Разбира се, трябва да обсъдим подробностите. Ще искаме ключови позиции в новото ръководство.
Морнау потисна усмивката си. Трябваше да направи известни отстъпки, но крайният резултат си струваше. Ако успееше да спечели подкрепата на Звездните и Вишните, шансовете му за победа щяха да скочат до небесата.
— Естествено, ще обсъдим всичко. Нека сложим на масата вашите искания и да постигнем справедливо споразумение. — Той направи жест с ръка към масата.
Представителите на Вишните се спогледаха, преди единият от тях да проговори:
— Как ще отстраним Корноил от надпреварата за председателския пост?
Морнау кимна замислено. Корноил беше сериозен съперник със солидна подкрепа от някои кланове. Той още не беше заявил кандидатурата си, но беше ясно като бял ден, че ще го направи.
— Корноил и Бартолдо са били и ще бъдат наши общи противници. Аз ще се заема с Корноил. — Той огледа присъстващите. — Но в замяна искам да гарантирате пълната си подкрепа за моята кандидатура.
Амара Викторова се усмихна.
— А ти в допълнение ще ме подкрепиш ли срещу наглостта на Бартолдо и домогванията на клана му в Южна Америка?
— Имаш думата ми. Клан Морнау ще работи рамо до рамо с клан Звездните в тази насока.
— Договорихме се тогава. Звездните ще бъдат зад теб, Себастиан. Заедно ще постигнем победа.
Морнау отвърна с доволна усмивка. Обединението със Звездните и Вишните щеше да бъде от ключово значение за неговата кампания. Сега оставаше само да се погрижи за Корноил.
Себастиан се облегна назад в стола си, усещайки, че вече има решаваща преднина в предстоящата надпревара за председателския пост на Вампирския съвет.
— Чудесно. — Той кимна. — Имаме солидна основа за нашата коалиция. Сега трябва да се погрижа за отстраняването на Корноил.
Обръщайки се към Амара Викторова, очите му се присвиха.
— Имам някои идеи как да компрометираме Корноил пред другите кланове. Ще се свържа с моите контакти и ще предприема необходимите действия срещу него.
Амара кимна, очевидно доволна от предложението, въпреки липсата на конкретика. Нямаше как да очаква повече от Себастиан.
— Разчитаме на теб, Себастиан. Корноил е костелив орех и трябва да бъде неутрализиран, ако искаш да успееш.
— Не се притеснявайте. — Морнау се усмихна тънко. — Ще се погрижа Корноил да бъде изваден от играта. Нашата коалиция ще излезе победител.
Той се изправи и се поклони леко на Вишните, зачитайки японската им култура. На излизане направи знак на Амара да го последва.
— Нека обсъдим подробностите на плана ни. Колкото по-бързо действаме, толкова по-добре.
Докато двамата вървяха по коридора, Морнау усещаше вълна на въодушевление. С Амара щеше лесно да се справи, а колкото до Вишните... те му бяха като отворена книга. Веднъж дали съгласие, те нямаше да се отметнат, а условията, които щяха да му поставят, очакваше да не са по-различни от искането за контрол над Сахалинск. Беше на крачка от осъществяване на мечтите си за върховна власт.
\ \ \*
Здрачът обгръщаше величествената Сенчеста Крепост в Лондон – древно убежище на могъщия вампирски клан Макастър. Майкъл Корноил, техният водач и претендент за председателския пост на Съвета, кръстосваше кабинета си с ръце зад гърба. Погледът му се спря върху изящен метален жезъл в ъгъла, чийто кристален връх излъчваше мека синкава светлина. Реликва от отдавна изчезналата лемурийска цивилизация, тя криеше тайни, за които Корноил можеше само да гадае.
Вниманието му се прехвърли към екрана, където го очакваше неподвижната фигура на Талия Грас. Дългата й светлосиня роба контрастираше с гарвановочерната коса и изумрудените очи, в чиято дълбочина Корноил винаги се губеше.
— Усещам, че източните кланове ще застанат зад Морнау. Ако не го спра навреме, работата ми е спукана — промълви той.
Талия поклати глава, гласът й успокояващ:
— Морнау е опасен противник, но не го ли надценяваш? Амбициозен е, да, но не и подъл.
Корноил присви очи:
— Не се боя от Морнау! Но той ще съсипе шансовете за съюз между вампири и лемурийци.
Вперил поглед в Талия, сякаш търсейки одобрение, той продължи разгорещено:
— Ако Морнау премахне забраната за проучване на вашата технология, ще хвърли всички ресурси на Съвета в търсене на останките от базите ви. Това ще е катастрофа. Трябва да го спра.
Вратата се отвори рязко и в стаята нахлу Рикардо Бартолдо, верен съюзник от клан Бартолдо. Високата му фигура и мрачното изражение вещаеха лоши новини.
— Морнау направи първия си ход! Сключи официален съюз със Звездните и Вишните. Вече е почти невъзможно да бъде спрян.
Корноил стисна юмруци, овладявайки гнева си. Обърна се към Талия:
— Този съюз усложнява нещата. С тяхната подкрепа Морнау е на крачка от победата. Загубих!
— Не е вярно — Талия се замисли. — Все още имате шанс да го спрете, ако действате умело и без открита конфронтация.
Бартолдо се намеси, очевидно разгневен:
— И да стоим със скръстени ръце?! Ако Морнау грабне поста, няма да можем да му се противопоставим после. Кланът ми ще е първият, който ще пострада.
— Талия е права, Рикардо — Корноил вдигна успокоително ръка. — Морнау не е от тези, дето лесно се пречупват. Трябва да сме по-хитри, за да го надхитрим в тази игра.
Той се поколеба, преди да продължи по-тихо:
— Дано не се стига дотам, но ако всичко друго се провали, може да се наложат... крайни мерки.
Леко почукване го прекъсна. Влезе секретарката му, хвърляйки бърз поглед на присъстващите.
— Какво има, Грета?
Момичето се поколеба:
— Господин Корноил, Хаким ал-Хадж от клан Аспид е тук. Иска спешна среща.
— Поканете го. Кланът на Аспидите винаги е добре дошъл в нашия скромен дом. Верен съюзник е.
Секунди по-късно внушителната фигура на ал-Хадж се изправи на прага. Кимна на Рикардо и се взря продължително в непознатата жена на екрана. Само Корноил знаеше истинската й същност. За останалите Талия бе просто доверен стратег на клана. Хаким се поклони леко.
— По пътя чух за съюза между Морнау и клановете Звездни и Вишни. Положението става критично.
Тежка тишина се възцари в стаята. Пръв я наруши Корноил, гласът му умислен:
— С този съюз Морнау придобива огромна сила. Ще го спрем само ако впрегнем всичките си ресурси, и то правилно. Ще ни трябват твоите контакти и хора, Хаким.
Ал-Хадж кимна бавно, сините му очи впити в събеседника:
— Клан Аспид ще ви подкрепи. Не е в наш интерес Морнау да оглави Съвета. Старейшините ни преценяват риска като прекалено голям.
— Вашите старейшини, както винаги, проявяват завидна мъдрост — Корноил огледа присъстващите. Не знаеше дали може да им се довери напълно, но нямаше избор. — Кланът Макастър, с подкрепата на Аспид и Бартолдо, ще издигне свой кандидат за поста. Да обмислим първите си ходове...
Корноил започна да излага плана си за компрометиране на Морнау и привличане на съюзници. Очертаваше се ожесточена битка за всеки глас в Съвета.
Полунощ отмина. В кабинета на Корноил тегнеше напрегната тишина. Няколко свещи хвърляха трептящи сенки върху изтощеното му лице. Седеше замислен зад масивното дъбово бюро, недокоснатата чаша уиски пред него. Рикардо и Хаким си бяха тръгнали, всеки натоварен със своята част от плана. Остана само Талия, мълчаливо наблюдаваща от екрана.
Корноил вдигна поглед към древния жезъл. Той му напомняше защо беше поел по този път – опазването на крехкото равновесие и мира.
— Талия — привлече вниманието й той. — Трябва да знам повече за Морнау. Възможно ли е да е открил следи от вашите познания и технологии?
В неземно зелените й очи проблесна нещо, преди да отговори с омайващия си глас:
— Възможно е, макар и малко вероятно. Морнау е обсебен от древната история и артефакти. Искрено вярва, че народът ни е притежавал невиждани източници на енергия и сила. Което, разбира се, е вярно. Ако се добере до някои от тях, амбициите му ще стигнат небесата. Не мога да предвидя последствията, но със сигурност няма да са добри. Засега обаче базите са добре защитени и той не се е докопал до тях.
Корноил присви очи и закрачи из просторния кабинет.
— Значи трябва да го спрем на всяка цена. Не можем да му позволим да оглави Съвета, особено ако има достъп до лемурийска технология. Рискът е прекалено голям.
Талия поклати глава, без следа от притеснение:
— Дори да осуетите плановете му сега, Морнау е упорит. Няма лесно да се откаже. Съмнявам се, че това ще сложи край на жаждата му за власт.
— Права си. Да се надяваме, че шпионските мрежи на Бартолдо и ал-Хадж ще са ключови.
— С тяхна помощ покривате Южна Америка, Африка, а чрез твоя клан – Европа и част от Азия.
Той удари по бюрото с юмрук:
— Дори ако се наложи, ще предизвикам открит сблъсък с Морнау. Готов съм и на това.
Талия го прониза с поглед:
— Това ще отслаби вампирите. Не бива да се стига до конфликт с толкова жертви. Никой няма полза от това. Трябва да сте силни. Предстои далеч по-голяма заплаха. Ще подкрепя усилията ти, каквото и да струва, но помисли разумно. Дори за възможността аз да се срещна със Себастиан Морнау.
Погледна към жезъла в ъгъла:
— Това е същото оръжие, спасило живота ни при онази паметна среща преди векове. То е символ на решимостта в нашата кауза. Нека не забравяме истинския враг, Майкъл.
— Ти ми отвори очите тогава. — Корноил се усмихна, спомняйки си как се бе нахвърлил върху Талия, пренебрегвайки заплахата от оцелелия през хилядолетията механичен воин. Ако не беше тя, сега щеше да е мъртъв. Кимна с възхищение към лемурийската си съюзничка. В името на справедливостта и равновесието, бе готов да не отстъпва пред Морнау.
Първите лъчи на зората се процеждаха през готическите прозорци. Утрото идваше с обещание за ново начало – триумф или поражение.
Лондонските улици блестяха под килим от пролетна роса, когато Рикардо Бартолдо напусна Сенчестата Крепост. Едрата му фигура бе обгърната в черно наметало, развяващо се зад него, докато крачеше уверено към колата си.
Бе натоварен с жизненоважна задача – да задейства обширната си мрежа от информатори и шпиони, за да съберат сведения за действията на Себастиан Морнау. Това бе шансът им да спрат възхода му. Трябваше някак да го компрометират пред съюзниците му от Звездните и Вишните.
Влезе в автомобила и кимна на шофьора. Колата потегли към летището.
— Време е за действие — изръмжа Бартолдо в телефона. — Не подценявайте противника — той е безмилостен и не се спира пред нищо.
"Загуби ли Корноил, сам няма да опазя територията на клана. Апетитите на Себастиан към Южна Америка са ненаситни. Да не говорим за Звездните — отдавна точат зъби за Чили. По дяволите всичко!" Бартолдо удари подлакътника. Мислите в тази посока го вбесяваха. "Не ми стигат проблемите с наркокартелите, ами сега и това неочаквано оттегляне на Лорд Раду Владислав. Уж бил остарял, дъртакът му с дъртак. Абе, той си е такъв от поне две хиляди години. Точно сега ли намери да се пенсионира!"